Брад Мелцър
Петият убиец (7)

Глава 6

Втурвам се към задната част на църквата, покрай оградената с лента зона, в малкото преддверие, което води до официалния вход.

— Бийчър…! — вика Тот и накуцва забързано след мен.

Не забавям крачка.

— Бийчър… би ли…? Какво откри?

— Тот, в нощта на покушението срещу Линкълн в театър „Форд“, Джон Уилкс Бут не просто е дошъл и е дръпнал спусъка. Кажи ми какво знаеш за предпазните мерки, които е взел.

Той знае историята.

— Пробил е дупка във вратата.

— Точно така. Часове преди пиесата да започне, Бут се качва до ложата на Линкълн и пробива шпионка в дясната страна на вратата, за да може да погледне вътре и да се увери, че няма охрана. И какво друго? — питам.

— Намерил дълга летва от стара стойка за ноти и я скрил в ложата, така че, когато влезе, да я използва, за да залости вратата.

— А оръжията му?

— Четиридесет и четвърти калибър, еднозаряден пистолет „Деринджър“. Но тъй като разполагал само с този един изстрел, носел и нож, който… Тот млъква, спомнил си какво се казваше за ректора в полицейския доклад. Прострелян веднъж в гърба, прерязано гърло отпред. — Чакай. Наистина ли мислиш, че…?

— Виж сам — казвам и посягам към стария акварел в рамка, който виси на стената. Картината изобразява църквата по времето, когато тя и Белия дом са били единствените две сгради в района. Но когато откачам рамката от стената…

Тя е там.

Точно под кукичката, на която е закачена на картината, има малка кръгла дупка. Дори и оттук мога да кажа, че гледа през стената към пейката на Линкълн.

— Тогава започнах да се оглеждам и за това… — добавям и соча към главната порта на църквата — и към металната урна, която служи за поставяне на чадъри. В нея има два забравени чадъра. Плюс едно дълго и тясно парче дърво.

— О, боже… — прошепва Хейдън.

— Значи мислиш, че твоят приятел е имитатор на Джон Уилкс Бут? — пита Тот.

Мълча, все още пресявайки детайлите. Между момента на смъртта… начина, по който е нагласена… и цялата подготовка, за да се направи точно… Това е повече от имитация. Това е пълно пресъздаване. А ако е пресъздаване…

Не!

Изваждам телефона си и започвам да преглеждам имейлите.

Тот ме гледа внимателно и почуква с химикалката по бралата си.

Бийчър, кажи ми какво не споделяш.

— За тази нощ, в която Джон Уилкс Бут натиска спусъка, е уточнена всяка подробност — голяма или малка — казвам, докато още ровя в телефона си. — Как го е планирал Бут… съзаклятниците, с които е действал… какво питие е изпил в съседния салон…

— Уиски с вода — казва Тот.

— Но има един детайл, единственият, който вече почти сто и петдесет години никой — и като го казвам, значи никой — не може да обясни!

Тот дори не прави пауза.

— Как Бут е минал покрай камериера на Белия дом…

— Бинго. Как Бут е минал покрай камериера на Белия дом.

Виждам объркания израз на Хейдън и обяснявам:

— По онова време сигурността в театър „Форд“ е била повече от жалка. Полицаят, който трябвало да охранява частната ложа на Линкълн, напуснал поста си, за да вижда по-добре пиесата. Така че, когато Бут накрая стигнал там, единственият останал пазач бил Чарлз Форбс, камериерът на Линкълн от Белия дом. Историците са единодушни, че в този момент Бут е спрял и му е казал нещо. Приемат, че Бут е показал на камериера някаква карта. Но никой не знае едно нещо — каква е била тази карта. Какво му е показал Бут? Какво е казал?

— Някои твърдят, че е било писмо — намесва се Тот. — Други смятат, че е била визитната картичка на Бут, която, тъй като той е бил известен актьор, със сигурност е отваряла врати.

— Но така или иначе, камериерът е отстъпил встрани и е пуснал Бут в частната ложа на Линкълн заради онова, което е било на тази вълшебна карта.

Тот ме познава от достатъчно дълго време, за да се досеща, че не съм свършил.

— Не ми казвай, че знаеш какво е имало на тази карта, Бийчър.

Соча му с поглед надолу към телефона си.

— Помниш ли какво намериха в джоба на заподозрения?

Той кимва. Имам предвид моето име и телефонния ми номер у Маршъл.

— Е, това привлече вниманието ми и докато идвахме насам, поисках от Чес да ми изпрати пълния списък на вещите му. Погледни какво още е носил у себе си.

Натискам бутон на телефона и изображението се отваря на екрана. Държа го пред Тот, за да съм сигурен, че ще го види добре.

Тот примижава. Хейдън се навежда напред.

— Стари карти за игра? — пита Хейдън.

— Пълна колода — казвам. — От XIX век, ако се съди по вида им.

— Все още не виждам какво общо има това с мистериозната карта на Джон Уилкс Бут.

— Е, бог да благослови столичната полиция, задето описва всеки предмет, защото, когато прегледах пълния им списък, видях, че всъщност от колодата липсва една карта. Асо пика.