Брад Мелцър
Петият убиец (103)

Глава 102

Преди осемнадесет години

Сагамор, Уисконсин

Изчакаха, докато се стъмни. Не чак до полунощ. Още бяха дванадесетгодишни и имаше ограничение до колко късно можеха да останат навън, преди родителите им да започнат да въртят телефоните. Но в 8:45 беше достатъчно тъмно, затова Бийчър и Маршъл се криеха зад тънкия дрян в предния двор на Дарлийн Синьорели и се взираха по диагонал към скромната къща в ретро стил с нисък скат на покрива на отсрещната страна на улицата.

Във фенерите от кована мед на верандата пред входната врата светеха жълти крушки, които обливаха къщата от 30-те години в златисто сияние. В далечината се чуваше слабото равномерно бръмчене на косачка. Всички в града знаеха, че Том Сабъл коси моравата си само през нощта, защото смята, че е по-полезно за тревата. Но единственото, което сега имаше значение, бе къщата отсреща. Домът на Пастор Рийс.

— Сигурен ли си, че ще успееш да минеш оттам? — попита Бийчър, загледан през алеята, към малкото правоъгълно прозорче на мазето, точно на края на моравата.

— По-голямо е, отколкото изглежда — отговори Маршъл, който се бе навел зад Бийчър и надничаше през рамото му.

— Ей, гейчета, натискате ли се там? — извика познат глас. Бийчър подскочи и тилът му се блъсна в челюстта на Маршъл. Вдясно от тях, на средата на пресечката, стоеше Винсънт Палини с щръкналите си рунтави вежди и се смееше с онзи негов смях, който пробождаше като тъпа отвертка.

— Не е смешно! — извика му Бийчър. — Какво търсиш тук?

— Освен че живея тук ли? — отвърна Палини и издърпа прибиращата се каишка на малко пухкаво куче — кафяв бишон — което излая предизвикателно.

— Мърфи, не! Седни! — заповяда Палини, но кучето заподскача лудо и отново излая. Много е развълнувана, мрази всички — обясни Палини, грабна кучето на ръце и остави Мърфи да оближе лицето и устните му, като й отвръщаше с картечни откоси от целувчици.

За миг Бийчър беше забравил. Семейство Палини живееха зад ъгъла.

— Значи това е твоето куче? — попита Маршъл.

— Не, откраднах го. Разбира се, че е моето куче, тъпако. А вие двамата кого зяпате как се съблича? — попита Палини, все още гушнал кучето си.

Бийчър сведе поглед към тротоара. Но Маршъл продължаваше да се озърта по диагонал през улицата.

— Неее — ахна Палини. — Съпругата на пастор Рийс? Знаеш ли колко болен мозък трябва да си, за да я гледаш гола?

— Може ли да говориш по-тихо? — помоли го Бийчър. — Не се опитваме да я видим гола.

— Дойдохме да си приберем списанията — каза Маршъл.

„Марш, не!“ — опита се да го спре Бийчър с укорителен поглед. Прекалено късно. Палини вече се хилеше с онази усмивка, сякаш имаше перушина в устата.

— Вашите списания…? — Той погледна през улицата. Къщата вече беше тъмна, само с една светлинка отзад, в кухнята.

— Той ли ви взе порното? Пастор Рийс? — Палини се разсмя с глас и добави — Я да позная: майката на Маршмалоу му ги е дала…

В ума си Маршъл искаше да се нахвърли на Палини. Искаше да изкрещи: „Не говори за майка ми!“ И искаше да блъсне Палини в гърдите и да го събори на задника му.

Вместо това, просто стоеше там в тъмното, забил златистия си поглед в земята.

— Разбирате ли въобще колко се изхвърляте? — разсмя се Палини.

— Грешиш — изтърси Бийчър. — Марш вече се е вмъквал там веднъж.

Палини се обърна, развълнуван от предизвикателството.

— Какво каза?

— В мазето на Рийс. Малоу е влизал там. Питай го.

Палини погледна Маршъл.

— Влизах — заяви Маршъл.

— И кога точно стана тази фантазия?

— Преди две седмици.

— Същия ден, когато започна да посещаваш нашата къщичка на дървото — добави Бийчър и на свой ред се усмихна, сякаш устата му беше пълна с перушина.

