Дейвид Балдачи
Абсолютна памет (30)

30

Декър отвори очи. Лежеше в леглото си в „Резидънс Ин“, но сънят не идваше. Навън валеше. По това време на годината — малко преди есента да отстъпи пред зимата — винаги валеше много, а дъждовете често бяха съпроводени от силни ветрове, благодарение на които капките сякаш се забиваха в мозъка му.

Обувки четирийсет и втори номер. Бяха потвърдили размера. За човек, който е един и осемдесет и шест-седем, над деветдесет килограма и има рамене, широки колкото неговите? Затвори очи и мисълта му се върна към образа, запечатан от камерата. Записът обаче показваше убиеца само от кръста нагоре. Той бе сигурен, че това е целенасочено. От кръста нагоре. Освен това бе подходил към камерата така, че да скрие маршрута, по който е проникнал в училището. Не от задната врата, а от подземния проход и стола.

Декър бе сигурен, че в записа има нещо нелогично, ала не знаеше какво точно. Никога не забравяше нищо, но това не означаваше, че успява да намери обяснение на всяко противоречие.

Тъкмо започна да си припомня записа, когато чу шум пред вратата на стаята си.

Всички стаи на „Резидънс Ин“ излизаха на открит коридор — всъщност тераса, която опасваше сградата. Беше с парапет от ковано желязо, който завършваше със стълби в двата края на сградата. По тях се слизаше на паркинга.

Декър бе на втория етаж. Отново чу същия шум. Някакво стържене по външната стена. Стаите отляво и отдясно бяха празни. Първият етаж обаче бе зает почти изцяло. Той се надигна до седнало положение и погледна вратата.

Пресегна се и взе пистолета, който държеше на нощното си шкафче. Вкара патрон в цевта, но плъзна затвора много бавно, за да приглуши изщракването му. Отметна завивките, обу си панталона, пъхна телефона в джоба си и пристъпи бос към вратата.

Застана вдясно от нея, стиснал пистолета с двете си ръце. Тогава отново чу същото стържене.

Отвън имаше нещо. Или някой.

Беше правил това много често като полицай. Само че в обратната посока. Бе стоял от външната страна на вратата, а не от вътрешната.

Откачи веригата, застана отстрани, хвана дръжката на бравата, преброи до три и отвори рязко. Изскочи през вратата и насочи пистолета първо наляво, после надясно.

Спря и я зяпна смаяно. Тя висеше на куката, на която бе окачена външната лампа. Краката й се полюшваха и стържеха леко стената.

Той постави пръсти върху каротидната й артерия, за да провери пулса. Действията му бяха автоматични. Беше мъртва, очите й бяха изцъклени и сякаш от стъкло.

Специален агент Лафърти бе приключила с воденето на записки.

Декър огледа тялото й, но не откри следи, които да му подскажат причината за смъртта й.

Обърна се, хукна по терасата и слезе тичешком по външните стълби. Тя едва ли висеше там отдавна. Който и да го бе направил, трябваше да е наблизо. Извади телефона си и набра 911. Съобщи на диспечерката най-важното, което побра в три изречения. После се обади на Ланкастър. Тя отговори едва на третото позвъняване. Часът бе три сутринта. Още първото му изречение я разсъни напълно. След второто я чу да се облича.

Той прибра телефона си и хукна към паркинга пред „Резидънс Ин“. Огледа се. Ослуша се за шум на двигател или за отдалечаващи се стъпки. Не чу нито едното, нито другото, а само запъхтяното си дишане. Спря и се наведе в опит да напълни дробовете си с кислород. Целият трепереше и имаше чувството, че стомахът му ще се преобърне. Когато вдигна глава, я видя. Армията от тройки настъпваше към него с вдигнати ножове, готова да ги забие в тялото му. Знаеше, че не е истинска, но тази нощ го обзе такъв ужас, сякаш я виждаше за пръв път.

Декър се приведе още повече и повърна на асфалта, като опръска босите си замръзнали крака.

Когато се изправи, чу първата сирена и звукът й прогони армията от тройки. Минута по-късно към първата сирена се присъедини и втора.

Той успя да изкачи стъпалата до стаята си. Подпря се на парапета и погледна тялото на Лафърти. Искаше да откачи тялото й, да го положи внимателно на пода и да затвори очите й. Искаше тя да изглежда като заспала. Въпреки насилствената смърт можеше да й придаде тих и спокоен вид. Не беше успял да направи това за семейството си.

Не можеше да го направи и сега, защото щеше да компрометира местопрестъплението. Затова не помръдна от мястото си. Когато полицейските коли влетяха на паркинга, той влезе в стаята си, остави пистолета на нощното шкафче и пак излезе на терасата. Патрулните полицаи вече спринтираха по стълбите. Спряха на метър от него.

Декър вдигна служебната си карта. Не познаваше никого от двамата и не искаше да останат с грешни впечатления.

— Еймъс Декър. Аз се обадих. Детектив Ланкастър ще дойде всеки момент.

Ченгетата го изглеждаха изпитателно с извадени пистолети. Единият пристъпи напред и огледа картата. Обърна се към другия и каза:

— Видях го вчера в училището. Беше заедно с детективите. Всичко е наред.

Полицаите прибраха оръжията и впериха погледи в мъртвото тяло на Лафърти.

— Това е специален агент Лафърти от ФБР — каза Декър. — Би трябвало да сте видели и нея в училището.

Те поклатиха глави. Единият от тях възкликна:

— Мамка му, федерална! Как е умряла?

— Нямам представа. Няма явни следи.

— Добре.

Декър отстъпи крачка назад от тялото.

