Метаданни
Данни
- Серия
- Еймъс Декър (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Memory Man, 2015 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Милко Стоименов, 2016 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,3 (× 33 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Silverkata (2018)
- Корекция
- sqnka (2018)
- Допълнителна корекция и форматиране
- VeGan (2019)
Издание:
Автор: Дейвид Балдачи
Заглавие: Абсолютна памет
Преводач: Милко Стоименов
Година на превод: 2016
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: Обсидиан
Град на издателя: София
Година на издаване: 2016
Тип: роман
Националност: американска
Печатница: „Абагар“ АД, Велико Търново
Редактор: Димитрина Кондева
Технически редактор: Вяра Николчева
Художник: Николай Пекарев
Коректор: Симона Христова
ISBN: 978-954-769-407-1
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1195
История
- — Добавяне
9
Двамата завиха зад ъгъла и тръгнаха към мястото, където държаха Леополд като плъх в клетка, поне според представите на Декър. Видя го най-сетне. Това обаче не бе достатъчно.
Сали Бримър погледна първо Декър, после Леополд.
— Ето го. Мога да ви отпусна петнайсет минути. Най-много!
— Това ми е достатъчно — отвърна Декър.
В коридора имаше непознат за него надзирател. Като полицейски инспектор в продължение на десет години сравнително рядко бе общувал с униформените в ареста.
— Отворете, моля — обърна се Бримър към надзирателя.
Мъжът отключи вратата, Декър влезе в килията и се озова лице в лице с арестанта, който бе приклекнал като котка върху твърдия нар.
Бримър каза:
— Петнайсет минути, нали?
Декър кимна, но не я погледна. Токчетата й затракаха по коридора. Той изчака надзирателят да се върне зад бюрото си в другия край на коридора, преди да пристъпи напред и да насочи цялото си внимание към арестанта.
Себастиан Леополд се оказа по-дребен, отколкото си го бе представял по описанието на Ланкастър.
А може би аз съм наедрял.
Бяха го облекли в оранжев гащеризон. Ръцете и краката му бяха оковани в белезници, а краят на веригата около кръста му бе занитен в стената. Жалко, защото иначе можеше да нападне Декър, който да го убие при самоотбрана.
Леополд извърна глава към него и той се напрегна в очакване да бъде разпознат, но не забеляза никаква реакция. Странно, след като този тип твърдеше, че Декър го е вбесил до такава степен, та да си отмъсти, избивайки цялото му семейство.
Очите на арестанта бяха кървясали, а зениците му бяха разширени. Декър предположи, че ченгетата са му направили тест за наркотици, накарали са го да пикае в бутилка, взели са му слюнка за ДНК тест и са му дали да духне в дрегер за алкохол. Гащеризонът бе с къси ръкави и оставяше открити ръцете на Леополд. На дясната бяха татуирани два делфина. Интересно.
Забеляза и дупчици от спринцовка. Изглеждаха сравнително нови. Зачуди се дали този тип не се е дрогирал, преди да се появи тук и да признае, че е извършил три убийства. Да, определено бе имал нужда да събере повече кураж, за да направи подобно признание.
Един от пръстите на лявата ръка на Леополд бе отрязан до първата става. На лицето му имаше белег. Носът му бе чупен и зараснал поне с десетина градуса наляво. Дланите му бяха покрити с мазоли, а ръцете му изглеждаха доспа яки. Човек на физическия труд.
Това ли са ръцете, които ми отнеха Моли?
— Господин Леополд? — каза той.
Арестантът се взря в него, но сякаш не го виждаше. Продължаваше да не го разпознава. След като се изми, подстрига и обръсна, Декър заприлича повече на себе си преди седемнайсет месеца, когато уж бе засегнал по някакъв начин Леополд в „Севън-Илевън“.
Впери поглед в лицето на арестанта и отново включи видеорекордера в главата си. Върна се назад до деня, в който би трябвало да се е сблъскал с този тип. Датата грейна толкова ярко, сякаш бе изписана върху обратната страна на очните му ябълки. Месец преди убийствата, така бе казала Ланкастър. Декър провери и предходната седмица, провери и следващата, за да бъде сигурен. Прегледа кадрите час по час, сетне минута по минута. Във въпросния отрязък от време бе посещавал едва три пъти магазина на „Севън-Илевън“.
