Брад Мелцър
Петият убиец (79)

Глава 78

Десет минути по-рано

Когато излезе от асансьора, Тот мислеше за кафе.

Не за вкуса му. За аромата му.

Не го усещаше сега — болниците миришеха на амоняк и белина, не на смляно прясно изпечено кафе.

Но докато Тот накуцваше, забързан по коридора на първия етаж, опитвайки се да стигне колкото може по-скоро до параклиса в дъното му, не можеше да спре да мисли за миризмата на кафе отпреди много години — след мозъчния аневризъм на жена си — когато тя лежеше в болницата. Когато я приеха, лекарите казаха, че положението не е толкова лошо, че ще се възстанови. Но когато черният дроб и бъбреците й започнаха да отказват, а парализата започна да й причинява рани от залежаване, Тот нямаше нужда от медицинска диплома, за да знае какво се задаваше.

Лекарите искаха я прехвърлят в хоспис, но една от старшите медицински сестри в отделението познаваше Тот от Архива. Тот й беше помогнал да намери документите, които доказваха, че нейният прапрадядо — който бил роб тогава — е участвал в Гражданската война. Тя се погрижи съпругата на Тот да остане в самостоятелната си стая в интензивното отделение.

През следващите седмица Тот седеше до леглото й, взирайки се в пластмасовата гофрирана тръба, която се извиваше от шията на жена му — тръбата за храненето и дишането, която все още беше оцапана с кръв там, където влизаше в гърлото й. Наблюдаваше как теглото на жена му се стопява до по-малко от четирийсет килограма, а кожата на бузите й провисва. Тя вече дори не го познаваше. Когато я събуждаха… ако успееха да я събудят… единственият въпрос, на който можеше да отговори, беше: как се казва сестра ти?

Но най-лошото за Тот настъпи в последните дни, когато сестрите започнаха да слагат в стаята отворени кутии с прясно изпечено кафе. Отначало Тот не разбра. После се досети… кутиите с кафе бяха нужни, за да не може да усети миризмата на това, което ставаше с тялото на жена му.

Този натрапчив спомен — за евтино кафе на зърна — се въртеше в ума на Тот, докато вървеше към края на коридора и се приближаваше към вратата на параклиса.

Стисна дръжката на вратата и решен да се съсредоточи върху задачата си, той остави спомените за съпругата му да се разсеят. Опита се да мисли за казаното от Честния измамник — че всички жертви на Рицаря са духовници, които са прекарали поне известно време с президента. Както Тот бе разбрал току-що, пасторът на болницата — капелан Стаутън също го бе направила, когато президентът Уолъс беше идвал тук миналата година. Но когато дръпна вратата Тот, продължаваше да усеща миризмата на кафе.

— Пастор Стаутън? — извика Тот, пристъпи вътре и надуши… познаваше и тази миризма… миризмата на изгоряло като от фойерверки или…

Барут.

— Пасторе, Вие ли…?

Тот едва не се препъна в дървена закачалка за дрехи. Лежеше по диагонал на килима. Изглежда някой я беше съборил.

Прекрачи я и чу дишане. Тежко дишане. Сякаш някой се задъхваше. Или плачеше.

Почувствал как времето се сгъстява и забавя ход, Тот влезе по-навътре в стаята. Беше му трудно да върви, сякаш се движеше под вода. Огледа се надясно и видя кръвта ситни капчици като съвсем леко разлята газирана вода, осеяли светлобежовия килим. Там беше тялото й.

Тот зърна най-напред краката й. Не помръдваха. По неестествено подгънатите колене той разбра, че капелан Елизабет Стаутън е мъртва.

Беше се свила на една страна, като че се бе опитвала да се сгуши в ембрионална поза, но така и не бе успяла. Кърваво петно на корема напояваше блузата й, все още разцъфтяваше и нарастваше към дясната й гърда.

Възрастен мъж с пясъчно руса коса беше паднал на колене до тялото, сякаш също бе улучен. Дишаше тежко и се опитваше да каже нещо. Тот го познаваше — от снимката, изпратена от Честния измамник: пасторът, който беше прострелян вчера. Пастор Фрик. Времето се бе завихрило толкова силно, че Тот едва го чуваше. Все още беше като под вода.

И все пак забеляза ръцете му… бяха вдигнати нагоре. Сякаш го ограбваха с насочен в гърба пистолет.

— З-зад вас… — извика пастор Фрик и посочи зад Тот.

Тот се извърна бавно и погледна през рамо.

Беше твърде късно.

Пффф.

Куршумът, изстрелян със заглушител, го жилна като стършел, забивайки се в главата му. Точно зад ухото. Също като при Джон Кенеди.

Кръвта опръска близката стена.

Тот се опита да изкрещи нещо, но не успя да издаде нито звук. В мига, в който коленете му се подкосиха, видя очите на Рицаря и всичко дойде на мястото си.

Светът се замъгли и се изплъзна настрани. Тот почувства костите си крехки, като от сол, и рухна на килима, сякаш му бяха изпуснали въздуха, а последната му мисъл бе пак за миризмата на кафе. И колко хубаво ще бъде най-накрая да види жена си.