Брад Мелцър
Петият убиец (87)

Глава 86

Сега

— Но как ти…? Как така…? — запъвам се, притиснал телефона към ухото си и оглеждам кухнята си, сякаш я виждам за първи път. — Ти си жена?

— Входната врата, Бийчър. Взимай си нещата и излизай — казва жената, която от два месеца са представя като Честния измамник. В начина, по който произнася името ми — Бийч-аах — се прокрадва намек за стар бостънски акцент. За някакво скъпо частно училище.

Втурвам се към кухненската маса, надвесвам се над лаптопа си и въвеждам името й в „Гугъл“. Грейс Бентам. Добавям компютърен експерт, за да огранича търсенето.

— Не ме търси в „Гугъл“, Бийчър.

— Чакай… ти? Хакнала си и моя компютър?

— Не. Чувам тракането на клавиатурата ти. Не съм глуха — отговаря тя.

Казва още нещо, но съм твърде затънал в един онлайн профил от „Бостън Хералд“. Според него Грейс Бентам е…

— На седемдесет и две години съм — добавя тя. — Срещнах Тот по време на службата си във флота.

Продължавам да чета. Седемдесет и две годишен бивш офицер от флота. Контраадмирал. Била е голяма клечка. Продължавам да преглеждам статията, в която се казва, че е пионер в областта на компютрите… един от първите програмисти на компютъра „Харвард Марк I“, каквото и да представлява той. Спечелва си прякора Изумителна благодат. Всъщност, според статията, тя измислила термина „дебъгване“, когато намерила истински молец в компютъра „Харвард Марк II“ и го извадила. Но ако такива хора се грижат за мен — куп седемдесет-осемдесет годишни…

— Колко са хората в Кръга Кулпър? — питам я.

— Бийчър, по-добре да оставим този разговор за…

— Колко са!? — настоявам.

Тя замълчава. Но не за дълго.

— Седем.

— Седем!?

— Седем. Заедно с теб. Това са всички, които останаха.

Което означава, че са били повече.

— Случило ли се е нещо с останалите?

Както и преди, Изумителна благодат не отговаря.

— Какво се е случило с тях, Грейс?

Отново никакъв отговор.

— Грейс, някой избива ли членовете на Кръга Кулпър? За това ли става дума?

— Бийчър, не забравяй, че едно от основните предимства на Кръга е бил малкият брой на членовете му. При Джордж Вашингтон са били само половин дузина членове. След това, с течение на времето, сме станали десетки, почти сто в разцвета ни. Но не виждаш ли? Затова те избра Тот. Преследваха ни, но Тот беше твърдо решен да възроди Кръга.

Болка пронизва гърлото ми като игла само при споменаването на името на Тот и на всичко, което той направи за мен. Няма начин делото му да спре дотук.

— Вие сте четирима: Тот, ти, Хирурга, онзи, когото наричат Дядо Коледа… с мен ставаме петима. Кои са другите? — настоявам.

— Слушай, знам, че си разстроен.

— Не, човек се разстройва, когато го глобят за превишена скорост или приятелката му го напусне. А аз рискувах живота си! Рискувах живота си, смятайки, че съм защитен от екип като в „Мисията невъзможна“! Вместо това се оказвам на сбирка на Клуба на пенсионерите!

— Бийчър, не ни подценявай. Нямаш представа какви битки сме водили. И печелили. Чух всяка дума, която ми каза, но моля те… Сега най-важното е да ти осигурим безопасност. Ако искаш да водим този спор, вземи си нещата, изтичай през входната врата и тръгвай за тайното жилище, което ти показа Тот. В пощенската служба. Нека да продължим да спорим, когато си на сигурно място в колата си.

— Но ти току-що каза… днес по обед… Тогава Рицаря…

— Маршъл. Рицаря е Маршъл.

— … Тогава Маршъл ще убие президента Уолъс — добавям, произнасяйки думите за първи път. И най-накрая им вярвам.

— И така, какво предлагаш да направим? — пита Грейс.

— Аз ли? Нямам представа. Но най-малкото, трябва да съобщим. Обади се на Сикрет Сървис. Кажи им какво се случва.

— Мислиш, че това ще помогне? — възразява тя. — Бийчър, ако се обадиш на Сикрет Сървис и им кажеш, че предстои покушение, ти гарантирам само едно нещо: още преди да затвориш телефона, куп агенти на Сикрет Сървис ще пътуват към дома ти и ти ще бъдеш заподозрян номер едно. А след два часа, когато най-накрая Рицаря дръпне спусъка и прогнозата ти се сбъдне, ти — Бийчър Уайт — ще бъдеш първият, чисто име се свързва с това нападение.

— Не е вярно.