А Себастиан Леополд просто не бе там.
Декър изключи записа и седна на стола, завинтен към стената.
— Господин Леополд — започна той с тих глас. — Познавате ли ме?
Арестантът сякаш го слушаше, но не го чуваше.
— Познавате ли ме?
Леополд поклати глава. Размахваше ръце пред тялото си по странен начин. Декър проследи повтарящите се еднакви движения.
— Имате нужда от адвокат — каза той и потупа куфарчето си.
Ръцете на Леополд застинаха във въздуха и той кимна.
Декър извади бележник и химикалка.
— Можете ли да ми разкажете какво се случи онази нощ?
— Защо?
В гласа на Леополд прозвуча предпазливост, което леко изненада Декър. Бе разпитвал много заподозрени. Голяма част от тях бяха изключително глупави и бяха извършили престъпления поради по-глупави и от самите тях причини. Някои обаче бяха доста по-умни, отколкото им личеше на пръв поглед. Нищо чудно Леополд да спадаше към тази категория.
— Имате нужда от адвокат. Признали сте три убийства.
— Виновен съм. Аз го направих.
— Въпреки това ще ви трябва адвокат.
— Защо?
— Така функционира правосъдието. За целта трябва да науча фактите.
— Ще ме екзекутират.
Изрече го като дете, което си признава беля и очаква наказание. Предпазливият арестант се бе превърнал в малко момче. Декър се зачуди дали тази трансформация не се дължи на наркотиците, които превръщат мисловния процес в брауново движение.
— Това ли искате?
— Не и ако зависи от мен.
— Прав сте. Зависи най-вече от съдията и съдебните заседатели. Но също и от вас. И така, ще ми разкажете ли какво се случи?
Декър погледна часовника си. Бяха изминали четири минути. Всеки момент можеше да влезе някой познат. Завъртя се с гръб към вратата на килията.
— Убих ги — каза лаконично Леополд.
Гледаше в очите Декър, който се опитваше да открие някакъв признак, че арестантът го познава. Как щеше да постъпи, ако забележеше такъв? Щеше ли да го удуши, както той дъщеря му?
Леополд отново размаха ръце. Приличаше на диригент пред невидим оркестър. Декър го наблюдава в продължение на няколко секунди, след което продължи с въпросите.
— И защо го направихте?
— Онзи ме ядоса.
— Кой?
— Онзи тип, който живееше там.
— И как ви ядоса?
— Ами просто ме ядоса.
— С какво по-точно?
— Прояви неуважение към мен.
— Там ли работите? Или бяхте клиент? В „Севън-Илевън“ на „Де Сал“?
Леополд не отговори на въпросите му, а каза:
— Дадох му да се разбере, нали?
— Какво направихте?
— Убих семейството му.
— Как разбрахте къде живее?
— Проследих го.
— Как?
— Няма нужда да ти разказвам тези неща. Да не си ченге, а? Сигурно се опитваш да ме преметнеш?
— Направили сте самопризнание, господин Леополд. Никой не се опитва да ви излъже. Не разбирате ли?
Леополд премигна и разтри врата си.
— Да, мисля, че разбирам.
— И за да отговоря на въпроса ви, не, не съм полицай. Значи го проследихте. Как?
— Какво искаш да кажеш?
— С кола, пеша, с колело?
— Нямам колело!
— С кола, така ли?
— Щом нямам колело, значи нямам и кола.
— Тогава пеша ли?
Леополд кимна бавно и впери поглед в Декър, вероятно за да провери реакцията му.
Декър си записа нещо в бележника. Изтри капчица пот, избила на челото му, макар в килията да бе хладно. Завареше ли го някой тук, отиваше в затвора. А и той самият не обичаше да говори с хора, затова колкото по-кратки въпроси задаваше и колкото по-кратки отговори даваше, толкова по-добре. Но трябваше да се справи с предизвикателството. Това можеше да е единственият му шанс.
— Открили сте къде живее онзи тип и сте планирали да убиете семейството му. Но сте изчакали около месец. Защо?