Дори и на Палини не му отне много време да пресметне.

— Чакай. Значи… — Очите на Палини станаха кръгли. — „Крака шоу“! Мамка му! Не ми казвайте, че си взел всичкото порно оттам!

— Добре, няма да ти казвам — подразни го Бийчър.

— Говоря сериозно, Бийч. Да не очакваш да повярвам, че пастор Рийс държи мръсотии в тайно скривалище?

— Не само че ги държи, а Марш ги открадна. И освен ако не искаш да продължаваш да ни губиш времето с тъпи въпроси, ще го оставиш на мира, за да ги открадне пак, защото той смята да се промъкне обратно за втори рунд. Не е ли така, Малоу?

Маршъл кимна колебливо, но хвърли на Бийчър поглед. „Мислех, че ще влезем двамата. Няма ли да дойдеш?“

„Не съм ти нужен. Ще се справиш страхотно“, отвърна Бийчър също с бърз поглед и наистина мислеше така.

От другата страна на улицата, светлината в кухнята на пастор Рийс угасна, а във всекидневната започна да примигва приглушено зад спуснатите пластмасови щори. Горният етаж все още беше тъмен. Както и прозорчето на мазето.

— Мисля, че гледа телевизия. Хайде — прошепна Бийчър, задърпа Маршъл за ризата и го поведе през тъмната улица. — Да те пращаме там. Ако си легне, ще стане много тихо.

— Ти сериозно ли? Наистина ще го направите? — попита Палини, когато тръгнаха без него. За няколко дълги секунди остана сам в тъмното, все още гушнал кучето си. Хорът на щурците запя в хармония с далечното бръмчене на косачката на Том Сабъл. Палини се огледа. Нямаше начин да пропусне нещо такова.

Настигна ги по тротоара, а кучето му пак изскимтя високо.

— Маршмалоу, трябва да кажа, че дори и само защото искаш да го направиш, официално си петдесет пъти по-шантав, отколкото си мислех — добави Палини и потупа Маршъл по гърба с една ръка, все още носещ кучето си с другата.

Но все пак не това гръмко потупване даде на Маршъл начален тласък за внезапния прилив на увереност. Разбира се, натискът на приятелите беше мощен социален стимулатор. Но, както всеки седмокласник знаеше — особено, щом идваше от Палини — нищо не окуражаваше тийнейджъра повече от простото възхищение.

— Марш, след такова нещо ще бъдеш герой на града — добави Бийчър, когато стигнаха алеята на Рийс, където единствената светлина идваше от лампите на верандата. Отново се огледаха, провериха улицата, тротоарите, дори близките прозорци. Не се виждаше никой.

— Той е прав — каза Палини с новооткрито вълнение в гласа. — Ако го направиш, ще има парад на победата. Ще ти издигнат статуя. Ще бъдеш истински Хю Хефнър на седми клас.

— Знам, че го казваш само, за да ме накараш да вляза — обади се Маршъл.

— Мисли, каквото си искаш — изстреля в отговор Палини. — Явно не си чак такъв мухльо, за какъвто те мислех.

Застанал в тъмното, Маршъл не помръдна.

— Това е комплимент, задник — добави Палини.

Маршъл намести очилата на носа си и се усмихна. Погледна назад към Бийчър, давайки на своя приятел последен шанс да дойде.

Бийчър остана на мястото си. До Палини.

— Е, ще се видим скоро — каза Маршъл, но думите му прозвучаха като въпрос.

— Ще бъда тук — успокои го Бийчър и му кимна за последен път да тръгва.

— Чу го първо от мен: Хю Хефнър на седми клас! — прошепна високо Палини, когато Маршъл тръгна по алеята, приведен като клатушкаш се нинджа.

Маршъл беше пълничък и не беше голям бегач.

— Ще успее ли да се промуши през прозорчето? — попита Палини.

— Каза, че е по-широко, отколкото изглежда.

Около тридесет секунди Бийчър и Палини останаха мълчаливи в тъмното, загледани как закръгленият силует на Маршъл потъва в черните сенки на неподрязаните храсти.