— Вярно е. А нали знаеш какво ще го направи още по-вярно? Когато намерят записите от охранителните камери — за които знаеш, че съществуват — как душиш около онзи ресторант в Джорджтаун вчера. Казах на Тот да не ти позволява да доближаваш Маршъл — но ти не можеше да се удържиш, нали? Проследи Маршъл до кафе „Милано“, а той искаше точно това. Да те има — на запис — точно на вероятното място на убийството в деня преди президентът по график да бъде там. Примамил те е там по същата причина, поради която те е пуснал в апартамента си… и ти е позволил толкова удобно да намериш маската на Ейбрахам Линкълн и да си оставиш отпечатъците върху нея. А после, когато събереш всичко това заедно — видеото, отпечатъците, маската на Линкълн, плюс телефонното обаждане, което си на път да направиш — знаеш ли как ще нарекат всичко това в съда? Веществено доказателство А. Веществено доказателство Б. Веществено доказателство В. Веществено доказателство Г.

Понечвам да кажа нещо, но и двамата знаем, че няма какво да се каже.

— Тот смята, че си умен човек — и добър човек, Бийчър. Трябва да повярвам, че е прав. Но от момента, в който е започнало всичко, независимо дали от чувство за вина или просто съжаление — каквото и да се е случило с Маршъл, когато сте били малки… каквото и да си променил в живота му — ти не можеш да видиш как изгражда паяжина около теб. И колкото повече се дърпаш, толкова повече тя ще те задушава.

— Значи така? Да тичам в защитеното жилище и просто да зарежем всичко?

— Понякога става като с кислородната маска в самолета — най-напред трябва да сложиш маската на собствената си уста и да се спасиш, преди да можеш да спасиш някого другиго.

— Ами ти? Ти си магьосница с компютрите. Не можеш ли да направиш нещо? Да хакнеш нещо? Да предупредиш Сикрет Сървис анонимно?

— Кой мислиш им изпрати докладите за последните атаки? Изпратих им името на Маршъл и снимката му. Ние си вършим нашата работа, Бийчър. Време е да оставим Сикрет Сървис да свърши своята.

Мисля си пак за казаното от Нико, когато бях в „Света Елизабет“: че аз съм Слугата. Че щом се стигне непосредствено до това, няма да ми пука особено дали ще спася президента. Но помня и какво казах на Тот. Ние трябва да бъдем добрите. Винаги.

— Трябва да направим нещо повече — настоявам и посягам да взема зимното си палто.

— Бийчър…

— Убеден съм, Грейс. Държиш се, сякаш ръцете ни са вързани. Ние самите трябва да им кажем.

— И как смяташ да го направиш, Бийчър? Мислиш ли, че може просто да отидеш в Кемп Дейвид?

— Не знам. Не съм… — замълчавам, спомнил си пак за случилото се преди години в мазето на Маршъл. Бездействието си има си цена. Няма да я платя отново. — Знам само едно: няма смисъл да седим тук и да не правим нищо, щом знаем точно къде и кога ще дръпне спусъка — казвам, изваждам асото спатия от кутията с урина и го изплаквам под силна струя вода. Думите Кемп Дейвид започват да избледняват, но все още могат да се прочетат на картата. — Нали чу историята, която разказваше Тот, как Маршъл проникнал във военната база. Сикрет Сървис няма шанс срещу него. Не и когато не знаят срещу кого са изправени.

— Тогава нека да споделя следния факт с теб — ако се появиш някъде близо до президента, до Белия дом или Кемп Дейвид, ще извадят всички оръжия, които имат, и ще ги насочат в главата ти.

— Добре, но знаеш ли какво още ще се случи? Ще грабнат президента и ще го заведат в някое убежище, така че поне ще бъде в безопасност. Помисли за това, Грейс. Ако можеше да се върнеш във времето и знаеше за Лий Харви Осуалд, щеше ли да се задоволиш само да изпратиш телеграма на Сикрет Сървис, или щеше да отидеш до склада за учебници и да направиш всичко по силите си, за да предотвратиш убийството?

Захлопвам лаптопа си, пъхам го под мишница, вземам ключовете от колата, прелитам през всекидневната и се втурвам към входната врата.

— Бийчър — умолява тя, а бостънският й акцент се засилва, струва ми се, че не си обмислил всичко достатъчно. Ами ако правиш точно това, което Маршъл иска да направиш?

— Тогава, предполагам, ще съм…

Отварям рязко входната врата и застивам. Пътят ми е препречен от висок мъж с боядисана черна коса и най-уморените очи, които някога съм виждал. Навежда брадичка сякаш ще се извърне, но успява само да привлече вниманието ми към розовия белег на врата си. Онзи, с който се сдоби в деня, когато го видях да умира.

— Просто ме изслушай — казва д-р Стюарт Палмиоти. — Имам предложение за теб.