— Кой казва, че съм изчакал месец?
— Вие сам сте го казали на полицаите.
Леополд се дръпна назад към стената. Приличаше на плъх, който се опитва да се скрие в дупката си. Само че тук нямаше къде да се скрие.
— А, да, точно така. Трябваше да го планирам. Да наблюдавам мястото, да разузная обстановката, както се казва.
Декър погледна татуировката му.
— Във флота ли сте служили?
В погледа на Леополд проблесна искра, която изчезна само след секунда.
— Кой казва, че съм служил във флота?
Декър посочи татуировката.
— Два делфина. Моряците често си ги татуират. Избрали сте място, което ръкавите на униформата скриват. В противен случай нарушавате устава.
Леополд изгледа татуировката, сякаш току-що го бе предала.
— Не съм служил във флота.
— И така, разузнали сте обстановката и сте отишли в къщата онази нощ. Разкажете подробно какво точно направихте.
Декър чу някакъв шум и погледна през рамо: надзирателят крачеше по коридора. Изтри нова капчица пот от челото си.
— Да разкажа подробно? — повтори като папагал Леополд.
— От момента, в който отидохте там, до момента, в който си тръгнахте. Да започнем от самото начало. Как отидохте там?
— Пеша.
— Адресът?
Леополд се поколеба.
— Двуетажна къща с жълта фасада и място за паркиране отстрани.
— Как влязохте.
— През кухнята.
— Спомняте ли си някакви подробности от това помещение?
— Че това беше най-обикновена кухня бе, човек! Печка, миялна, маса, столове…
— Спомняте ли си цвета на стените?
— Не.
Декър отново погледна часовника си. Трябваше да ускори нещата, а и безпокойството му нарастваше с всяка изминала секунда.
— Кого убихте първо?
— Един тип. Взех го за онзи, дето ме обиди. Но се оказа, че съм сбъркал.
— Как разбрахте?
— От снимките, които се появиха във вестниците. Чак тогава разбрах.
— Продължете.
— Седеше на масата в кухнята. Беше пиян.
— По какво разбрахте?
Леополд вдигна поглед, очевидно подразнен.
— Защо ме питаш?
— Защото ченгетата ще ви попитат. Съдията ще ви попита. Съдебните заседатели също ще искат да чуят повече подробности.
— Ама нали си признах?
— Въпреки това ще ви подложат на разпит.
Леополд изглеждаше шокиран от думите му.
— Но защо?
— За да покажат, че спазват процедурата. Как разбрахте, че е пил?
— Имаше бутилки от бира на масата.
— Как го убихте? Той е бил доста по-едър от вас.
— Вече казах, че беше пиян. Извадих ножа и го забих ей тук — отвърна Леополд и посочи врата си.
— Намерили са го в съседното помещение.
— Да, да, точно така. Вижте… той допълзя там… след като го заклах. Кървеше ужасно. После… после не помръдна повече.
— Издаде ли някакъв звук?
— Да, но не извика силно — каза арестантът. Посочи отново врата си. — Забих ножа на това място. Нямаше начин да вдигне много шум.
— Спомняте ли си как беше облечен?
Леополд зяпна смаяно.
— Беше толкова отдавна. С джинси… риза?
— А после?
— Знаех, че онзи има семейство. Отидох да убия и тях.
— Разкажете ми подробно — изрече спокойно Декър, макар че сърцето му щеше да се пръсне от напрежение. Биеше толкова силно, че усещаше пулса си по цялото тяло, сякаш хиляди миниатюрни сърца туптяха в бесен ритъм.
Още малко, Еймъс, още малко.
— Качих се горе. Първата стая от… от…
— Отляво? — предположи Декър.
Леополд го посочи с пръст.
— Да! Отляво!
— И?
— И… влязох. Тя беше в банята… не, беше на леглото. Точно така, на леглото. Беше по нощница. Доста прозрачна. Мацката изглеждаше добре.
Декър стисна здраво ръба на стола си и продължи да се взира в Леополд. Съпругата му не бе изнасилена. Аутопсията го бе потвърдила. Но имаше друго нещо.
— Лампата е светила, значи? — попита Декър.
