Брад Мелцър
Петият убиец (63)

Глава 62

— Не. Не е възможно — казвам.

— Възможно е. И се случва отвръща тя.

— Но как може…? Убиецът, когото преследваме… Как би могъл да копира Нико?

— Защото същото е направил и Нико.

— Не разбирам. Преди години, когато Нико стреля по президента… Било е по време на състезание от НАСКАР. Какво общо може да има Джон Уилкс Бут с НАСКАР?

— Не внимаваш какво ти казвам, Бийчър. Изстрелите по президента са краят на пътуването на Нико. А аз ти говоря за неговото начало.

Докато наблюдава как се опитвам да преглътна твърдението й, а и всичко останало, което е казала, Клементин застава пред входната врата и за пореден път съблича якето си.

— От досието, което ти даде Палмиоти, ли разбра? — питам.

— Мислиш ли, че те ще ми дадат нещо такова? Не. От лекаря.

— Д-р Йо.

— Той не е бил там, когато започват първите екипажи, дошъл е след началото на експериментите. В Южна Каролина. В Чарлстън — във военноморските докове.

— Баща ми не е бил във флота. Бил е в армията.

— Моят също. Но според казаното от Йо… не е било само заради флота. Било е заради секретността.

Кимам, защото добре знам, че има случаи в историята, когато е трябвало да се докладва на президента на Съединените щати при истинска секретност, и са го качвали на борда на кораб, тъй като това е било единственото място, за което е можело да се гарантира, че ще бъде сам.

— Нико едва бил навършил осемнадесет — обяснява тя. — Според Йо още тогава знаели, че Нико има проблеми с приспособяването към войнишкия живот. Затова включили д-р Йо. Той бил специалист по пристрастяванията — един от първите, които разбират, че метадонът е добър начин да се помогне на войниците да преодолеят хероиновата зависимост. Но ако говорим за онова, което давали на Нико, никой никога не бил виждал подобно нещо. Една седмица бил щастлив и безгрижен, следващата седмица преставал да спи… преставал да яде… а изведнъж открили половин дузина мъртви опосуми навсякъде около военноморската база.

— Опосуми?

— Никой не можел да си го обясни. До една сутрин, когато на закуска Нико хапнал супена лъжица от мюслито си и спокойно обявил, че той ги убива. С голи ръце и с бетонно блокче. Тогава повикали Йо.

— А опосумите какво общо имат с Джон Уилкс Бут?

— Нищо — казва Клементин, а очите й ме следват, докато крача напред-назад. — Всъщност всички смятали, че Йо държи положението под пълен контрол и всичко отново върви по график. Но не знаели — и нямало как да знаят — че няколко месеца по-късно в горите на Южна Каролина един ловец, тръгнал за койоти, бил застрелян в тила около 10 часа вечерта. Полицията предположила, че друг ловец го е направил случайно. След още един месец втори мъж, излязъл на вечерен крос, бил прострелян в тила, точно зад ухото.

— Пак около 10 часа?

— Никой не обърнал внимание, но да, около 10 часа. А и защото било в Южна Каролина, пак предположили, че е ловен инцидент. Но скоро след това трети мъж бил прострелян в тила, от упор, в местен киносалон. Точният час на смъртта бил 22:11.

— Точното време, в което Джон Уилкс Бут прострелва Ейбрахам Линкълн.

— Не се ли досещаш? — пита Клементин и започва да събира книгите, които паднаха, когато тя се блъсна в библиотеката. Знае, че обичам реда. — Нико се е упражнявал, Бийчър. Работел е върху детайлите, за да постигне идеалното убийство.

— И никой не е видял връзката? — питам и намествам стара книга с червена кожена корица на мястото й. — Всички смъртни случаи край корабостроителницата ли са били?

— Не. И в това бил проблемът — казва тя и вдига последните няколко книги и малка снимка в рамка. — Били на различни места. Първият бил на повече от седемдесет и пет мили разстояние в окръг Хамптън. Вторият бил в обратната посока. А последният — точно край Чарлстън. Станало още по-трудно, когато се появило четвърто тяло този път в Джорджия. Тридесет и три годишен продавач на стоматологична техника слязъл от влака на „Амтрак“ и докато композицията напускала гарата, получил изстрел в гърба.

— Както Гито̀ прострелва президента Гарфийлд.