Бийчър провери двойно и тройно във всички посоки, отново огледа къщата, безлюдния тротоар, всички близки прозорци. След малко някаква кола избръмча по пресечката, но отмина без произшествия. Дори в събота вечер, в Сагамор нямаше много нощен живот.

В края на алеята Маршъл коленичи, извади швейцарското ножче, което му беше подарил един от клиентите на баща му, и го пъхна в процепа в основата на прозореца. Старите панти изпищяха, когато дръпна към себе си ниския прозорец и го повдигна.

— Мисля, че той… Вътре е — прошепна Бийчър, когато Маршъл изчезна в заешката дупка, а прозорецът се хлопна обратно на мястото си като багажник на кола.

До Бийчър, в тъмното, Палини се ухили и издаде едва доловим кикот.

— Какво? Какво ти е смешно? — попита Бийчър, също усмихнат, но разпознал онзи израз на лицето на Палини. Нещо не беше наред.

— Шегуваш се, нали? Не я ли видя?

— Какво да видя?

С още по-широка усмивка Палини вдигна кученцето си и пак го целуна по главата.

— Вини, ако знаеш нещо…

— Казвам само да не бъдеш толкова сигурен, че Маршъл е единственият посетител на пастора тази вечер — той пристъпи към тротоара и посочи бежовата „Хонда“, паркирана на улицата — достатъчно далеч, за да не изглежда, че е спряла пред къщата на пастор Рийс.

Бийчър го заболяха зъбите щом я видя. Бежовата „Хонда“. Познаваше тази кола.

Това беше колата на майката на Маршъл.

Бийчър се обърна пак към къщата на пастора и огледа слабо осветения прозорец на всекидневната и сенките, които трептяха в полумрака.

— О, боже. Ако майката на Маршъл… ако тя беше вътре…

— Откога е там колата? — изтърси Бийчър.

— Да не съм ти контрольор по паркирането? Мислех, че и ти си я видял. Реших, че не искаш той да се шубелиса или…

— И го остави да влезе? Какво ти става!? Ако пастор Рийс… ако те са насаме… — Бийчър едва произнасяше думите. — Как можеш да причиниш такова нещо на някого?

— Искам порното — заяви Палини сухо, със студен поглед и отдавна изчезнала усмивка. — Освен това, ако всичко се обърка, можеш ли да си представиш? Марш влиза и заварва майка си надупена? Бийч, ще стане панаир!

Бийчър поклати глава и огледа затворения прозорец на мазето в края на алеята. Ако порното беше там, където си мислеха, че е, Маршъл щеше да излезе всеки миг. Само след миг, каза си Бийчър, чувствайки се сякаш зъбите му са на път да изпопадат от устата му. Прозорецът не помръдваше.

— Трябва да го предупредим! — каза Бийчър и се отправи към къщата. Палини го сграбчи за ръката и го задържа.

— Какво ще му кажем? Че майка му си е събула гащите във всекидневната? Той вече е вътре. Ще приключи всеки момент.

— Ами ако не успее?

— Бийчър, огледай се. Има само две възможности. Или Маршмалоу спасява порното и излиза… или пастор Рийс го хваща и нашето момче получава най-големия шок в живота си. Но ти обещавам, ако се втурнеш натам, ако вдигнеш шум и се опиташ да го предупредиш, ще си гарантираш, че ще се случи вторият вариант. И още по-лошо, ще те хванат заедно с него.

Бийчър не отговори, пристъпвайки от крак на крак, съсредоточил се върху далечното бръмчене на косачката на Сабъл. Ако искаше, можеше да отиде и да помогне на Маршъл в мазето. Можеше да се вмъкне през прозореца и да застане там, редом с Маршъл.

Дори и всичко да се объркаше и пастор Рийс да ги спипаше, поне щяха да бъдат заедно и Маршъл нямаше да е сам.

Така би постъпил един истински приятел.

Поклащайки се там в тъмното, Бийчър виждаше в съзнанието си колко по-добре би било за Маршъл поне да има приятел до себе си.

Но взрян в прозорчето на мазето — докато бръмченето на косачката се чуваше все по силно — Бийчър просто остана на място. И не направи нищо.

Това беше решение, за което щеше да съжалява през останалата част от живота си.