Дейвид Балдачи
Абсолютна памет (13)

13

С благословията на капитан Милър Ланкастър уреди временно назначение и пропуск за Декър. Той бе разследвал достатъчно убийства, за да знае къде да стъпи и да не повреди веществените доказателства. Прочете докладите, изгледа отново записа от охранителната камера, размени няколко приказки с бивши колеги, кимна безмълвно на други, които не познаваше. Макар да не се чувстваше комфортно, започваше да си възвръща професионалните навици. Най-голямото му преимущество бе необикновената му наблюдателност. Той се оглеждаше и виждаше нещата по различен начин от повечето хора. Беше успял да разкрие доста престъпления, тръгвайки от малки, незначителни детайли, които останалите бяха пренебрегнали… и най-важното, които престъпниците бяха пренебрегнали.

Тук вниманието му бе привлечено от много неща и не всички бяха свързани със стрелбата.

Забеляза, че както обикновено агентите на ФБР се надуват като пауни. Крачеха наперено и арогантно демонстрираха с какви огромни ресурси разполагат. От друга страна, Декър знаеше, че полицията не би отказала помощта им. Крайната им цел бе една и съща. Да пипнат мръсника, причинил тази трагедия.

Потопи се в рутината, която бе следвал при безбройните си разследвания. Започна да обикаля, да наблюдава, да задава въпроси, да чете доклади. Обходи цялото училище няколко пъти. Огледа го отвън от всеки възможен ъгъл. Върна се вътре и надзърна през всеки прозорец. Това му отне часове. Имаше чувството, че са изминали десетина минути, но само защото не бе постигнал никакъв резултат. Това не го притесняваше. В хода на криминалните разследвания рядко се случваха чудеса. Който очакваше нещо подобно, трябваше да си пусне телевизора. Резултатите в реалния свят бяха плод на бавна, упорита работа, на събиране и съпоставяне на факти и на заключения на базата на тези факти. Разбира се, късметът винаги бе добре дошъл.

Няколко минути преди разсъмване полицаите повикаха микробусите, за да откарат телата в моргата. Зад сградата имаше товарна рампа. Ченгетата оградиха мястото със син брезент, опънат на метални стълбове. Микробусите влизаха един по един през отвор в този импровизиран параван. Декър знаеше, че полицаите зад паравана изнасят телата, прибрани в черни чували. Телата имаха имена, но и номера. Те вече не бяха човешки същества. Бяха доказателства в криминално разследване. Деби Уотсън бе обозначена като Ж-1. Трупът й послужи за отправна точка при номерирането на останалите жертви. Джо Креймър, учителят по физическо, стана Ж-2. Номерирането продължи до края на списъка.

Декър се облегна на външната стена на училището, недалече от товарната рампа, и впери поглед в синия брезент.

Скоро затвори очи, тъй като свързваше този цвят със смъртта на семейството си. Не искаше да го вижда и в света, който го заобикаляше. Стигаше му онова, което се случваше в главата му.

Върни се към основните неща, Еймъс. Бавно и спокойно. Мери е права, след толкова години работа знаеш как да действаш.

Мотив.

Винаги започваше оттук, от въпроса защо някой би извършил подобно нещо. От алчност, ревност, отмъщение, обида, лудост? Последното бе най-трудно за разгадаване, защото как да проникнеш в разстроено съзнание?

Този изверг обаче следваше определен метод. И познаваше добре училището. Бе взел достатъчно предпазни мерки, за да не позволи никой да зърне дори сантиметър от кожата му. Затова нямаха представа дали е бял или чернокож. Макар че повечето масови убийци бяха бели. Бели мъже. Предвид височината и телосложението несъмнено ставаше дума за мъж.

Каската с визьор бе необичайно решение. И то не бе взето с цел защита. Визьорът не можеше да спре куршум. Не, целта бе да скрие лицето си.

Проследи с поглед последния микробус. Шофьорът му включи сигналните светлини, но не пусна сирената. Мъртвите не бързаха за никъде. Сега щеше да бъде извършена аутопсия на всяко тяло. Най-доброто, на което можеха да се надяват, бяха балистичните данни. Щяха да разберат с какви куршуми са убити. Съмняваше се, че стрелецът е докоснал с пръст, която и да било от жертвите. Защото не ги ли докоснеш, не оставяш следи. Куршумите можеха да им помогнат при идентифицирането на оръжията. И ако тези оръжия си имаха собственик, можеха евентуално да проследят връзката му с тази ужасна трагедия.

Върна се в библиотеката, където Ланкастър си водеше бележки. Тя го чу да приближава и вдигна глава.

— Изненадана съм, че още си тук — каза, като потисна прозявката си.

— Къде другаде да бъда? — отвърна Декър и седна до нея.

— Обичайната си обиколка ли направи? — попита тя.

Той кимна.

— Но не открих нищо.

— Ще откриеш, Еймъс, ще откриеш. Трябва ти малко време.

