Брад Мелцър
Петият убиец (24)

Глава 23

Маршъл държи ръката си на рамото ми и ме следва, докато влизаме в апартамента му. Той е изнервящо спокоен, сякаш ме е очаквал от седмици.

В хола има обикновен тъмносив диван от ИКЕА и подхождащи сиви столове също оттам. Холната маса от стъкло и метал си отива с масичките от стъкло и метал край стените, които си отиват с мултимедийната уредба от стъкло и метал. Всичко е в комплект — при това не особено скъп комплект, което ме кара да се питам дали и той не е на държавна заплата като мен.

Но когато оглеждам помещението, онова, което най-вече се набива на очи, е колко малко е живял някой в този така наречен хол. Столовете са недокоснати. По дивана няма нито една гънка. По масичките няма книги или снимки в рамки, нито някоя от другите дреболии, които са доказателство за живот. Имам чувството, че участвам в пиеса, а това е декорът за „сцената във всекидневната“. Или нещо по-лошо. Оглеждам се наоколо. Моля, кажете ми, че това не е защитено жилище.

Мисля си за защитеното жилище, в което бях преди няколко месеца използвано от правителството, за да крие дипломати, свидетели… или дори за частен разговор с президента на Съединените щати.

Пак се оглеждам наоколо. С изключение на подредена купчинка поща на близкото бюро и купа с боровинки върху кухненския остров, единственият признак за нещо лично в цялото жилище е на дългата стена зад дивана. Проста бяла рамка, съдържаща елегантна… Отначало решавам, че е снимка… но е картина. Картина с масло, малко по-голяма от айпад. Пристъпвам по-близо, за да я разгледам.

Нарисувана е жена, макар че чертите й са размазани. Всъщност няма очи. Нито уста. Тя навлиза в спокойни, тюркоазени води, краката й… ръцете й… цялото й тяло сякаш се разтваря, разтича се от кръста надолу и става част от водата.

— Прекрасна живопис — казвам на Маршъл, за да наруша мълчанието.

— От битака — казва той, промъква се покрай мен и се забързва към спалнята. — Трябва да използвам тоалетната — добавя, смятайки, че не забелязвам как, когато се втурва в спалнята си, все още носи ръкавици.

Той заобикаля бързо леглото и се мушва в банята.

Преструвам се, че продължавам да разглеждам картината, но го наблюдавам. Сваля ръкавиците. И ги хвърля… в кошчето ли ги хвърли току-що?

Затваря вратата на банята, а аз пак се вглеждам в картината. Работил съм с достатъчно безценни документи, за да мога да различа вещ с архивна стойност, когато я видя.

Прочитам надписа в долния край — Nuelo Blanca — и го въвеждам бързо в телефона си като добавям думите живопис за продажба. Първият резултат от търсенето е от галерия в Лос Анжелис. За картина, наречена „Водопад 5“. Цена? 22’000 долара.

Добре, Маршъл — художник, който продава за 22 бона? Тази вещ очевидно не е от битпазара.

— Някой ти се обажда? — пита той с дрезгав глас.

Стряскам се и се извръщам към звука. Маршъл стои точно зад мен.

Сочи към телефона, който все още е в ръката ми.

— Обади ли ти се някой? — повтаря с натъртване.

— Само си проверявам съобщенията — казвам, без да се помръдна.

Очите му се присвиват.

— Повечето хора не могат да хванат сигнал тук — казва той.

Поглеждам към телефона. Тот ми го даде преди две седмици. Доставен от Честния измамник. Изработен специално за Кръга Кулпър.

— Телефонът ми е добър — казвам също с натъртване.

Маршъл облизва устните си и забелязвам, че лявата страна на езика му е по-светлорозова от дясната. Изглежда почти като пластмасов. Той също е изгорен.

— Направи ми услуга — казва Маршъл. — Кажи ми, защо си тук.

Продължавам да гледам право в него.

— Тук съм, за да разбера за какво искаш ти да говориш с мен.

— Моля?

— Когато са те арестували вчера, си носил моето име в джоба си.

Той вирва глава и ме поглежда.

— Ясно. От полицията са ти се обадили.

— Разбира се, че от полицията ми се обадиха. Намерили са моето име и номер в джоба ти.

Раменете му остават изправени. Тънката му усмивка отново е на мястото си. Поглеждам надолу и забелязвам перфектно лъснатите му обувки.

— За какво ми е да имам номера ти у себе си, Бийчър? Исках да говоря с теб.

— Да бе.

— Не правят ли така старите приятели? Натъкнах се на Крейг Роджърс миналата седмица. Помниш ли го?

— Знам кой е Крейг Роджърс. Виждам го във „Фейсбук“.

— Тогава сигурно знаеш, че той има телефонния ти номер. Даде ми го и ми каза, че трябва да ти се обадя. Аз дори не знаех, че живееш тук, във Вашингтон.

Кимам и поглеждам картината за 22’000 долара.

