Брад Мелцър
Петият убиец (115)

Глава 114

Една седмица по-късно

Кемп Дейвид

— Какво ще кажеш за кюфтета. Нали обичаш кюфтета? — попита президентът.

— Знаеш, че обичам кюфтета — отговори осемгодишният Андрю, който следваше баща си през всекидневната в стил рустик на бунгалото.

— А харесваш ли хамбургери?

— Може би.

— Не казвай може би — посъветва Уолъс малкия си син, насочи се към спалнята, към гардероба си и извади дебел пуловер с президентския герб на него. — Това е правило за цял живот. Когато някой ти зададе въпрос, отговаряй с да или не. Заеми позиция. Е, харесваш ли хамбургери?

— Да — отговори уверено Андрю.

— А харесваш ли тако с месо?

— Може… Обикновено — каза момчето.

— Обикновено се брои за „да“ — заключи президентът, пъхна ръце в пуловера и го нахлузи. Когато главата му изскочи през отвора, косата на Уолъс все още стоеше идеално на място. — Значи трябва да харесваш и пържоли. Кюфтета, хамбургери, тако с месо… всичките са като пържола, просто в различна форма.

— Но е по-трудна за дъвчене — възрази момчето.

Президентът на Съединените щати, който беше тръгнал обратно към входната врата на бунгалото, спря и погледна през рамо към сина си.

— Май наистина ще станеш политик, когато пораснеш, а?

— Щом нещо не ми харесва, значи не ми харесва — каза Андрю.

— Много добре. Кажи тогава на Сюзан да ти приготви спагети. И кажи на майка си, че няма да имаме повече деца.

Ухилен заради победата, Андрю изтича към кухнята.

— Ще се върна — извика президентът, все още изумен колко бързо животът можеше да влезе в релси след неотдавнашния ужас.

Сикрет Сървис ги задържаха вече почти седмица в Кемп Дейвид, не само за да помогнат на Уолъс да си отдъхне, но и за да позволят на страната да си поеме дъх след стрелбата. Без медии, които да го притесняват, без почти никакъв персонал, Уолъс играеше въздушен хокей със сина си, учеше дъщеря си как да изпълнява правилно наказателни удари и прекарваше вечерите си в гледане на филми в частния кинотеатър или в четене пред каменната камина със съпругата си. Дори когато просто се хранеха заедно, семейството му отново се държеше като истинско семейство.

Все пак, това не означаваше, че не може да вмъкне и няколко делови срещи.

Отпуснат на едно коляно, той завърза връзките на маратонките си. Когато дръпна входната врата, мразовитият въздух вледени бузите му и му напомни колко безмилостни можеха да са планинските ветрове. И колко ободряващи.

— Разгря ли се? — извика той.

Ако сега Уолъс беше в Белия дом, щеше да го чака малка армия от сътрудници плюс половин дузина униформени и цивилни агенти от Сикрет Сървис.

Днес, в подножието на верандата, сред тополите и хикориите на Кемп Дейвид, имаше само един. Млад агент в избелял суичър на университета „Дюк“.

— Напълно съм готов, господин президент — отговори Ей Джей.

Без да каже пито дума, президентът Уолъс се затича, отначало бавно, давайки на Ей Джей шанс да се включи. След малко те вече бягаха рамо до рамо и се отдалечаваха от бунгалото, наричано „Аспен“, и от командния пост на Сикрет Сървис.

Докато дъхът им се кълбеше във въздуха, те поеха по основния път, а след това по по-тясната пътека, която се отклоняваше от него. Теренът беше труден в студа, но не им отне много време да навлязат в южната част на Планинския парк Катоктин, където тръгнаха по пътеката, известна като Хог Рок Лууп.

Когато президент бил Джордж У. Буш, обичал да бяга през Хог Рок местност, пълна с красиви потоци и с хубав голям хълм, който подлага на изпитание прасците и бедрата. И до днес в Сикрет Сървис се шегуват, че всеки път, когато Буш стигал на половината път до върха, казвал едно и също, на който и агент да го придружавал: „В началото изглеждаше добра идея“.

В началото била добра идея.

Точно както беше за Уолъс и Ей Джей днес.

Президентът чувстваше, че теренът става по-стръмен и дробовете му се стягат, но все още имаше половин стъпка преднина. Знаеше, че Ей Джей не се напряга, а му позволява той да определя темпото. Продължиха така, докато не забелязаха стара, разкривена пейка за излет под извисяващо се дърво тулело. Ей Джей ускори и, оглеждайки се през рамо, изпревари президента, спусна се рязко наляво, встрани от пътеката, като изхвърли с пета туфа мокри листа. Уолъс го последва в гората.

