Брад Мелцър
Петият убиец (113)

Глава 112

Когато се прибирам у дома, целият адреналин се е разпръснал. Близо 1 часа през нощта е, китките ме болят още повече, пръстите на краката ми са замръзнали, а температурата на тялото ми пада стремглаво от изтощение и глад.

Отключвам входната врата, светвам лампите и се потапям в спокойната, позната миризма на моята градска къща. Оглеждам се наоколо, на дивана още са разхвърляни завивки, забелязвам на килима няколко изпаднали кичура от русата перука на Клементин, но всичко е непокътнато. Няма нищо разместено.

— Маршъл, знам, че си тук — извиквам.

Вратата на кухнята се отваря и виждам най-добрия си приятел от детството.

— Как разбра? — пита Маршъл с дрезгавия си глас и идва във всекидневната, все още облечен със своето вълнено яке.

— Не съм. Но те познавам.

Понечва да каже нещо, но по някаква причина се отказва. Приближава се, върви съвсем изправен, но лицето му пак е леко наведено и извърнато. Не обича да го гледат.

— Да ти донеса ли нещо за пиене или друго…?

— Съжалявам за китките ти — казва той и сочи зачервените белези от белезниците. Винаги е нащрек като вълк и не пропуска и най-малката подробност.

— Защо си дошъл тук, Маршъл?

— Ти ми звъня три пъти през последния половин час.

— Можеше просто да вдигнеш. Защо дойде тук?

Поема дълбоко въздух през обезобразения си нос, но не мога да преценя дали е ядосан или просто разстроен.

— Исках да разбера дали са те убили.

— Какво?

Като се прави, че разглежда трите черно-бели снимки, които висят над дивана, той стиска устни, провисналата му кожа се събира в голяма гънка.

— Те ще те убият, Бийчър. Обадих се на приятел в Сикрет Сървис, който е изпратен в Кемп Дейвид. Знаят кой си. Вече е просто въпрос на време.

Оставя думите си да натежат и добавя:

— Така че, кажи ми, Бийчър, защо ми се обади три пъти през последния половин час?

— Защото ние се нуждаем от твоята помощ.

— Ние?

— Групата, с която работя.

— Кръга Кулпър?

Стрелвам го с поглед. Разбира се, че знае името им.

— Те са ти дали тракера, който постави в колата ми — заключава той.

— Те са добри хора, Маршъл. И умни. И си мислех… с твоите умения… плюс техните ресурси…

— Не ме карай да стана част от вашата група, Бийчър.

— Но ако ние…

— Няма ние. Аз не съм за продан. Не съм някаква евтина граната, която да запратиш по враговете си.

Замълчавам за момент. Очаквам, че ще си тръгне, но вместо това той остава където е, все още загледан в рамкираните снимки.

— Това е Саги, нали? — пита, като има предвид родния ни град.

— През 20-те години — обяснявам, а той пристъпва по-близо до трите подредени една до друга фотокартички, изобразяващи мъже, жени и дена, които развяват американски знамена и маршируват по улицата пред Канел Парк. — Те са от някогашен парад на пожарните, който се е провеждал в града.

— Хубави са — отбелязва той.

— Да, когато ги закачих, си казах, че ще ми напомнят всеки ден къде ще се върна, ако прецакам нещата тук. Но си мисля дали не е време най-после да си призная, че ги харесвам просто защото ми напомнят за родното място.

Маршъл ме поглежда.

— Родното място е ужасяващо за някои хора.

— Може да бъде и напомняне за това откъде си дошъл. И колко далеч си стигнал.

Той се обръща пак към снимките.

— Още си сантиментален, а, Бийчър?

Засмивам се на коментара му, вглеждам се в моя стар приятел и за пореден път се опитвам да различа неговата стара пълничка, очилата версия. Според Тот моят проблем е, че не мога да спра да си спомням. Може да е прав. Но някои неща си струват да не бъдат забравяни.

— Марш, съжалявам задето си помислих, че ти си убил онези пастори.

Той не отговаря, все още загледан в снимките.

— Беше, защото видях при тебе онази маска на Линкълн и старите карти за игра, плюс историята ти с пастор Рийс…

— Ти разследваше случая, Бийчър. Правеше всичко, което трябва.

— Това въобще не е вярно. Нико ме заблуди. Не можах да спася Тот. Паднах във всеки възможен капан, заложен за мен от Рицаря. Ако не беше ти, в момента щяхме да гледаме погребението на президента.

— Значи мислиш, че си загубил?

— Да не би да твърдиш, че не съм?

Маршъл се извръща от снимките и се вглежда в мен.

— Бийчър, откъде знаеше, че пастор Фрик е Рицаря?

