Брад Мелцър
Петият убиец (114)

Глава 113

Три часа по-рано

Вашингтон, окръг Колумбия

Най-напред тъмносинята кола само обикаляше квартала, отново и отново, забавяше, докато караше по Пенсилвания авеню, после пак ускоряваше, когато се приближеше до ъгъла, и правеше рязък завой по 6-та улица.

Шофьорът още веднъж и още веднъж, но не прекалено дълго. Няма нищо подозрително да даваш вид, че търсиш място за паркиране. Но толкова близо до Белия дом, който е едва на десет пресечки, само глупак би си помислил, че може да обикаля квартала толкова често, без да бъде забелязан.

Като спря спокойно на освободило се място на 6-а улица, шофьорът изключи двигателя, огледа се и забеляза двама-трима пешеходци наблизо.

Нищо засега. Беше почти време, но шофьорът разбираше, че е най-добре да прояви търпение.

Единственият проблем бе, че шофьорът мразеше Вашингтон, окръг Колумбия — и по-специално този район, по диагонал от Националния архив. Твърде много лоши спомени.

След половин час колата се изтегли от мястото и започна да кръжи отново — обиколка около квартала, бавно движение по Пенсилвания авеню и ускоряване на ъгъла с 6-та улица.

В наши дни на североизточния ъгъл на 6-та и Пенсилвания се издигаше модерна сграда със стъклена фасада, дом на „Нюзеум“, музея, посветен на новините и медиите. Но онова, което всъщност интересуваше шофьора — освен двамата униформени охранители, които стояха точно зад стъклените врати на музея, бе това, което някога се беше намирало тук. Преди години. Преди близо сто и петдесет години, за да бъдем точни, когато хотел „Национал“ бе заемал точно този ъгъл.

Построен през 1827 г., „Национал“ бил толкова популярен, че действащите президенти от Андрю Джаксън до Ейбрахам Линкълн често напускали Белия дом и прекарвали нощта там, наслаждавайки се на ястия от костенурка и редки отлежали вина. Всъщност, Линкълн дори направил там банкета след встъпването си в длъжност. През 1852 г. Хенри Клей починал в стая 116. Но от всички велики тайни, съхранени в неговите стаи, нямало по-велика от онази, която се мътела на втория стаж, в стая 228, където отседнал Джон Уилкс Бут, докато планирал убийството на президента Линкълн.

Шофьорът погледна цифровия часовник на автомобила, натисна спирачките и отново започна да оглежда тротоара, докато колата се движеше бавно по Пенсилвания авеню. Млада жена с енергична походка и пропуск от Министерството на правосъдието крачеше приведена напред срещу вятъра, образуващ се в каньона от високи сгради от двете страни на пресечката. В обратната посока вървеше двойка на средна възраст, хванали се за ръце и тръгнали към метрото.

Но когато колата стигна до края на Пенсилвания авеню, погледът на шофьора бе привлечен от бездомника, който приближаваше ъгъла на 6-та улица. Не се различаваше от повечето бездомни хора на улицата тази вечер. Плетената му шапка беше стара и прокъсана, избягваше контакта с очи, а омачканото му яке и скъсаните панталони изглеждаха като извадени от боклука. Но когато стигна североизточния ъгъл на 6-та и Пенсилвания — точно когато кракът му докосна ръба на тротоара, където някога се бе намирал хотел „Национал“, шофьорът нямаше как да не забележи часа — 22:11.

Точният момент, в който Джон Уилкс Бут бе дръпнал спусъка срещу Линкълн.

Шофьорът натисна спирачките на ъгъла на 6-та улица и се люшна напред, когато колата й подскочи при спирането. Бездомникът не вдигна поглед.

— Ти не си сам — извика шофьорът като свали стъклото от страната на пътника.

— Клементин? — попита бездомникът и се вгледа в жената зад волана.

Клементин кимна, втренчена в така наречения бездомник. В Нико, нейния баща.

— Нико, трябва да се качиш — добави Клементин и отключи вратите.

Нико се извърна настрани и промърмори нещо като че говореше на някого до себе си. На своята въображаема приятелка.

— Нико…

Изрече бърза молитва, вдигна благодарен поглед към господ и промълви беззвучно амин. Дръпна вратата на колата и се плъзна на предната седалка, миришещ на риба и мокър боклук.

Свила пръсти около волана. Клементин не можеше да откъсне очи от него, поразена от това как се чувстваше едновременно невръстна и стара всеки път, когато попадаше в орбитата на баща си.

