Брад Мелцър
Петият убиец (62)

Глава 61

— Джордж Вашингтон? — попита Тот. — Искаш да кажеш, че това са личните карти за игра на Джордж Вашингтон?

— Вашингтон е бил запален картоиграч, постоянно вист — обясни Диаманта. — Що се отнася до тези конкретни карти, с така наречения орел върху тях, Вашингтон е бил несъмнено най-големият им купувач. На всеки няколко месеца поръчвал същия комплект от същия печатар и майстор на карти.

— Не знаех.

— И аз не знаех, докато не се наложи да направя цяла експозиция за мястото на картите за игра в историята. Но най-интересно беше, поне за мен, какво друго се е случвало по времето, когато Джордж Вашингтон е купувал всички тези карти за игра. Не забравяй, че ние може да виждаме Революцията като идеализирана американска победа, но не всички са били въодушевени от промените в структурата на властта.

— Джордж Вашингтон влиза в битка с британците, но изведнъж се появяват други групи, насочили оръжията си в главата му — местните жители, които предпочитали да вършат нещата по стария начин, индианците, които били принудени да вземат страна, дори и заможни семейства, които просто не искали да загубят натрупаното. Били засегнати всички, които имали пряк интерес от запазването на статуквото, включително малки егоистични групи, които дори не се разкривали, докато властта им не била застрашена — поясни Диаманта и махна към асото пика с орела.

— Говориш за Рицарите?

— Говоря за Църквата или поне за малката подгрупа, към която са принадлежали тези свещени Рицари. Въпреки привързаността на колонистите към пуританските ценности, териториите, където господствало самоопределението, невинаги били добри за църковна дейност.

— Но какво общо има това е картите за игра?

— Според уредника на дома музей в Маунт Върнън, Вашингтон е знаел колко от тези групички са работели срещу него. А за онази фракция в рамките на Църквата е знаел дори как се свързват, криейки тайните си съобщения по същия начин, по който Вашингтон криел своите… в книги и в писма… По един от любимите трикове на църквата бил да крият послания в…

— Картите за игра — добави Тот, а коленете изведнъж го заболяха много по-силно от обикновено.

— Знаеш ли колко комплекта такива карти е поръчал за себе си Джордж Вашингтон през 1777 г.? — попита Диаманта и доближи показалец до асото пика, но без да го докосва. Шест дузини. Това са седемдесет и две колоди! Само за себе си!

— Смяташ, че е търсил нещо?

— Или че е намерил нещо. Най-малко, че е открил начина, по който са се свързвали тези свещени Рицари. Виж какво става точно когато Вашингтон прави голямата поръчка за карти през 1777 г., изведнъж се появява Църквата, нейни представители идват в Мористаун и искат от Вашингтон да даде заповед до всичките си войски. Знаеш ли каква?

Тот кимна. Разбира се, че знаеше.

— Да забрани на всички офицери и войници да играят на карти и други игри.

— Твърдят, че водели до морален упадък, но искането е доста особено, не мислиш ли? Вече да не се играе на карти? Сякаш не искат Вашингтон да вижда какво правят. Вашингтон нямал избор. Все пак било настояване на Църквата. Но виждал ли си дневниците на Джордж Вашингтон от онзи период? Той никога не е спирал да играе на карти. Никога. Вместо това, постоянно пише за тези конкретни карти за игра. Отново и отново. Сякаш в тях има нещо специално.

— Според теб е знаел, че тази фракция на Църквата, тези рицари, използват картите, за да изпращат съобщения?

— Джордж Вашингтон не е бил глупав човек. Знаел е с кого се бори. Знаел е и как се свързват. Някои твърдят, че тъкмо тогава е започнал да ги изкарва от дупките им. И дори си създал собствен малък шпионски кръг…

— Кръга Кулпър.

— Точно така. Някои казват, че тъкмо заради това е роден Кръга Кулпър… за да защитава Вашингтон и да преследва Рицарите…

— Това не е вярно — възрази Тот, изненадан от собствената си реакция. — Кръга Кулпър не е основан заради това.

— Няма значение защо е основан. Важното е, че мисията на Рицарите никога не се е променяла. Те бдят. И когато изниква нужда да се защити Църквата от онзи, когото сметнат за „крал“, рицарите знаят едно нещо — Джордж Вашингтон владее и използва мощта на държавата по съвсем нов начин. И няма да отстъпи.

Когато Диаманта произнесе тези думи, Тот нямаше как да не помисли за сегашния президент, за Бийчър и за Маршъл. Но мислеше също и за своя наставник Кърмит и за всички истории, за които бе подочувал само по нещо прошепнато, историите, за които никой не говореше, историите за ужасяващите деяния на така наречените Рицари на Златния кръг.

— Мога ли да ти задам един въпрос, Дениъл? Дори да приемем, че всичко това не са някакви стари приказки край лагерния огън, да приемем, че тези първоначални Рицари, или някакви техни разновидности, някак си продължават да съществуват по времето на Джордж Вашингтон — според теб има ли шанс или, което е по-важно, някакво доказателство, че може да са се запазили и по-дълго?

— Дай определение за по-дълго.

— Ти каза, че битката между Църквата и държавата представлява върховната гражданска война, затова да кажем, до нашата Гражданска война. До времето на Линкълн. Или може би дори до, не знам… до 1963 г.

Диаманта вдигна очи от работната маса и се вгледа в стария си приятел.

— Тот, ще те попитам само веднъж — този убиец, когото издирвате, за когото не можеш да ми кажеш… президента на Съединените щати ли иска да убие?

— Дениъл…

— Споменаваш Линкълн, после годината на убийството на Кенеди. Как бих могъл да не те попитам?

— Би трябвало да ме попиташ. Но ако смятах, че се случва тъкмо това, сега тук щяха да бъдат петдесет агенти на Сикрет Сървис и те щяха да ти задават тези въпроси вместо мен. Всичко, което ме интересува, е дали е възможно тези Рицари, които и да са те, за каквото и да се борят, дали е възможно да са оцелели достатъчно дълго, за да съществуват и днес…?

— А не е ли така? Затова са избрали символа.

— Кой символ?

— Ето този! — каза Диаманта и посочи асото пика.

— Имаш предвид орела?

— Непрекъснато го наричаш орел, но огледа ли го всъщност? — той почука с пръст главата на птицата. — Снопчето пера на главата на орела е завито надолу, приляга по врата. Тук перата са извити нагоре. Това не е орел, Тот. Това е феникс.

— Феникс — прошепна Тот и зарови пръст в брадата си, спомнил си думите на Кърмит, че Рицарите са изчезнали, че са напълно разгромени.

— Това се опитвам да ти кажа, Тот. Когото и да преследвате, няма значение дали са съществували по времето на Линкълн, на Кенеди или на някой друг. Важното е, че те си мислят, че са съществували. Така че, ако тези Рицари сега се опитват да застрелят действащия президент — и да отприщят нова гражданска война — вече знаете срещу кого сте изправени. За тях това не е борба. Това е тяхната съдба. В техните очи, като феникса и църковните им предшественици, те са свещени войни, които никога не могат да бъдат убити.