— Какво?
— Казахте, че нощницата й е била прозрачна. Щом сте забелязали това, значи лампата е била включена.
Леополд се поколеба.
— Не, май не беше.
— А после какво?
— Надвесих се над нея.
— Докато тя лежеше на леглото?
Леополд го изгледа сърдито.
— По дяволите, човече, защо не ме оставиш да ти разкажа как беше?
— Извинете, продължавайте.
— Носех пистолет. Опрях го в челото и я застрелях.
— Какъв пистолет?
Отговорът не закъсня.
— Четирийсет и пети калибър. „Смит и Уесън“.
— Как се снабдихте с него?
— Откраднах го от един човек.
— Имали си име?
Леополд само сви рамене.
— Продължете.
На горния етаж започнаха да се отварят врати, чу се тропот на крака. Явно част от полицаите се бяха върнали от гимназията.
— Застрелях я. Не, чакай малко! Тя се събуди! Сега се сещам! Седна в леглото и се опита да извика. Точно така! Тогава я застрелях! После кучката падна от леглото.
— На пода? Цялото й тяло?
Леополд го изгледа предпазливо.
— Може част от него да е останало горе. Ръка, крак или нещо подобно.
— А после?
Това бе ключов момент. Тази подробност не бе стигнала до пресата. Раната в главата не бе единствената. Аутопсията бе разкрила останалото.
Тя не бе изнасилена. Гениталиите й обаче бяха на пихтия.
— Знаех, че има дъщеря. Тръгнах по коридора към стаята й. Тя спеше.
— Приключихте с жената, така ли? Не й направихте нищо друго?
Леополд го зяпна.
— Нали ти казах? Застрелях я! Умря! Край!
— Добре.
— После тръгнах по коридора към момичето.
— Един момент, изстрелът не я ли събуди?
Леополд се замисли за миг.
— Не, не мисля. Тя спеше.
— Какво стана после?
— Измъкнах я от леглото.
— Защо?
— Просто го направих. Не разсъждавах съвсем ясно. Заведох я в банята.
— Отново: защо? Не сте разсъждавали съвсем ясно?
— Точно така. Може да ми се е приискало да се изпикая, а не съм искал тя да се измъкне.
— Изпикахте ли се?
— Не си спомням.
— Тя не изпищя ли, когато ви видя?
— Не. Мисля, че беше уплашена. А и… казах й да мълчи.
— После?
— После я удуших. Хванах врата й с две ръце и стиснах здраво…
Декър вдигна ръка, за да го спре. Извърна поглед за миг, заслепен от най-блестящото синьо. Цветът бе толкова ярък, че се опасяваше да не изгуби съзнание. Имаше чувството, че се дави в сапфиреносиньо море.
— Ей, човече, добре ли? — попита Леополд с искрена загриженост.
Челото на Декър бе покрито със ситни капчици пот. Той го изтри бавно и каза:
— Добре, убили сте я, а после?
Леополд се поколеба.
Декър попита:
— Направихте ли нещо с тялото? С дрехите?
Леополд щракна с пръсти.
— Точно така! — каза той и лицето му грейна като на дете, което току-що е решило трудна задача по математика. — Сложих я на тоалетната и я завързах с колана на…
— С колана на хавлията? — подсказа му Декър.
— Да, вързах я за казанчето с колана на хавлията.
— Защо?
Леополд го зяпна.
— Защото… защото това ми хрумна тогава.
— Как излязохте?
— По същия начин, както влязох.
— Имахте ли кола?
— Не, нали ти казах, че дойдох пеша!
— Видя ли ви някой?
— Нямам представа.
— Какво направихте с пистолета?
— Изхвърлих го в боклука.
— Къде?
— Не помня.
— А с ножа?
Леополд сви рамене.
— И него изхвърлих.
— Споделихте ли с някого какво сте направили? — попита Декър.
— Не и до този момент.
— А защо решихте да си признаете точно сега? Леополд отново сви рамене.
— Ще ме изпържат ли на електрически стол?
— Първо ще ви поставят смъртоносна инжекция. Пърженето е след това.
— А?
— В ада.