— Ърл ли гледа Санди?

— Свикнал е. Напоследък често му се налага да го прави. Е, не и до толкова късно.

Декър кимна бавно. С този въпрос изчерпа способността си да говори на лични теми.

— Приключихте ли с разпитите на свидетелите? — попита той.

— Качих някои записи на лаптопа. В тях няма нищо. Но не съм разговаряла с ранения учител. Лекарите смятат, че няма да оживее. Ако това се случи, броят на жертвите ще се увеличи на девет.

— Анди Джаксън. Как е бил прострелян?

— Учениците казват, че се е опитал да спре нападателя.

— Как? — попита Декър.

— Втурнал се и застанал между него и учениците.

— Преди или след като момчето е било убито?

— След.

Декър се облегна на стола и обмисли думите й. Ланкастър го наблюдаваше.

— Много смела постъпка — отбеляза тя.

Декър не реагира на думите й.

— Трябва да прочета показанията на свидетелите — заяви той с категоричен тон.

Ланкастър кимна и му подаде разпечатките с тъжна усмивка.

Той ги прочете до края. После се върна на втора страница, прескочи на десета и остави папката.

— Откри ли нещо? — попита го Ланкастър, която го бе наблюдавала от време на време.

Той стана от стола си.

— Ще се върна.

— Декър!

Но едрото му разплуто тяло се движеше доста по-бързо, отколкото можеше да се предположи. Вероятно бе запазил част от духа и уменията си на футболист. Той затвори вратата на библиотеката и тръгна по коридора.

Ланкастър не го последва. След десет години като негова партньорка отлично знаеше, че това е напълно в негов стил. Понякога му хрумваше нещо, ставаше и тръгваше нанякъде без нито дума. Затова тя се върна към работата, която я очакваше.

Декър бе изминал едва десетина крачки, когато спря и погледна през прозореца към паркинга отпред. Бе завалял дъжд. Видя доста запалени свещи, които сякаш се рееха във въздуха. Не бяха свещи, разбира се, иначе дъждът бързо щеше да ги угаси. Бяха светлини от дисплеи на мобилни телефони. Хората бяха организирали бдение отвън. Като че ли цял Бърлингтън се бе стекъл пред училището и нищо чудно да бе именно така. А предвид случилото се може би градът бе длъжен да постъпи по този начин.

В онази кошмарна нощ и пред неговия дом имаше бдение. С истински свещи. И купчина цветя, картички, плюшени играчки в израз на подкрепа, обич, съчувствие, грижа… В това нямаше нищо лошо, но при вида на купчината Декър се бе почувствал замаян, объркан и изтерзан. И много гневен.

Обърна гръб на прозореца и продължи по коридора.

Можеше да си представи как мобилните телефони гаснат един след друг, когато хората отвън побързат да ги приберат заради дъжда. А може би щяха да ги оставят да светят. Не, по-добре беше да ги изключат в знак на солидарност със загиналите.

Декър се размина с познат инспектор, който разговаряше с цивилен мъж. Беше мярнал мъжа в библиотеката, явно бе агент на ФБР. Бившият колега му кимна.

— Чух, че са те привлекли като консултант по случая, Еймъс. Радвам се да те видя.

Декър кимна колебливо и погледна агента на ФБР, който го измери от глава до пети. Ако се съдеше по изражението му, преценката му не бе благоприятна.

— Да — успя да изрече Декър с пресипнал глас, преди да отмине.

Мигом забрави тази неловка среща; съзнанието му позволи да го направи с лекота. В подобни ситуации можеше да превключва от една задача на друга и да се абстрахира от излишното. Умееше да анализира ситуацията, като я раздели на съставните й части, които да изучи обективно и безпристрастно.

Преди малко бе забелязал нещо странно. И то бе причина за внезапното му излизане от библиотеката.

Втора страница от свидетелските показания.

Мелиса Долтън, седемнайсетгодишна, тъкмо прибирала учебниците си в шкафчето. Било рано, едва 7:28 ч., един час преди началото на учебните занятия. Трябвало да положи тест, който пропуснала поради болест.

Долтън знаеше точния час, тъй като бе погледнала часовника на стената над шкафчето от страх да не закъснее. Тя не бе пропускала часове без уважителна причина, нямаше дори закъснения, отбелязани в дневника. Това бе важно за Мелиса, тъй като родителите й бяха обещали, че ако през четирите години няма безпричинни отсъствия, ще й подарят кола при завършването.

И така, 7:28 ч.

В този момент Мелиса Долтън бе чула нещо, което бе споделила с Мери на разпита.

Бе чула нещо час и две минути преди първия звънец. Дванайсет минути след звънеца, или приблизително в 8:42 ч., Деби Уотсън щеше да загуби лицето и живота си. И всичко това само заради разстроен стомах.

Но как Мелиса Долтън бе чула онова, което бе чула?

И най-дребното откритие може да доведе до голям пробив.

Той продължи по коридора.