Двамата мъже продължиха да тичат надолу почти половин миля рамо до рамо, като лавираха между дърветата, без да произнесат нито дума. За разлика от предимно павираната пътека, земята тук беше покрита със сняг, което я правеше много по-хлъзгава. На всеки няколко метра Ей Джей оглеждаше околностите — отляво надясно, после нагоре и надолу, за да се увери, че са сами, както искаха…

Ето там.

Отпред, скрит от гъстите планински лаврови храсти, които бяха достатъчно издръжливи, за да остават зелени и през зимата, стоеше висок мъж в тъмно палто. Президентът забави и се загледа в боядисаната с черна боя коса на мъжа. Но дори и ако косата му беше розова, Уолъс пак щеше да познае стария си приятел от километри.

— Никакво пухтене и пъшкане, а? И тенът ти е по-добър — каза д-р Палмиоти.

— Знаеш ли, че още мразя косата ти да е такава — подразни го президентът и се приведе, за да си поеме дъх.

— И аз се радвам да ви видя, сър — отговори Палмиоти с широка усмивка, разкриваща колко е щастлив да се върне в играта. Още по-добре, вече цяла седмица името му още не беше се появило в медиите. Поне тази тайна беше запазена.

— Да приема ли, че нещата вървят по-добре? — попита президентът.

Палмиоти знаеше за какво говори приятелят му. За Лидия.

— Оценявам това, което направи. Тя ти изпраща поздрави.

— Просто си щастлив, че отново можеш да правиш секс — закачи го Уолъс.

— Сър, наистина трябва да действаме бързо — прекъсна ги Ей Джей, като говореше на президента, но стрелна с укоряващ поглед Палмиоти. Не бяха на светско събиране.

— Значи сме пак на пистата? — попита президентът.

— Защо не питаш самия човек? — отговори Палмиоти, отстъпи встрани и махна към гъсталака планински лавър зад него.

Иззад храстите излезе човек с тънки, обгорели устни, а копията на слънчевите лъчи пронизваха короните на дърветата и се забиваха в неговата восъчна кожа.

— Ето го невъзпятият герой на Америка — каза президентът и предложи на Маршъл усмивка, разкриваща всичките му зъби.

Маршъл не се усмихна в отговор, а златистите му очи оглеждаха безлюдната гора.

— Сигурен ли си, че тук няма камери?

— Няма камери — увери Ей Джей.

Това не накара Маршъл да се почувства по-добре.

— Какво не е наред, синко? — попита президентът. — Изглеждаш по-нещастен от обикновено.

— Не обичам да ме набеждават — каза Маршъл.

— Моля? — попита президентът.

— Казахте, че ми имате доверие.

— Наистина ти вярвам.

— Но си мислехте, че аз съм Рицаря, нали? — упрекна го Маршъл. — Че аз съм убил онези пастори.

— Маршъл…

— Не ме обиждайте, като го отричате. Палмиоти и Ей Джей казаха достатъчно.

— Какво очакваше да си помислим? — попита Палмиоти. — Първо те залавят на мястото на престъплението, а след това полицията намира името на Бийчър в джоба ти…

— Стюи, замълчи — скара му се президентът. Без да сваля очи от Маршъл, той сложи успокояващо ръка на рамото му и започна да го разтрива със същата обнадеждаваща увереност, която бе убедила Сирия да подпише миналогодишното мирно споразумение. — Маршъл, този лунатик, с когото се борим… този Рицар, който се опита да ме убие… Съжалявам, че уби приятеля ти.

— Пастор Рийс не беше приятел. Беше ми като баща.

— Знам колко безценни са бащите. Наистина. Моят почина, когато бях тийнейджър. Майка ми все още целува снимката му всяка вечер преди лягане. Но ние те избрахме с определена цел, Маршъл. Наех те да изпълниш една задача, а не да се впускаш в собствено разследване.

— Е, в такъв случай, получавате две на цената на едно — отвърна Маршъл.

— Внимавай какъв тон държиш — предупреди Палмиоти.

— Тогава използвайте мозъка си — продължи Маршъл. — Наистина ли мислите, че Бийчър щеше да се хване, ако просто се бях появил и казал: „Много ми липсваше, стари приятелю?“ Този номер може да беше подействал веднъж, но нямаше да се получи отново. Бийчър трябваше да се почувства сякаш той е намерил мен. И се получи. Всъщност, както аз го виждам, вие получихте каквото искахте и все още сте жив. Така че, простете ми, ако съм леко затруднен да разбера защо още се оплаквате.