— А, да — засмя се Леополд, който явно бе решил, че адвокатът се шегува. — Добър майтап!
— Защо решихте да си признаете точно сега? — попита отново Декър.
— Сега ми хрумна. Нямах какво друго да правя. Декър погледна бучката на врата на Леополд.
— Каква е тази бучка? Да не сте болен от нещо? Леополд вдигна ръка и я докосна внимателно.
— Нищо особено.
— Ходили ли сте на преглед?
Леополд изсумтя.
— Да. Отидох до клиниката „Мейо“ с частния си самолет. И платих в брой.
Сарказъм. Интересно.
— След като сте служили във флота, би трябвало да имате здравна осигуровка.
Леополд поклати глава.
— Уволниха ме с лишаване от всички права и привилегии.
— Значи все пак сте служили във флота?
— Да — призна Леополд.
Шумът отгоре се усили. Декър погледна часовника си. Оставаха две минути, а Бримър имаше вид на точен човек. Сигурно всеки момент щеше да се появи, за да го изпрати.
— Посттравматичен стресов синдром?
— Какво?
— Психични проблеми? Депресии? Нещо друго, свързано с участие в бойни действия?
— Никога не съм участвал в бойни действия.
— Значи ти си един смахнат кучи син, който избива цяло семейство само защото някой те е погледнал накриво? — попита Декър с тих, спокоен глас.
Леополд направи опит да се усмихне.
— Предполагам. Аз съм пълна отрепка, пич. Винаги съм бил отрепка. Ако беше жива майка ми, и тя щеше да го потвърди. Пълен боклук съм. Прецаквам всичко, до което се докосна. Не те лъжа.
— Когато проверим военното ти досие, то ще покаже ли, че си служил във флота под името Себастиан Леополд?
Арестантът кимна, но някак разсеяно, сякаш не бе напълно съгласен с думите на адвоката.
Декър се приведе напред.
— Ще формулирам въпроса по-ясно. Себастиан Леополд истинското ти име ли е?
— Това е името, което използвам.
— По рождение или от по-късно?
— Не по рождение, не.
— Защо го използваш, след като не се казваш така?
— Че какво толкова има в едно име бе, човек? Някакви си букви, наредени една до друга.
Декър извади мобилния си телефон и го насочи към Леополд.
— Усмихни се!
Снима го и прибра телефона. После му подаде химикалка и лист хартия.
— Можеш ли да напишеш името си тук?
— Защо?
— За моя архив.
Леополд взе химикалката и бавно написа името си.
Декър прибра листа и химикалката и каза:
— Ще ти се обадя.
Отиде до вратата и повика охраната. Когато надзирателят отключи, Декър попита:
— Ако не ме лъже паметта, тоалетната е малко по-надолу, нали? — Той посочи противоположната посока на тази, от която бе дошъл.
Надзирателят кимна.
— Да, мъжката е първата врата.
Декър пъхна в куфарчето бележника и химикалката и забърза към тоалетната. Промяната в плана му бе предизвикана от стъпките, които бе чул. Те не принадлежаха на един човек, което означаваше, че Бримър идва с подкрепление. Полицаите бяха усетили, че нещо не е наред.
Декър подмина вратата на тоалетната, сви наляво, после надясно и тръгна по друг коридор. Познаваше отлично сградата.
Коридорът завършваше с врата. Отвори я и се озова на товарната рампа. Там нямаше никой. Видя само един камион с отворена врата на фургона. Беше празен.
Декър слезе по стъпалата и новите му възтесни обувки зашляпаха по асфалта. Зави наляво в първата пряка и десет секунди по-късно излезе на главната улица. Свърна вдясно, а на първото кръстовище — вляво. Там имаше хотел и таксиметрова стоянка.
Отиде при шофьора на първото такси и каза:
— Тръгнете на север и карайте, докато свършат тези пет долара.
Няколко минути по-късно таксито го остави до една спирка. Декър се качи на автобуса, после се прехвърли на друг и се върна в „Резидънс Ин“. Когато слезе от автобуса, забеляза пред хотела две патрулни коли, паркирани до лъскав служебен автомобил, който принадлежеше на някоя важна клечка в полицейското управление.
По дяволите!