— … Месец след това в един планински район на Северна Каролина, когато местното изложение било към края си, пиян фермер, отглеждащ соя, се скрил зад един товарен камион, за да пикае, и бил прострелян в корема.

— Както Чолгош прострелва президента Маккинли на Световното изложение казвам и пъхам друга книга в библиотеката.

— Нещата се размирисали чак месеци по-късно, когато пак в окръг Хамптън, някакъв беден пенсиониран свещеник…

— Свещеник? Значи затова…

— Знам. Просто слушай. Свещеникът работел в градината си, когато бил застрелян в тила с нещо, наречено после веществено доказателство ВД-573 — куршум калибър 6,5 мм с метална ризница. Въз основа на начина, по който се пръснала главата на свещеника, заключили, че го е улучил снайперист от около 80 метра.

— Или 81 метра, за да бъдем точни.

Тя кимва, гушнала половин дузина книги и ме чака да свърша.

— Никой въобще не свързват убийствата — докато местният шериф не се замислил, че на такъв изстрел от 80 метра е способен само военен. Тогава започнал да звъни във всички околни военни бази. В едната младият административен асистент, който вдигнал телефона, забелязал, че моментът на смъртта е точно в 12:30. На повечето хора това не би говорило кой знае какво. Стандартно време. Но на този асистент, който бил направо побъркан поклонник на конспирацията за убийството на Кенеди, му прозвучало като бойна тръба. Той не само знаел, че 12:30 е точният час, в който е бил застрелян президентът Кенеди, но и че точно такъв куршум калибър 6,5 мм е прелетял 81 метра, изстрелян от…

— Лий Харви Осуалд — казвам и набутвам една книга най-горния рафт. Тя се намества със звучно дум.

— По някаква догадка разследващите проверили шкафчето на Нико. И вещите му. Всичко било чисто. Докато не прекарали детектор за метал над матрака и не открили, напъхана в него армейска пушка „Манлихер Каркано“ с болтов надлъжно пълзящ затвор.

Сега аз кимам, разпознал пушката, използвана от Осуалд срещу Джон Кенеди. Мислите ми се завихрят, пренасят се към сегашния убиец, преследващ свещеници и пастори. Но това все още не обяснява…

— Защо са пуснали Нико? — питам. — Ако са знаели, че той го е направил, как така не са казали на никого? И не са го арестували?

— Имаш ли представа за какво е използвал флотът в базата в Чарлстън, докато е действала?

— Предполагам, за да домуват нашите кораби?

— Да, разбира се, там са домували корабите ни. Също така ги почиствали, ремонтирали, цялата необходима поддръжка. Но според д-р Йо там имало и нещо, наречено Оръжейна станция.

— Пазим някои от техните документи в Архива. Те са монтирали и поддържали въоръженията на корабите.

— Точно така — казва Клементин, все още прегърнала купчината книги, които е вдигнала от пода. — Но дори и в рамките на Оръжейната станция си имало йерархия. Някои отдели се занимавали с обикновени оръжия. Други се занимавали с ядрени оръжия. Но освен това съществувала и Подгрупа 6.

— Подгрупа 6? Звучи ми като фалшиво име.

— Истинско е. Потърси го. По онова време била командвана от адмирал Томас Коуди, чиято цел била да използва Подгрупа 6, за да създаде по-опасно оръжие от ядреното.

— Което е?

— Върховното оръжие, Бийчър — човешкото оръжие.

Клементин стоварва купчината книги на един рафт на височината на гърдите си.

— Смяташ, че нашите бащи са работили над това? — питам.

— Не, съвсем не. Баща ми, баща ти и бащата на Маршъл са били осемнайсет-деветнайсет годишни новобранци. В Подгрупа 6 не са наемали хлапета. Я си помисли — когато съставяш свръхсекретен екип, подбираш хора, които познаваш. Ветерани с опит. Адмирал Коуди да покани нашите татковци там, я стига, Бийчър. Знаеш ли какъв може да бъде някой осемнайсетгодишен, въвлечен в нещо свръхсекретно? Те са били експериментите. Опитни мишки.