— Как разбра, че ще бъда тук? — изтърси Нико като я пробождаше с поглед, сякаш се опитваше да я разложи на съставните й молекули.

— Аз съм твоя дъщеря — поясни Клементин.

Нико понечи да се извърне. Но не го направи.

— Мислех, че ще бъдеш с Бийчър — каза накрая.

— Не съм.

— Той ще ме търси. Всички ще ме търсят.

— Разбирам — настоя тя. — Но съм ти дъщеря.

Нико изтрака с предните си зъби и усети как бузите му се разтягат в крива усмивка.

— Имам нужда от бръснач — настоя той.

— Ще намерим по-късно — отговори тя, натисна газта, завъртя волана и колата се изстреля по 6-та улица.

— Трябва ми сега. Имам нужда от бръснач точно сега — каза той, загледан в редящите се витрини и улични лампи. Беше минало много време откакто за последен път се бе оказвал извън болницата.

Десет минути по-късно, след бързо минаване през близката дрогерия, докато Нико чакаше в колата, Клементин подаде на баща си флакон пяна за бръснене, пакетче еднократни пластмасови самобръсначки и бутилка с вода.

— Не е нужно да го правиш в момента — каза тя и ускори колата по улицата. До нея Нико отвори пяната за бръснене и пръсна от нея на ръката си.

С бързо движение разтри пяната по черната си коса и разкъса със зъби пликчето със самобръсначки.

— Трябва да използваш водата — каза му тя.

Нико не й обърна внимание. Като започна отзад на врата си, той притисна острието към кожата и го прокара нагоре, отстрани ивица черна коса и остави тънка резка…

— Кървиш — каза Клементин, зави бързо и отби към тиха уличка, където щяха да бъдат скрити по-добре. — Моля те… това не може ли да почака?

Но не можеше. Дори и да го болеше, Нико не го показваше. Изплакна острието с вода от бутилката и започна отново да го прокарва нагоре.

Клементин изгаси двигателя и го загледа ужасена, разбрала, че е притеснен да не бъде забелязан или разпознат. Снимката му вече беше във всички новини. По докато кичурите косата падаха, забеляза, че на тила му имаше и нещо друго, освен ивици пяна за бръснене и струйки кръв. Отначало се виждаше само крайчеца му — тънка линия. Беше размазана и бледозелена.

— Татуировка ли е? — попита Клементин, загледана като хипнотизирана във виещите се линии. Нико бавно прекарваше самобръсначката нагоре и бръснеше собствената си глава.

— Не — отговори той. — Това е символ.

Металното острие отдели с рязко движение последния кичур черна коса от почти голия му череп, който бе обръснат до върха сякаш косачка за трева бе прокарала назъбена линия през черния гъсталак. Но едва когато Нико свали самобръсначката и се обърна към прозореца, за Клементин се разкри пълен изглед към онова, което той бе крил отдолу в продължение на десетилетия. Последната тайна, която Нико Адриан беше запазил от всички тях, дори и от Рицаря — малка татуировка, датираща от епохата на Възраждането, петата и последна боя в някои колоди карти: полумесецът.

Последната боя на последния Рицар. И ясен знак, че — мили боже, нямаше друг избор, освен вече да го признае — тази мисия винаги е била негова.

Тялото му се тресеше, мъчейки се да сдържи сълзите, които напираха отвътре. В този момент целият му живот придоби смисъл. Затова беше избран. Съдбата го бе отвела на толкова много места, а сега отново го беше довела тук. Беше го върнала при първоначалната мисия. Подобно на своите предшественици, на колегите си Рицари, той беше предопределен да убие президента на Съединените щати.

Рицарите на Златния кръг щяха да живеят отново.

С лице към тила на баща си, Клементин изучаваше отражението му в страничния прозорец.

— Знаеш, че не е нужно да го правиш — каза тя.

Нико вдигна близко разположените си очи и се взря в нея.

— Така и изобщо не го разбра. Аз нямам избор.

Знаейки, че няма смисъл да спори, чудейки се дали пък всъщност не е прав, Клементин продължи да изучава отражението на баща си. Колкото повече коса сваляше от главата си, толкова повече заприличваше на Клементин без перука.

— Истината ли каза по-рано? — попита Нико и прокара самобръсначката отстрани по главата си. — Носиш ли моя рак в тялото си?

Клементин кимна и усети как русата перука се размества върху черепа й. Но когато запали двигателя, не искаше да говори за рак, за убийства или за каквото и да било. За първи път в живота си Клементин искаше просто да се наслади на тиха вечер с баща си.