Палмиоти понечи да каже нещо, но президентът го прекъсна с поглед. Също и Ей Джей. В ден като днешния нямаше време за спречквания.

— Знаеш ли, един от моите агенти, когато съборил теб и Рицаря на земята — подхвана президентът, отново с ръка на рамото Маршъл — не го е написал в доклада си, но каза, че си говорил на Фрик, питал си го защо е убил пастор Рийс.

— Е, и какво от това? — попита Маршъл.

— Той каза, че Фрик е умрял, без да ти отговори. Така и не си получил отговор на въпроса си.

— Пак питам, какво от това? — повтори Маршъл.

— Само казвам, че ако си чел вестниците, или най-малкото блоговете…

— Не чета блогове.

— Много умно от твоя страна, Маршъл. Но дори и в традиционната преса, ами… засега това е просто предположение, но като се има предвид начинът, по който Рицаря се свързвал с него, както и неотдавнашното му бягство от „Света Елизабет“, а и връзките му с родния ти град…

— Да не се опитвате да ми кажете, че Нико е изпратил Рицаря да убие пастор Рийс?

— Синко, как бих могъл да твърдя такова нещо? Единственият човек, който го знае, е самият Нико.

— Не съм сигурен, че разбирам какво целите, сър.

— Всичко, което мога да кажа е, че който хване Нико пръв — дали Сикрет Сървис или някой друг от правоохранителните органи… Е, не бих се изненадал, ако Нико отвърне на удара с такава ярост, че да получи куршум в тила и, подобно на Джон Уилкс Бут или дори Лий Харви Осуалд, никога да не стигне до съд.

Маршъл се вгледа продължително в президента, който беше с цяла глава по-висок от него.

— Оценявам това, господин президент. Но кога ще получа онова, за което говорихме?

— Когато приключиш — отговори Палмиоти.

Нищо не се бе променило, откакто беше влязъл във връзка с Маршъл преди две седмици. В замяна на помощта на Маршъл за Бийчър, щяха да му дадат всички подробности за случилото се преди години в армията с бащата на Маршъл.

— Как е баща ти напоследък? — попита президентът.

— Умира — отвърна Маршъл, спомняйки си лъжата, която бе казал на Бийчър.

— Щом е така, предполагам, че ще трябва да действаш бързо — каза президентът на Съединените щати и на свой ред се вгледа в лицето на Маршъл. — Е, това е, нали? Мислиш ли, че сме в добра форма?

Маршъл кимна. Когато Палмиоти за първи път се свърза с Маршъл, президентът поиска имената и самоличността на всеки един от членове на Кръга Кулпър. А сега, благодарение на Бийчър, Маршъл щеше да стане най-новото им попълнение.

— Искам да ви напомня само едно нещо — каза Маршъл. — Знам какви са чувствата ви към Бийчър, но…

— Не знаеш нищо за мен и Бийчър — прекъсна го президентът.

— Знам, че ви е спасил живота. Така че трябва да разберете още нещо, сър. Без неговия ум никога нямаше да се озова в Мемориала на Линкълн, а дъщеря ви още щеше да вади късчета от черепа ви от косата си.

— Значи сега трябва да се плаша от Бийчър? — отвърна президентът. — Говориш за човека, който се остави да го заключим в Кемп Дейвид.

— То е, защото е новак. Но ви казвам, че се учи по-бързо, отколкото някога съм виждал. Учи се и в момента. Ето защо, ако си помислите, че ще бъде лесно, или ако го изпуснете от поглед, това ще бъде най-голямата грешка, която някога се правили.

Уолъс хапеше късче обелила се кожа на устната си и не отговори.

— Значи е добре, че имаме теб — каза най-накрая президентът, погледна нагоре към върха и се обърна към пътеката, която щеше да го отведе обратно в Кемп Дейвид. — Но оценявам предупреждението.

Следвайки собствените си стъпки в снега нагоре по склона, президентът се затича, отначало бавно, после по-бързо, с Ей Джей до себе си, но винаги точно с половин крачка напред. Когато стигнаха билото и тръгнаха по Хог Рок Лууп, президентът погледна назад през рамо. В ниското Палмиоти все още стоеше до храстите от планински лавър. Маршъл вече беше изчезнал.

На лицето на Уолъс се прокрадна полуусмивка.

Вече повече от седмица, докато постепенно изтичаха подробности, медиите бяха обсебени от колодата старинни карти за игра, намерени в джоба на Рицаря. Президентът вдигна темпото и продължи обратно към Кемп Дейвид, като си мислеше, че когато става дума за крале, кралици, рицари и останалите — и особено когато става дума за Бийчър и Кръга Кулпър — нищо не можеше да бие жокера.