Брад Мелцър
Петият убиец (74)

Глава 73

— Аз? Рицаря? — пита Клементин, притиснала пръсти към гърдите си. Как мога аз да съм Рицаря?

— Така ли го наричаш? Рицаря? — питам, спомняйки си какво ми каза Тот за картите за игра.

— Но това, което направи преди… Не си ли ти избраникът? — възразява Нико.

— Избраникът, който какво? Който убива пастори? Не, ти си полуд… — Тя се спира, но думите й явно го засягат. — Никога не бих го направила! Как можа да си помислиш, че ще направя нещо такова!?

Очите на Нико играят, като че й прави дисекция с поглед. Стиска здраво кожената книга, но и черния шал, който тя му даде. Сякаш избира между двете. Но далеч по-необичайното е… Изглежда щастлив.

— Знаех си, господи! Знаех си, че не би ми го причинил! — произнася той, загледан в зимното небе, сякаш говори директно с бог. — Благодаря ти, че я създаде различна от мен!

— Нико, говори по-тихо — настоявам, забелязал охранителя, който все още стои в далечината.

— Ти наистина ли си мислел, че съм убийца? — пита Клементин.

Очите на Нико са затворени. Той шепне, реди някаква молитва.

— Нико, говоря сериозно — добавя Клементин. — Как бих могла аз да съм убиецът?

Очите на Нико се отварят. Той се обръща към нея.

Ти си моя дъщеря. Защо трябва да мисля, че си различна? Думите я блъскат в гърдите, сякаш ще я съборят. Но колко и да я е заболяло, в очите й несъмнено се чете чиста загриженост, докато изучава баща си. Аз дойдох тук, за да открия информация. Клементин е дошла за нещо много по-лично.

— Нико, ти не си чудовище — казва му тя.

Той поклаща глава.

— От болестта е. Тя е вкарала злото в мен.

— Грешиш. Знам откъде идва злото. Знам за другите убийства. Говорих с д-р Йо…

При споменаването на името на Йо, Нико разхлабва хватката си върху черния шал, ръката му се плъзва по него като пожарникар по пилон.

— Той ми каза какво са ти давали — какво са ти сторили — добавя тя. През всички тези години… всички неща, за които те обвиняват. Но са били те, Нико. Те са причинили това.

Ръката на Нико се плъзга надолу до края на шала, спира на ръба. Той не отстъпва, клати глава отново и отново, и отново.

— Но лекарите… сестрите… те ми казаха… моята болест… Бог ме избра за това. Бог ме направи такъв.

— Не, бог те е направил като мен — настоява тя. — Бог те е създал добър.

Нико примигва силно, очите му се изпълват със сълзи. Очите на Клементин също се насълзяват. Тя има нужда да го чуе точно толкова, колкото и той.

— Нико, чуй какво ти казва тя — намесвам се. — Когато се срещнахме за първи път, ти ми каза, че бог избира всеки от нас, че той ни изпитва. Може би това е твоето изпитание. Ако знаеш какво става е Рицаря — това е шансът ти да постъпиш правилно.

Както и преди, не ме поглежда. Не ме чува. Остава втренчен в дъщеря си.

— Помагаш ли на Рицаря? — пита Клементин.

— Той не се нуждае от помощта ми. Той иска моята благословия.

— Твоята благословия за какво? За още убийства?

Нико не отговаря.

— Все още можеш да ни помогнеш да го спрем — казвам.

При тези думи Нико замръзва. За първи път отмества поглед от Клементин, близко разположените му очи се плъзват към мен. Гласът му скърца като натрошено стъкло.

— Мислиш си, че можеш да го спреш? — пита. — Той не може да бъде спрян. Това е съдба. Такова е предопределението му.

— Предопределението му е да убива хора като копира Джон Уилкс Бут?

Той пак се обръща към дъщеря си.

Хвърлям поглед на Клементин. „Ще отговори само на теб“.

— Значи такова е предопределението на Рицаря? — повтаря Клементин. — Да убива хората като копира Джон Уилкс Бут?

Нико облизва устните си, после ги облизва отново, сякаш чува въпроса за първи път.

— Вие не разбирате. Той знае, че не е Бут. Не е Гито̀. Не е никой от тях. Но разбира каква сила му дава това, че върви по техния път… че гради върху техния успех.

— Затова ли се свърза с теб? За да го водиш по пътя? — питам.

Поглежда към Клементин, която му кимва, че трябва да ми отговори.

— Знам, че се съмняваш в мен, Бенджамин. Но ти познаваш историята. Бут. Гито̀. Чолгош. Дори Лий Харви Осуалд. Всеки от тях е убил президент. Но какво друго общо имат?

Най-напред замълчавам.

— Не го крий от нея, Бенджамин. Кажи й — продължава той, макар че все още не ме поглежда. — Определяме моите предшественици като отритнати безумци. Но ако се вгледаш в техния живот — ако се вгледаш истински — кое е единственото нещо, което всички те споделят?

— И четиримата вярват, че са избрани от бог — казвам.

— Точно така. Всички те са мислели, че са избрани от бог — казва Нико. Но тук идва истинският въпрос. Ами ако са били прави?