Думите й барабанят по въображаемата мембрана, която без дори да осъзнавам, издигам около себе си, когато тя е наблизо. Използвам я като щит. Но когато мембраната се разкъса и реалността се просмуква през нея, няма нищо по-разтърсващо от това да я слушам как говори за моя собствен мъртъв баща. И за неописуемите неща, които може би са му причинили. Никой не иска да чува как е страдал баща му.

— Знам, че е кошмарно. Бийчър. За мен също е кошмарно. Но сега знаеш защо не са можели да допуснат да бъде арестуван. Каквото и да са давали на Нико — колкото и да са инвестирали в него — ако техният най-ценен лабораторен плъх цъфнел по първите страници на вестниците с историята как се е оказал убиец маниак, копираш Лий Харви Осуалд, всички погледи в страната щели да се вторачат в Подгрупа 6. Никой в програмата не е искал да поеме такъв риск.

Поглеждам записката — прощалната записка на самоубиец — която все още стискам в ръка.

— Смяташ, че баща ми е умрял заради това? Заради най-обикновен опит да се прикрие тайна операция на военните?

— Не… Не мисля така. Според казаното от д-р Йо, баща ти е умрял година по-късно. Когато Нико се издънил, Подгрупата била разделена. Нико бил наказан вътрешно, заключили го за почти цяла година, докато не се убедили, че каквото и да са му вкарвали, вече е излязло от тялото му. Всичко останало било заличено.

— А когато Нико стреля в президента, нищо от това не излиза наяве?

— Говорим за правителството. Според теб биха ли признали, че са създали чудовище, което е нападнало собствения ни президент? Напротив, решили, че Нико е излекуван, и го изпратили в редовната армия, сякаш бил чисто нов новобранец, идващ за първи път. Баща ти и бащата на Маршъл били изпратени на друго място.

— И това ли е големият финал? Погребали са документацията, надявайки се, че никой никога няма да я намери?

— Но не виждаш ли, Бийчър? Някой все пак е открил записите за Нико! Разбираш го по-добре от всеки друг. Независимо колко дълбоко ще ги скриеш, къде ще ги заровиш, досиетата винаги се намират. Така че, щом някой пресъздава престъпленията на Джон Уилкс Бут… и отгоре на всичко убива пастори… значи този някой познава отлично извършеното от Нико!

— Или може би просто копират оригиналните убийци. Не забравяй, че когато Тимъти Маквей взривява федералната сграда в Оклахома, той е облечен с тениска, на която пише Sic Semper Tyrannis. Тези убийци никога не са забравени.

— Но щом убиват пастори…

— Нико е убил само един пастор.

— Не. Убил е само един, за когото знаем. Виж приликите, Бийчър. Мислиш ли, че някой просто случайно е стигнал до същата налудничава идея и използва същите старинни оръжия срещу същите невинни пастори? Това не ти е Тимъти Маквей. Който и да го прави, той е прочел досието на Нико!

— Може би — казвам, а гласът ми заглъхва. А може някой просто да е чул историята от баща си.

Тя ме поглежда.

— Чакай. Нали не мислиш, че аз…?

— Не съм казал, че си ти.

— Значи мислиш, че Маршъл…?

— Не твърдя и че е Маршъл. А ако става въпрос от кого може да го е чул, той ми каза, че баща му е починал.

— Е, и? Баща му може да му е споделил подробностите, преди да умре — казва тя, грабва една книга — тънко книжле за картографията на бойните полета — и я подрежда на рафта.

Издърпвам я обратно.

— Мястото й не е тук — казвам натъртено.

Чакам я да ми отвърне. Тя винаги отвръща. Но вместо това тя просто стои като наказана и сякаш тялото й се свива пред мен. Пристъпва от крак на крак и имам чувството, че това — тук и сега — е първата истинска и искрена реакция, която ми показва. Знае каква болка ми е причинила. Но като гледам това дребничко, пречупено момиче, което, някога в осми клас ме притегли към себе си и ми даде първата ми истинска целувка… не мога да я виня. Дори и сега, дори и плешива, бях забравил колко е зашеметяваща.

— Е, какво ще стане сега? Как ще разбереш дали Маршъл е убиецът? — пита тя най-накрая.

— Ще пием вода от извора. От единствения оцелял.

Лицето й се издължава, разбирам, че се досеща за кого говоря.

Няма как да го избегнем. Знаем, че се задава трето убийство. Ако искаме да го спрем…

— Трябва да се видим с Нико.