— Моля?

— Моят приятел в Сикрет Сървис. Каза, че ти си го разбрал точно преди да прозвучат изстрелите.

Поемам си дъх, взирам се в килима и преживявам отново момента.

— Истинските покушения. Когато започна всичко, казах на Тот, че когато прострелват президента Гарфийлд, той е трябвало да оживее. Убило го е погрешното лечение, не куршумът. Реших, че затова пастор Фрик е оставен жив. Но когато започнах да си мисля колко щателен е Рицаря — винаги убива в храмове, използва стари оръжия — това ми напомни, че Гарфийлд всъщност е умрял. Така че пастор Фрик да остане жив и да обикаля наоколо… да се окаже в същата болница при третото и четвъртото покушение… Това беше. Но все пак не ми помогна да съм достатъчно бърз, за да спася президента. Без теб сега Уолъс щеше да е мъртъв.

— Грешиш.

— Маршъл, оценявам, че се опитваш да ме окуражиш, но…

— Имаш ли някаква представа защо отидох в Мемориала на Линкълн? — възразява той.

Поклащам глава.

— Защото ти ме изпрати там, Бийчър.

— Какво говориш?

— От самото начало се опитвах да намеря човека, който уби пастор Рийс. Затова, когато първият свещеник беше убит в църквата „Свети Йоан“, единственият модел, който видях, беше, че някой убива пастори. Така беше, докато ти не се намеси и не откри всички тези връзки с Джон Уилкс Бут дупката за наблюдение в стената и летвата в поставката за чадъри. Веднъж ви чух как го обсъждате с Тот…

— Чакай. Сложил си ми бръмбар?

— В портфейла ти. Веднага след като ти сложи в колата ми — отвръща Маршъл. — Но това не променя факта, че ако не беше забелязал първоначалната връзка с Ейбрахам Линкълн, аз никога нямаше да открия модела с мъртвите президенти. Това започнах да следя Уолъс, програмата му, всички места, където би трябвало да отиде.

Оставам неподвижен трийсетина секунди, опитвайки се да осмисля думите му.

— Все още не схващам как разбра, че Рицаря ще бъде в Мемориала на Линкълн.

— Не съм. Всъщност, мислех, че Ей Джей извършва убийствата. Затова, когато се стигна до Мемориала, прецених, че шансът ми е петдесет на петдесет. А дори и да не бях прав, ти беше в Кемп Дейвид — казва той, а гласът му се затопля, колкото въобще може някога да се затопли. — Разбираш ли какво казвам, Бийчър? Може аз да съм му отнел оръжието и да съм застрелял Рицаря, но ако си говорим направо, всъщност ти спаси президента Уолъс. Такава беше задачата, нали? Ти направи всичко, което Кръга Кулпър не можа. Тъкмо затова са те избрали.

Вглеждам се в Маршъл, който за първи път не отклонява поглед. Чувствам как усмивката разтяга бузите ми, въпреки че се опитвам да се боря с нея.

— Бийчър, наистина не виждам никакъв смисъл, нали знаеш? — добавя Маршъл ядосано. — Мислех, че мразиш Уолъс.

— Да, мразя го.

— Значи предпочете да спасиш живота му сега с надеждата да го свалиш честно и почтено по-късно?

— Има правилен и грешен начин да се вършат нещата, Маршъл.

— Сигурен ли си в това? Защото, когато бях до онази огромна статуя на Линкълн и Рицаря започна да посяга към револвера си… Господи, изпитах радост, когато натиснах спусъка. Истинска радост — прочел изражението на лицето ми, той добавя: — Не гледай толкова стъписано. Знаеш ли колко много хора можеше да убие той, ако не бях стрелял? Знаеш ли колко деца имаше там?

— Но не заради това стреля, нали?

— Какво говориш?

— Ти не беше в Мемориала на Линкълн, за да защитиш Уолъс, нито за да спасиш един куп деца. Току-що го каза. Преследваше Рицаря, защото той уби пастор Рийс.

— Какво искаш да кажеш, Бийчър?

— Не съм… аз само… — млъквам, като още се чудя дали да се докосна до темата, която и двамата сме избягвали толкова дълго време. — Винаги се стига до онази нощ, нали? С Палини и мазето… когато ние… когато аз… — гласът ми пресеква. Мъча се да си поема дъх, все още ужасен, че думите, които съм чакал толкова дълго да произнеса, никога няма да излекуват тази болка. — Марш, съжалявам, че те пратих там. През онази нощ се оказах страхливец. Изобщо не трябваше да те пускам да влизаш сам.

— Бийчър…

— Не. Трябва да го кажа, а ти трябва да го чуеш. Съжалявам за болката, която ти причиних. Съжалявам, че не бях достатъчно силен, за да я спра.

