Брад Мелцър
Петият убиец (61)

Глава 60

— Маршъл. Помниш ли го? — пита Клементин по-бодро, стиснала перуката си.

— Разбира се, че го помня — отговарям отпаднало. — Маршъл ми беше приятел.

— Така ли? Забравила съм — признава тя, но все още не си слага перуката. — Според д-р Йо, бащата на Маршъл също е бил първи екипаж, преди да се окаже в инвалидна количка. Тогава са били млади, още преди да се роди някой от нас…

— Клементин, кога видя Маршъл за последен път?

— Не знам, той кога се премести? Мисля, че бях… може би на тринадесет или на четиринадесет?

— И не си го виждала оттогава?

— Къде бих могла да го видя?

— А да си говорила с него? Говори ли с него?

— Бийчър, добре ли си?

— Моля те, просто отговори на въпроса.

— Държиш се като…

— Просто отговори на въпроса, Клементин! Говорила ли си с Маршъл, или не!?

Очите Клементин се разширяват, после бързо се свиват и тя започва да примигва, сякаш търси информация от мен.

— Вече си говорил с него, нали? — избъбря. — Знаеш нещо за Маршъл.

— Аз не…

— Знаеш, Бийчър. Виждам, че знаеш. Когато лъжеш, лявата ти вежда се повдига.

— Клементин, едва го зърнах…

— Я чакай. Видял си го!? Нали ти казах! Знаех си! — хвърля се към мен и ме сграбчва за ризата, сякаш смята да ме нападне. — Какво ти каза той!? Трябва да ми кажеш!

— Полудя ли? Пусни ме!

— Кажи ми какво каза той, Бийчър!

— Казах ти, пусни ме!

— Тогава ми кажи какво, по дяволите, се случва! — настоява тя и дръпва по-силно ризата ми, все още стиснала и перуката. Толкова близо е до носа ми, че усещам мирис на мокра козина. — Кажи ми какво каза Маршъл за Нико!

Дръпвам се назад, объркан. Нико? Това няма нищо общо с Нико. Преди да кажа и дума, очите й се изпълват със сълзи, а раменете й се отпускат.

— Казах ти всичко, което научих за баща ти — продължава тя и стиска зъби, без да си позволи да се разплаче. — Как можеш да не ми кажеш какво знаеш за моя?

— Не знам нищо, Клеми. Кълна се.

— Но си видял Маршъл, нали? Говори ли с него?

— Да, но не сме говорили за Нико. Той няма нищо общо с Нико. Нито с първите екипажи.

Тя поглежда наляво, после надясно, загубила ума и дума. Никога не съм я виждал толкова разтърсена. Всъщност, никога не съм я виждал разтърсена.

Докосва ухото си с трепереща ръка и намества зад него въображаем кичур. В такова състояние е, че постъпва чисто инстинктивно.

— Щом не е било за Нико, тогава защо си говорил с Маршъл?

— Защото се опитваме да разберем дали… звучи налудничаво, когато го кажа на глас.

— Баща ми е затворен в психиатрична клиника и се опита да застреля президента. Свикнала съм с луди. Просто го кажи, Бийчър.

— Опитвам се да разбера дали Маршъл е убил някого като се с правил на Джон Уилкс Бут. Ето. Това достатъчно шантаво ли е за теб?

Клементин се отдръпва на две крачки от мен, притиснала перуката до гърдите си.

— Какво каза току-що?

— Знам. Но ако сме прави за това, което се случва, не е само Бут. Има го и Чарлз Гито̀, който…

— Трябва да тръгвам — заявява Клементин, напипва етикета от вътрешната страна на перуката си и я намества обратно на главата си.

— Какво? Къде отиваш?

— Трябва да тръгвам, Бийчър — намества с потупване русите си къдрици тя. Дори и с коса, изглежда по-бледа, отколкото някога съм я виждал.

— Клементин, моля те… Какво не ми казваш?

— Онова, което каза — за Бут… и Гито̀. Вярно ли е? Маршъл имитира някогашните убийци?

— Нямам представа. Може да е Маршъл. Моля се да не е той. Но знаем, че умират пастори, а онзи, който го прави, копира някогашните убийци на президенти.

— Не, Бийчър. Не е така.

— За какво говориш?

Тя покрива очите си е ръка.

— О, боже, случва се отново!

— Какво се случва отново?

— Трябва да ме изслушаш, Бийчър. Моля те — умолява тя, явно ужасена. — Когато говорих с д-р Йо, той ми каза. Имало е още някой. Някой, който е правил това, който е копирал Джон Уилкс Бут… и Гито̀… и всички останали. Направил го е преди години. А сега, този убиец, когото търсите… Той не просто копира оригиналните убийци — тя се задъхва, едва успява да изрече думите. — Убиецът копира баща ми. Той копира Нико.