Брад Мелцър
Петият убиец (106)

Глава 105

Преди осемнадесет години

Сагамор, Уисконсин

Беше по-дълбоко, отколкото си мислеше.

Той беше по корем, спускаше се с краката напред през прозореца на мазето. Докато горната половина на тялото му удържаше тежестта му, краката му ритаха във всички посоки, търсейки нещо, на което да стъпят. Столове. Куфари. Каквото и да е, за да спре падането си.

Макар да не намираше нищо, Маршъл не изпадна в паника. Дори и да беше два метра… три метра… таванът на мазето не бе толкова висок. Падането не можеше да бъде толкова лошо. Той бързо се избута и се плъзна надолу по корем, като дете на стръмна пързалка. Но набра скорост, а подът все не идваше… Оказа се по-далеч, отколкото очакваше.

Загубил равновесие, Маршъл се стовари на задника си върху бетона и усети в тъмното, че той е покрит с тънък слой фин прах, последните остатъци от цялата мръсотия, отмита от потопа, предизвикан от съдомиялната машина.

Преди две седмици тази стая беше пълна с вода. Днес бе суха, но миришеше на мокри книги… и на още нещо. На нещо старо.

Той се изправи на крака, намести очилата си, после бръкна в джоба си и извади малко фенерче, като се стараеше да не си представя как пастор Рийс е забавлявал младия Боби Макнамара тук. Маршъл вече се потеше, но не обръщаше особено внимание. Маршъл винаги се потеше.

— Влизаш, излизаш — прошепна си той, спомнил си правилата на Бийчър, и се насочи към библиотеката. Когато лъчът на фенерчето прониза мрака, паяци-бръмбари заподскачаха във всички посоки. Миналия път имаше три или четири. Сега бяха десетки, търчаха от пода по стените и обратно. Но след като примигна бързо, за да се приспособят очите му, единственото, което интересуваше Маршъл, беше вграденият шкаф за книги, където видя…

Нищо.

Книгите бяха изчезнали. Шкафът беше изпразнен. Забрави за порното, дори рафтовете бяха извадени.

Същото беше и с останалата част от стаята. Кутиите за папки, сгъваемите столове, багажът, метлите, парцалите, шишетата от мляко всичко складирано в помещението, беше изнесено заради големите щети от водата. Ето защо спускането от прозореца беше толкова… О, господи.

Прозорецът.

Маршъл се извърна и погледна към малкия правоъгълен прозорец, откъдето току-що се бе промъкнал. Не само беше затворен. Беше високо. Много над главата му.

Паникьосан, той се огледа за нещо, на което да стъпи. Стаята беше празна. Пресегна се, но прозорчето бе кацнало точно под тавана на мазето, твърде високо. Когато подскочи, пръстите му докоснаха перваза, но не достатъчно, за да се хване. Опита да се затича към стената и да скочи нагоре… Уфф.

Гърдите му се блъснаха в бетон, а резултатът беше същият. Прозорецът бе твърде високо.

— Бийчър…! — прошепна, изсъска. Изчака малко.

— Бийчър, заседнах! — прошепна отново.

Но още докато произнасяше думите, вдигнал поглед към затвореното прозорче, сякаш се молеше на самия господ, знаеше, че няма да има отговор.

Маршъл вече се потеше обилно и най-накрая да започваше да го забелязва. Пак се завъртя. От лявата му страна беше отворът, който водеше към основното помещение на мазето. Там. Може би там щеше да има нещо, на което да стъпи.

Без да губи време, той се втурна нататък, огледа се за стълба, въже, кофа, каквото и да е, за да се покатери. Но когато поднесе и спря, още един рояк от паяци-бръмбари се разбягаха към стените и той видя, че и тук е същото. С изключение на котела и бойлера, помещението беше опразнено. Дори стълбите… Пак спря, погледна ги отново.

Стълбите.

Ето го. Неговият изход.

„Не, не бъди глупав“ — каза си Маршъл, знаейки, че не бива да поема такъв риск. Последното, което му трябваше, беше пасторът да го спипа в кухнята.

Маршъл се втурна обратно в другата стая и пак тръгна към високото прозорче.

— Бийчър, моля те! — извика като се надигна на пръсти и размаха фенерчето като запалка на рок концерт.

Единственият отговор беше трополене край краката му.

Сянката премина бързо и изчезна в ъгъла. Маршъл подскочи при звука, насочи фенерчето и го зърна едва-едва. Но нямаше как да сбърка почукването и стърженето на миниатюрни нокти по бетона. Каквото и да бе, беше много по-голямо от паяк-бръмбар. Беше ясно едно — той не бе единственият в мазето.

И това беше всичко.

— Аааах! — изкрещя Маршъл, започна да търка кожата си и хукна към стълбите с все сили.

Не се качи по тях. Застана на първото стъпало, нетърпелив да се озове на различно равнище от онази твар, която току-що бе прекосила помещението. Но когато погледна нагоре — и светлината от фенерчето му се отрази в металните перила — видя в горния край на стълбите, под вратата към кухнята, че лампите са загасени. Там нямаше никого.

Няма значение. Остани, където си, каза си той и изключи фенерчето, за да не може и пасторът да го види.

Но колкото повече стоеше в тъмното, толкова повече осъзнаваше каква е реалността. Бийчър нямаше да дойде. Нито Палини. Освен това, не след дълго майка му щеше да започна да се притеснява и да се чуди защо го няма вкъщи. Ако не планираше да спи с паяците-бръмбари и онова животно, което тичаше наоколо тук долу, възможностите пред него бяха изчерпани.

Загледан към горния край на стълбите, Маршъл чуваше собственото си учестено дишане. Потта се стичаше по гърдите му и ризата залепваше за стомаха му.

Искаше му се да има и друг начин. Но нямаше.

Бавно и внимателно пренесе тежестта си на второто стъпало, но старата дъска издаде силно скърцане. Маршъл се закова на място, вперил поглед в пролуката под вратата на кухнята. Още беше тъмно. Нямаше никого.

Пое си дъх и пристъпи леко на третото стъпало, после на четвъртото.

Стъпка по стъпка се заизкачва бавно в тъмното, заслушан за някакъв признак за нечие присъствие горе. Стигна до предпоследното стъпало и със свито сърце хвана дървената дръжка на вратата. Ами ако беше заключена? Ами ако беше…?

Щрак.

Бравата поддаде лесно, езичето излезе от гнездото и позволи на вратата да се отвори. Леко… внимателно… Маршъл я разтвори, притиснал лицето си толкова близо до прага, че крайчето на очилата му остърга рамката на вратата.

Най-напред го лъхна миризмата на пресен хляб. В краката му самотен паяк-бръмбар изскочи на износения линолеум.

Иначе, кухнята беше тъмна и празна. Единственият звук беше…

— О, боже… О, господи…

Беше женски глас — слаб — и идваше от една от предните стаи. Отначало на Маршъл му се стори, че е молитва… че някой е наранен.

Честно казано, на Маршъл не му пукаше. Тръгна много бързо, вече загледан в задната врата, готов да я отвори и да побегне през двора. Но когато направи първите си крачки, нещо го накара да се обърне. Този глас…

Познаваше този глас.

Спря на линолеума и хвърли поглед през рамо, назад към всекидневната.

Звучеше също като майка му.