Брад Мелцър
Петият убиец (69)

Глава 68

Двадесет минути по-късно

Болница „Света Елизабет“

Вашингтон, окръг Колумбия

— Бийчър, ако нещо се случи… каквото и да е то — казва Тот по телефона, — обади се на Чес да вдигне тревога.

— Разбирам. И оценявам притеснението ти, Тот — казвам и се насочвам през фоайето към няколкото метални шкафа в ъгъла.

Тот понечва да каже още нещо, но си замълчава. Знае, че нямаме избор. Ако искаме да разберем дали Маршъл е нашият убиец — или по-лошо, дали е свързан с Нико — това е единственият начин.

— Телефони и остри предмети? — казва охранителят в интеркома, а гласът му отеква иззад дебелото бронирано стъкло. Над него, на стената от бомбоустойчив черен гранит с ярки сребристи букви пише „Света Елизабет“.

— Слушай, Тот, трябва да вървя. Но ако стане опасно, знам къде си. Ти също знаеш къде съм.

— Само ми направи една услуга, Бийчър — оглеждай се за Маршъл. Никога не се знае къде ще се появи.

Отказвам се да споря, прекъсвам разговора и изпълнявам инструкциите на охранителя. Последния път, когато бях в „Света Елизабет“, на рецепцията имаше химикалка, облепена с тиксо и закачена с верижка за плота.

Днес ме карат да оставя телефона си и всякакви остри предмети в отделение с размер на кутия за обувки в металния шкаф. После ме прекарват през рентген и детектор за метал и ме сканират с някакъв детектор за химикали, който си мислят, че не мога да видя, вграден скрито в рамката на вратата. Когато преминавам през стъклените врати в бляскавата, добре осветена зала за посетители, вече ми е ясно, че в тази нова сграда повечето от парите са похарчени за сигурност.

Не ги упреквам.

Тук е настанен Джон Хинкли, който стреля в президента Рейгън. Също и един мъж, който убил жена си и трите си деца, след това ги сложил обратно в леглата им и живял в продължение на седмици с разлагащите се тела. Но ако става въпрос за най-известния пациент тук…

— Идва насам — казва ми униформеният охранител и затваря стъклената врата зад мен, като ме заключва сам в обширната зона за срещи, която притежава цялото очарование на служебна столова. По бежовите стени няма снимки. Няма никаква украса. Всичко е чисто ново, включително десетината празни кръгли маси от прозрачен, нечуплив плексиглас, така че нищо да не може да се скрие отдолу.

Последния път, когато го видях, Нико се обръщаше към мен само с второто ми име, Бенджамин. Каза ми, че е превъплъщение на Джордж Вашингтон, че аз съм Бенедикт Арнолд и че сам бог ни е събрал за тази мисия.

Знам. Пълна глупост. Но няма как да не си мисля за онова, което Тот ми каза тази сутрин за Рицарите, за картите за игра и за нападенията срещу пасторите. Няма спор, убиецът, когото търсим — независимо дали е член на Рицарите на Златния кръг, или не — смята, че изпълнява свещена мисия. А сега ме делят секунди от срещата лице в лице с гросмайстора на свещените мисии.

От дъното на стаята се чува бръмчене и прищракване и магнитните ключалки се отключват.

Когато тежката врата се отваря, стомахът ми се преобръща.

С него няма охранител. Само една медицинска сестра, която наднича и оглежда бързо, за да се увери, че всичко е спокойно.

— Нико, ако имаш нужда от нещо… — започва тя.

— Няма да имам… — прекъсва я той, а твърде близко разположените му очи ме приковават. Тръгва напряко през минното поле на масите от плексиглас. Устните му са стиснати, но несъмнено в тях се крие усмивка.

— Честит Ден на президента, Бенджамин. Толкова се радвам, че дойде да празнуваме.