— Бийчър, не би могъл да спреш нищо.

— Не е вярно. Ако не беше отишъл там долу… ако никога не беше видял майка си с пастор Рийс…

— Не обвинявай Рийс. Не беше той.

— Как можеш да го кажеш?

— Не беше той.

— Но нали той…

— Слушай какво ти казвам, Бийчър. Не. Беше. Той.

Мъчейки се да разгадая Маршъл, отново превъртам в ума си нощта. Все още мога да видя жълтеникавия отблясък от лампите на верандата. Все още виждам гледката от алеята за коли. И още виждам как входната врата се отваря със замах и майката на Маршъл, стиснала сутиена си в ръка, издърпва Маршмалоу навън.

— Пастор Рийс дори не беше там — настоява Маршъл.

Чувам думите му, но те нямат смисъл. Майката на Маршъл беше наполовина разсъблечена. Беше била с някого. Но ако пастор Рийс не е бил там…

О.

Пред мен жълтите светлини от верандата избледняват и ме оставят взрян отново в златистите очи на Маршъл, които ме пронизват в моята всекидневна.

— Госпожа Рийс? — избъбрям.

Маршъл не помръдва, но усещам, че кима.

Кимам в отговор, умът ми още се опитва да го осъзнае.

— Но дори и така… ако ние… Ако не бях те пратил там долу…

— Бийчър, знаеш ли как попаднах в дома ти тази вечер? Отключих и трите ти брави. Лесно. А когато бях в армията и завършвах обучението, където ме научиха как да го правя, като заключителен изпит командирът на моя взвод ни даде една последна брава, която трябваше да отворим. Затваряше те в ъгъла на стаята в една от онези клетки за водолази, каквито могат да се видят по време на Седмицата на акулите. Пускаше ти в джоба извито парче метал, посочваше ти ръждясалата стара ключалка и ти казваше, че трябва да се освободиш най-много за три минути. „Давай“, казваше, затръшваше вратата и пускаше хронометъра.

— През първите няколко минути ключалката не се помръдна и разбрах, че съм в беда. Когато минаха десет минути, започнах да се потя. На тридесетата минута бях в паника и още не успявах да отворя вратата. Накрая, след като един час се опитвах да отключа тази ключалка… напълно отчаян, рухнах върху вратата, която се отвори. Командирът на взвода ми се ухили.

— Вратата е била отключена през цялото време — казвам.

— Напълно отключена. Но в съзнанието ми беше заключена и това бе достатъчно, за да ми попречи да отворя тази врата и да се измъкна.

— Какво се опитваш да кажеш?

— Не ти пъхна револвера в устата на майка ми, Бийчър. Нито пък натисна спусъка. Време е да излезеш от твоята клетка.

Загледан в моя стар приятел, аз се опитвам да преглътна, но в гърлото ми набъбва топка с размерите на грейпфрут. До точно този миг нямах представа, че съм чакал осемнайсет години да чуя тези думи.

— Марш…

— Не ми благодари, Бийчър. И не плачи — казва той, сериозен, както винаги. — Ако плачеш, ще ти забия ножа.

— Да… не… Не плача — казвам, като се мъча да не се разсмея. — Но знаеш ли какво е забавното? Май си спомням, че пастор Рийс разказваше същата история в една от проповедите си. Но при него в клетката беше Хари Худини.

Маршъл пак ме поглежда и стиска устни, неразгадаем, както винаги.

— Пак си е добра история — казва.

— Съгласен съм.

Кимам на себе си, изумен колко много ме кара това да мисля за все още липсващата Клементин.

Маршъл хвърля крадешком един последен поглед към черно-белите снимки, обръща се към вратата и бръква в джоба си.

— Между другото, това е за теб… казва и ми подхвърля малък черен предмет.

— Какво е това? — питам като хващам старомодния разгъващ се мобилен телефон.

— Това е телефон.

— Виждам, че е телефон.

— Да, но е клонинг на оня, който използва Палмиоти, за да се обажда на Ей Джей. Щом телефонът на Палмиоти звънне, ще звъни и този.

— Откъде го взе?

— Казах ти. Моят приятел в Сикрет Сървис. Не всички там са отрепки. Както и да е, ако слушаш достатъчно дълго, може да чуеш нещо интересно.

Поглеждам телефона, после Маршъл, който е почти на вратата.

— Но ти никога няма да се присъединиш към Кръга Кулпър, така ли? — питам го.

— Не обичам тирани, Бийчър. Особено когато са президенти.

— Приемам това за „да“!

Маршъл излиза в нощта с приведена глава, без да отговори.