Маршъл, знаеш, че някой беше убит в тази църква, нали?

— И аз така разбрах. Май затова ме арестуваха.

— Какво правеше там все пак?

— Какво правят хората в църква, Бийчър? Наближава годишнината от смъртта на майка ми. Знаеш колко много значеха молитвите за нея.

— Беше там да се молиш?

— Бях там да се моля.

— В десет часа през нощта?

— Храмът е отворен до полунощ. Изглежда има някои много религиозни хора, които работят на отсрещната страна на улицата.

Отлична история. Без никакви празнини.

— Казаха също, че си носил стара колода карти за игра. С липсващо асо пика.

— Винаги ги нося с мен. Пътувам много. Подходящи са за пасианси.

— А асото пика?

Без предупреждение, той се потупва по двата си предни джоба. Вади от единия колода карти за игра и я хвърля към мен. От другия вади телефона си. Не съм чул да звъни или да вибрира, но той поглежда към него и става ясно, че е обаждане, което не може да пропусне.

— Бийчър, налага се да ме извиниш за момент. Трябва да вдигна — тръгва обратно към спалнята и добавя: — Маршъл е…

Затваря тихо вратата и ме оставя сам в кухнята.

Оглеждам картите за игра. Кутията е пожълтяла и силно износена. На гърба има рисунка на класическия американски орел с разперени криле. Но вместо главата му да е високо вдигната, орелът гледа надолу, с наведена глава, сякаш е готов да започне да кълве нещо.

Поглеждам пак към затворената врата на спалнята. Под долния ръб се вижда как сянката на Маршъл крачи напред-назад. Който и да се обажда, ангажира цялото му внимание.

Преди сам да се разубедя, се отправям към най-близките шкафове. Спомням си, че когато бяхме деца, бащата на Маршъл държеше всичките си лекарства в чекмеджетата в кухнята, за да може да ги стига от инвалидната си количка. Ако имам късмет, Маршъл може би прави същото. Преравям чекмеджетата — сребърни прибори в едното, шпатули и дървени лъжици в другото… нищо забележително.

Същото е и с горните шкафове. В първия има чинии, купи, чаши и стъклария.

Следващият съдържа винени чаши… чашки за кафе… няколко термоса… отново нищо показателно. И чашите, и термосите са безлични. Няма училищни емблеми, нито емблеми на отбори или фирми. Отново се питам дали това стерилно място не е наистина защитено жилище.

Но когато отварям най-големия шкаф — подобен на килер първото нещо, което забелязвам, са големите кутии мюсли.

Оглеждам ги бързо. Разбира се, вече няма „Лъки Чармс“. Сега всички са здравословни: „Рейзън Бран“, „Спешъл К.“, овесени ядки от онези в магазините за биохрани. Сещам се пак за къщичката на дървото… и за скривалището ни за всяка снимка с голотия, с която успявахме да се сдобием.

Грабвам кутията „Рейзън Бран“ и я разпечатвам. Нищо. Същото е и със „Спешъл К.“ И с овесените ядки. Нищо и пак нищо.

Затварям шкафовете и се връщам. В спалнята Маршъл все още крачи. Има време за последен опит.

Вдясно от мен, там, където шкафовете следват ъгъла в Г-образна форма, част от плота е превърната в бюро, но без никакви чекмеджета. Там Маршъл хвърли ключовете си. Има и купчинка писма и няколко кутии от онлайн пратки.

Оставям колодата карти на плота и преравям пощата. Сметка за ток… дипляна за дегустации на вино… листовки с купони за отстъпки… Всички е неговото име на тях. Но адресът… не е същият като адреса тук. Всички са адресирани до пощенската кутия, която Честния измамник откри по-рано. Същото е и с пратките. Но когато повдигам останалата част от пощата от последната кутия…

Капаците на кутията отскачат нагоре. Била е вече отворена. На нея няма адрес на получател. Нито на изпращач.

Поглеждам пак към спалнята. Той все още е зает.

Когато разтварям капаците и надничам в кутията, в мен се взира лъскаво бяло лице без очи.

Стряскам се от гледката.

Маска.

Гипсова маска. Бяла като тебешир. Прилича ми на…

Това е Ейбрахам Линкълн.

Изваждам телефона си и се опитвам да направя бърза снимка, но ръката ми трепери. Не мога да я овладея.

Пак хвърлям поглед през рамо. Маршъл все още се разхожда в спалнята.

Телефонът ми издава фалшиво щрак-щрак, когато снимам. Тот трябва да види това. Пращам му снимката с бележка: „Намерено в жилището на Маршъл“.

Колкото мога по-бързо затварям кутията и отново я затискам с купчинката писма.

Нямам представа защо му е на Маршъл собствена маска на Ейбрахам Линкълн… но като се има предвид, че търсим Джон Уилкс Бу…

Чувам до рамото си нисък равномерен звук, сякаш някой диша.

Дори няма нужда да се обръщам.

Маршъл е точно зад мен.