Брад Мелцър
Петият убиец (89)

Глава 88

— Бийчър — умолява Палмиоти — преди да кажеш каквото и да е…

Удрям го с все сили.

Ударът ми е бърз. И брутален. Абсолютно гаднярски удар, който улучва бившия лекар на президента точно над веждата и изпраща вълна от болка обратно към юмрука и надолу към лакътя ми.

Ъгълчето на телефона ми закача бузата на Палмиоти, сблъсъкът го избива от ръката ми и го запраща с трясък на земята. Палмиоти залита назад, хванал се за лицето.

— Оу! Това беше… Оу! — извиква, повече раздразнен, отколкото наранен. Но след като примигва, за да се отърси от болката, започва да кима. В началото бавно, след това по-бързо.

— Добре, заслужавах си го, Бийчър. Съгласен съм.

— По дяволите, стой далеч от мен — предупреждавам го.

— Знам, че ме мразиш, Бийчър. Не те упреквам за това. Но ако само чуеш…

— Какво да чуя? Още един вагон лъжи и глупости!? Ти си убиец, Палмиоти! И двамата знаем, че си убиец! Всъщност, ти толкова си затънал в лайна, че дори не можеш да умреш достойно!

— Добре казано, Бийчър. Но мислех, че ще бъдеш малко по-изненадан да видиш, че съм още жив.

— Да не мислиш, че Клементин не ми каза? Тя ти вярва дори по-малко от мен. Знаех си, че е само въпрос на време да се появиш с някаква нова заплаха. Е, каква ще е тя? Още си бесен, че Клементин те простреля в пещерата? Или сега, когато твоето приятелче президентът те върна от мъртвите, имаш някакво ново послание за нас?

Преди да успее да отговори, излизам на площадката и посягам да вдигна телефона си. Струва ми се, че връзката с Изумителна благодат още не се е разпаднала. Извъртам го, за да не може Палмиоти да види какво има на екрана. По-добре някой да подслушва, отколкото да съм тук сам.

— Бийчър, въпреки това, което си мислиш, Орсън Уолъс не ми е приятел. Вече не е.

Поглеждам го втренчено.

— Колкото и да се гневиш, запита ли се защо всъщност съм дошъл тук? Не е, за да те заплашвам, Бийчър. След случилото се… след това, на което бях свидетел. Разбирам какви са ползите да видим президента мъртъв.

— За какво говориш?

— Мислиш ли, че Уолъс не знае за убийствата на пасторите — или за твоя приятел Тот? Може да не знае кой е, но разбира, че някой се опитва да го убие.

— Но ти току-що каза…

— Не, ти го каза, Бийчър. Че Уолъс ме е върнат от мъртвите. И е така. Но това не означава, че ми е върнал живота. Всъщност той още го държи, поклаща го под носа ми, докато се опитва да ме използва в своя изгода. Сега разбирам. Вече знам що за човек е.

Усещам как кожата ми става крехка, сякаш направена от яйчени черупки.

— Значи сега трябва да повярвам, че ти си този, който се опитва да го убие?

— Аз? Не, аз не искам Уолъс мъртъв. Но след всичко, което извърши — което ми отне… — Палмиоти навежда брадичка и тя притиска белега на врата му. — Не ме интересува каква титла носи. Орсън Уолъс трябва да отговаря за действията си.

Вдигам вежди скептично.

— Добре, макар да мисля, че си лъжлив боклук, ще трябва да повярвам в това внезапно преобразяване и във факта, че искаш да тръгнеш срещу прези…

— Той ми отне живота, Бийчър! Не само семейството ми! Не само любовта ми! Взе ми живота! — избухва Палмиоти, а гласът му отеква из пресечката.

— Само защото си му позволил.

Той стиска зъби. Гърдите му се издигат и спадат след избухването.

— Прав си. Оставих го да направи много неща казва най-накрая. Но има още толкова много, за което нямаш представа, Бийчър. Освен случилото се преди години… освен нападенията и всичко, което причинихме на Ейтбол. Каквото и да мислиш за мен — каквото и да искаш да вярваш — нека ти покажа доказателството. Имам всичко, което ни трябва.

— Всичко, за какво? Още не съм сигурен защо си тук. Ако имаш доказателство и знаеш какво е извършил… защо просто не го повалиш сам?

Палмиоти поклаща глава и изтръгва от себе си нервен смях, който замръзва като валма памук в студения утринен въздух.

— Знам, че не си глупав, Бийчър. Хората обичат да дават за пример Удуърд и Бърнстейн^[1], но те просто имаха късмет, че Никсън беше такъв самонадеян и мързелив задник. В наши дни само глупак може да се опита да се справи сам с президента на Съединените щати — особено с този президент.

— Дори да допуснем, че ти повярвам, защо си мислиш, че аз съм решението?

— Не. Мисля, че е вашата група — отново замълчава, за да се увери, че го чувам. — Знам за Кръга Кулпър, Бийчър. Президентът ми каза. Така че, ако ви помогна, ако ви кажа това, което знам за Уолъс, и ви дам възможност да извадите истината наяве, ще имам нужда от такава помощ, каквато само Кръга може да ми даде.

— Палмиоти, осъзнаваш, че живеем в XXI век, нали? Ако искаш да извадиш истината наяве, ти трябва само връзка с интернет.

— Не разбираш. Не ми трябва помощ, за да натисна бутона за публикуване. А след като натисна бутона — обяснява той със заглъхващ глас. Ще имам нужда някой да ме защити.

Поглеждам надолу към телефона си и виждам, че още съм свързан с Изумителна благодат. Думите й продължават да отекват в ума ми. Седем члена. С простреляния Тот, оставаме шест.

— Док, не съм сигурен, че кръга е такова решение, каквото си мислиш.

— Знам, че не можеш да говориш от тяхно име, Бийчър. Знам как стават нещата. Но аз съм виждал лично работата им. Знам на какво са способни.

— Не ме слушаш.

— Не, Бийчър, ти не ме слушаш. Предлагам да ти помогна. С това, което съм виждал… Мога да те вкарам в Кемп Дейвид.

Поглеждам го, но не казвам и дума.

— Там се опитваш да попаднеш нали? — настоява той. — Смяташ, че твоят приятел Маршъл ще удари там следващия път. Мислиш ли, че не знаем за него? Или Клементин още не ти е казала? Не беше ли тя с теб, Бийчър? Защо тя не е на твоя страна? За твое сведение, тя е там в момента.

Той посочва надолу към затворения ми лаптоп. Не, не към лаптопа. Към картата за игра, която е останала в дланта ми, когато съм взел лаптопа. Към асото спатия, на което е лесно да се прочетат светло лилавите думи: Кемп Дейвид.

Озъртам се през рамо, пак оглеждам инстинктивно пустата улица за Клементин. Дори Нико я попита дали тя е Рицаря. Разбира се, тя отрече. Но Палмиоти е прав за едно нещо — нямам представа къде е тя.

— Стига се чуди, Бийчър. Бях там миналата Коледа, после, когато президентът се възстановяваше след операцията, а дори и в нощта, когато Уолъс организира празненство изненада за Първата дама. Изборът е прост, наистина. Можеш да си стоиш тук и да оставиш президентът да бъде застрелян или да се опиташ да спасиш живота му и да се увериш, че ще бъде наказан както му се полага за всичко, което е извършил. Там ще можеш да разбереш кой си, Бийчър. Никой не може да те доведе по-близо. Е, искаш ли да отидеш в Кемп Дейвид, или не?