Брад Мелцър
Петият убиец (77)

Глава 76

В началото Рицаря също изпитваше съмнения. Как би могъл да не изпитва?

Дори и сега, докато вървеше бавно по болничния коридор към параклиса в далечния край, той си спомняше онези моменти, когато бе чул за първи път историята за истинското име на бог. Не бе имало спорове какво се е случило наистина. Или че се бе случвало отново и отново през цялата история.

При евреите истинското име на бог се произнася само веднъж всяка година, от първосвещеника в Храма. За да го защитят, евреите използват ЯХВЕ — четирите съгласни от думата на иврит за бог и смятат, че гласните трябва да бъдат скрити, а истинското име да не се произнася никога. За да го защитят още повече, те по-късно го заменя с Адонай, което означава господ. В християнската Библия бог е дал на Исус „Името над всички имена“, което започва като Помазаника — Христос, после Исус Христос, после господ и ЯХВЕ. А в мюсюлманската религия, където бог е известен като Аллах, се казва, че бог има деветдесет и девет имена, а онези, които знаят всички божии имена, ще влязат в Рая.

Всъщност, въпросът остава толкова остър през вековете, че съвсем наскоро, през 2008 г., Ватикана издаде директива, според която, когато става дума за името на бог, думата Яхве вече не може „да се използва или произнася“ в никакви псалми или молитви.

Точно този съдбовен въпрос не преставаше да си задава Рицаря — каква сила би могло да съдържа наистина името на бог, че и трите религии все още се отнасяха към него е такова благоговение, дори и до днес?

През вековете бяха предлагани десетки теории. Древните лечители уж използвали истинското име на бог, за да лекуват болните. В ранни гримоари пишеше, че името на бог отключвало неописуеми сили. И заклинатели, и мистици твърдяха, че онзи, който контролира името на бог, може да контролира самия бог.

Дори Рицаря знаеше, че това са безумия. Точно както неговият предшественик от XV век — Етиен дьо Виньол… Избрания Рицар… Свещеният Рицар — е знаел, че истинското име на бог няма нищо общо с някакви магически сили или мистични преувеличения.

И все пак, век след век, религия след религия, винаги е имало някой, който се стремял към властта, твърдейки, че знае истинското име на бог. Но както Виньол бе разбрал, когато се ползвал с доверието и на Църквата, и на краля, голямото могъщество не идваше от знанието на името на бог.

Голямото могъщество идваше от скриването му.

През вековете бяха изгубени толкова много религиозни отговори. Но що се отнася до истинското име на бог, тези отговори бяха скривани умишлено.

За хиляди години беше направено толкова много добро в името на бог. Но също така Първия рицар се бе запитал колко злини бяха причинени — от християни, от евреи, от мюсюлмани поради тяхното разбиране за изключителност? Колко гърла бяха прерязани? Колко невинни изклани? Религиите бяха градили империи, бяха започвани кръстоносни походи и бяха водили някои от най-кървавите войни в света заради разликите в начина, по който гледаха на бог.

Но ако нямаше разлика? Как щяха да реагират последователите на Исус, на Аллах или Адонай, ако истинската тайна на тайните, най-великата тайна от всички, беше просто такава — че за всяка религия истинското име на бог е едно и също? Забравете християнския бог, мюсюлманския бог или еврейския бог. Помислете за властта, която щеше да бъде загубена, ако имаше само…

Един бог.

Виньол бил дълбоко потресен, когато за първи път чул историята. Не искал да повярва. Никой не би повярвал. Но недоволното мърморене се носело от кралския двор… от толкова уважавани хора… Как би могъл да го пренебрегне? Несигурен как да постъпи, Виньол направил единственото, което правел винаги преди битка.

Отправил молитва.

И бързо получил своя отговор. Историята за един бог е богохулство — лъжа! — а ако кралят някога я извади на бял свят…

За щастие, на Виньол не му се наложило да издърпва меча си. Крал Шарл VII никога не достига такива висини на могъщество, че да може да се противопостави на Църквата.

Но все пак Виньол знаел, че това е проблем, който ще изникне отново. А когато това се случело, щял да е необходим нов Рицар. Затова тайната армия придобила очертания. Направени били приготовления. Написани били инструкции. А символите — чаши, мечове, монети и жезли — били вкарани на място, където никой никога не би си помислил да ги търси.

В продължение на векове картите за игра на Виньол щели да носят неговото предупреждение за това как кралят може да унищожи Църквата. И в продължение на векове, избраните Рицари щели да дебнат канцлери, императори, монарси, царе и всеки друг, чието нарастващо влияние и претенции за единство можели да попречат на върховенството на властта на Църквата. Включително, дори и президент.

Шест века по-късно, сегашният Рицар — Рицаря на петия, последен символ — стигна до края на дългия болничен коридор и застана пред Параклиса на религиите. Място, където приемаха всяка религия по един и същ начин. Колко съвършено.

Гипсовата маска на Ейбрахам Линкълн бе скрита под сакото му. Също и неговият револвер „Айвър Джонсън“. Зад него бавната версия на „Малък червен Корвет“ все още отекваше на пианото.

Рицаря извади от джоба на панталоните си бяла ленена носна кърпа и подобно на Чолгош, третия убиец, я сгъна, след това я разгъна отново, после я сгъна и разгъна пак, а накрая я използва, за да покрие револвера, който извади — много внимателно — от джоба на сакото си.

Огледа коридора за последен път. В параклиса беше тихо. Хвана дръжката на вратата с лявата си ръка и протегна дясната, сякаш предлагаше ръкостискане, точно както бе направил Чолгош преди повече от сто години.

Всяко поколение имаше своя Рицар. И всеки Рицар знаеше каква е свещената му мисия.

— Капелан Стаутън…? — извика Рицаря и отвори вратата с рисувано стъкло. Лъхна го ароматът на розови свещи, той си сложи маската на Линкълн и си помисли, че Нико беше прав. С всеки нов агнец определено ставаше все по-силен. — Капелан Стаутън, вътре ли сте?