Брад Мелцър
Петият убиец (94)

Глава 93

— Трябва да побързаме — настоя Рупърт.

— Но как може…? Това даже… — Нико се опитваше да каже нещо, втренчил поглед в Рупърт. — Д-р Гослинг ми подаде книгите и беше в моята стая…

— Време е да тръгваме — каза Рупърт.

— Но аз видях как Гослинг заби иглата в бедрото ми. Той ми сложи инжекцията!

Рупърт наведе брадичка и го погледна мрачно, а дневната светлина се отразяваше в пластмасовата рамка на очилата му. — И кой мислиш приготви спринцовката, Нико?

Дебелите като гъсеници вежди на Нико се събраха.

— Значи ти служиш на Рицаря?

— Ако обичаш, не говори като във „Властелинът на пръстените“. И не го наричай с глупавото име Рицар. Той…

— Наричай го Рицаря. Ти работиш за Рицаря!

— Той ми плати да свърша определена работа. И аз я върша. Това е всичко. Нико. Сега, ако обичаш, ми докажи, че си постигнал напредък тук. Знам, че не си убиец. Вече не си. Недей да ми доказваш, че греша.

— Но, да рискуваш така работата си…

— Нико, преди два месеца, за безумно малка сума пари, която мислех, че ще помогне на племенника ми, измъкнах петстотин милиграма метилфенидат от аптеката на болницата. Излишно е да казвам, че за това разбраха неподходящи хора, включително и твоят така наречен Рицар. И вече не става дума за работата ми. А как да не вляза в затвора.

Нико примигва. Огледа се, търсейки Първата дама, но сега… не можа да я открие. Вместо това, видя само Клементин с килната руса перука на главата. Затвори очи, разбрал, че съдбата му се променя дори и в този момент. Забрави Рицаря. Забрави Уолъс. Забрави всичко. След толкова години и някой друг го чакаше извън болничната ограда — дъщеря му. Клементин. За Нико нямаше по-голяма награда.

— Последен шанс, Нико. Искаш ли свобода, или не?

Нико се обърна към подпряната отворена врата, която водеше към бетонната товарна рампа. Да, вратата беше отворена, но отвъд прага, зад бетонната рампа, външната повдигаща се врата на гаража все още бе затворена. В стената беше вградена електронна клавиатура. За да излезе наистина навън, за да отвори вратата на гаража, му трябваше карта.

Нико погледна пак към Рупърт и забеляза картата пропуск, която висеше на врата му.

— Направи каквото трябва — каза Рупърт и махна към покрития с пластмаса П-образен плот. Върху пластмасовата плоскост лежеше един-единствен молив. Току-що подострен.

Нико се поколеба. Но не за дълго.

Посегна бавно към молива. Като лекар, който избира любимия си скалпел.

Рупърт присви очи и се стегна.

— Искам само една услуга — направи го да изглежда сякаш съм се борил здраво, нали?

С бързо движение Нико сграбчи китката на Рупърт и заби молива в ръката му. Той прониза окосмената част на предмишницата и се показа от другата страна, подобно на фалшивите стрели, които се продават в магазините за фокуси. Струя кръв пръсна към гърдите на Нико, а последните капчици полепнаха като малки точки по брадичката му.

— Оооох! — изпищя Рупърт и се дръпна бясно, но коленете му се подкосиха.

Нико задържа здраво Рупърт за китката, за да го застави да остане на място, и разгледа отблизо раната. Максимално количество кръв, без да е засегната никоя основна артерия, орган или кръвоносен съд.

— Не го вади. Ще кърви повече — предупреди Нико и постави Рупърт да седне на близкия стол.

— Онова момиче, с което говори тази сутрин… тя ти е дъщеря, нали? — попита Рупърт със замиращ глас. — Заради това ли е всичко?

Нико погледна надолу към Рупърт, осъзнавайки, че той не знае нищо за президента или какво предстоеше да се случи. С бързо дръпване Нико свали картата от врата на Рупърт, после прерови джобовете му и намери връзка ключове. Сега имаше с какво да удари по тила охранителя на главния вход на болницата.

Тръгна към отворената врата на товарната рампа.

Рупърт притискаше прободената си ръка, все още с молива в нея, към гърдите си.

— Знаеш ли, Нико… даже след всичко това, има само едно нещо, за което никога не съм те лъгал: още си трън в задника ми — извика той и изтръгна от себе си насилен смях.

Нико плъзна картата през електронната клавиатура. Когато повдигащата се врата на гаража бавно раззина паст, над товарната рампа се изви порив на студен вятър. Нико излезе навън и слънчевата светлина го заслепи. Нямаше значение. Беше стиснал между пръстите си един от ключовете и знаеше точно къде отива.