— Едва ли ви казвам нещо ново, но бях ченге в продължение на двайсет години. Би трябвало да обезопасите периметъра, да повикате криминолозите и съдебен медик. Сигурен съм, че детектив Ланкастър е уведомила, когото трябва, но както сами казахте, жертвата е федерален агент и трябва да следваме правилата буква по буква.

— Веднага ще се обадя — каза единият.

— Аз ще донеса полицейска лента — каза другият.

Декър посочи отворената врата.

— Това е моята стая. Чух шум и излязох да проверя. Тогава я видях. Слязох на паркинга. Там обаче нямаше никого. Не чух шум от автомобил. Нито стъпки. И повърнах долу на паркинга. Отвикнал съм да тичам.

— Добре, господин Декър. Ще ви помоля да се приберете в стаята. Сигурен съм, че детектив Ланкастър ще ви се обади, когато пристигне. — Полицаят погледна трупа и попита: — Сигурен ли сте, че е мъртва?

— Няма пулс. Проверих. И е студена. Мъртва е от известно време.

Декър се върна в стаята си, наплиска лицето си в банята, седна на леглото и зачака.

Знаеше къде живее Ланкастър. Предположи, че ще пристигне за трийсетина минути. Десет минути по-късно чу някаква суматоха пред вратата.

Осемнайсет минути след това на вратата се почука. Декър отвори. На прага стоеше Ланкастър.

Надзърна зад гърба й. Тялото на Лафърти лежеше на земята върху парче найлон. Терасата бе задръстена от насъбралите се криминолози, които правеха снимки и измервания и търсеха следи на всички възможни места.

Съдебният медик, нисък шейсетинагодишен мъж с брада, бе коленичил до Лафърти. Той вдигна поглед към Ланкастър.

— Мъртва е от три часа.

— Което означава, че е убита половин час след полунощ — отбеляза Декър.

— Причина за смъртта? — попита Ланкастър.

Медикът повдигна блузата на Лафърти и откри една-единствена прободна рана.

— Навътре и нагоре — каза той. — Чак до сърцето. Смъртта е настъпила почти незабавно. Кръвта очевидно е текла на друго място. Но не е била много. Ножът е пронизал сърцето и то е спряло да изпомпва.

Една мисъл мина през главата на Декър и той я изрече на глас:

— Проверихте ли гениталиите? Има ли наранявания?

Ланкастър го изгледа остро, сетне се обърна към съдебния медик.

Изражението на лицето му подсказа на Декър какъв е отговорът. Медикът изрече бавно:

— Убиецът е използвал много тъп нож, за да… осакати гениталиите й.

Ланкастър погледна Декър.

— Както и преди — промълви тя.

— Да. Както и преди.

На паркинга спряха три черни джипа.

— Това са федералните — каза притеснено Ланкастър. — Повиках ги, докато идвах насам.

Богарт вървеше най-отпред, като вземаше по две стъпала наведнъж. Беше рошав, по джинси и пуловер и с гуменките на бос крак. Мъжете зад него бяха облечени по сходен начин, но бяха взели и сините си якета с надпис ФБР.

Богарт застана до трупа и се взря в него. Потърка първо очите си, после брадичката си и зарея поглед над парапета.

Декър го чу да прошепва гневно: „По дяволите!“. След секунди се обърна към тях.

— Какво знаем до момента?

Ланкастър му съобщи часа и причината за смъртта. Разказа му и за откритието на съдебния медик.

— Да си видял или чул нещо, Декър? — попита пребледнелият Богарт.

Разказа му каквото знаеше. Накрая добави:

— Бях се унесъл. Шумът може да е продължавал известно време, преди да го чуя.

— Знаете ли къде е била тази вечер? — попита Ланкастър.

Богарт сякаш не чу въпроса й.

— Ако успеем да проследим маршрута й — обади се Декър, — можем да попаднем на следа.

— Знам! — отвърна рязко Богарт.

— Разбираме, че моментът е труден за вас, агент Богарт… — започна Ланкастър.

Декър я прекъсна:

— Колкото по-бързо разберем къде е била, толкова по-големи шансове имаме.

Богарт хвърли поглед към Лафърти и им даде знак да го последват по стълбите.

Качиха се в един от черните джипове. Агентът на ФБР седна отпред, а Ланкастър и Декър се вмъкнаха на задната седалка. Богарт отпи вода от малка бутилка, оставена в предната конзола, и каза:

— Лафърти ми беше протеже, защото виждах заложби у нея. Беше добър агент, не просто стенографка. — Той се обърна и изгледа остро Декър. — Досега не съм губил никого от моите хора. Трудно ми е да го приема.

— Сигурна съм — отвърна Ланкастър.

— Какво е правила тази вечер? — попита Декър. — В един хотел ли сте отседнали всички?

— Да, в „Сенчъри“.

— На един етаж ли сте?

— Не, разпръснати сме на три различни етажа. Но Лафърти беше настанена в съседство с друг агент.

— Кога някой от вас я е видял за последен път? — попита Ланкастър.

— Попитах всички, докато идвах насам. Някъде към девет и половина. Работила е в стаята на агент Дароу. Преглеждали са разни документи. После се е прибрала в стаята си.

— Знаем ли дали наистина се е прибрала? — попита Декър.

— Всъщност е споменала пред Дароу, че излиза да си купи някои неща, от които има нужда.

— Казала ли е какви неща или откъде ще ги купи?

— Дароу предполага, че е отишла до някоя аптека, защото и преди била ходила. Агентите не разполагаха с достатъчно време да се подготвят, тръгнаха на пожар за насам.

— Ходила е до аптека и преди? — попита Ланкастър. — Може пак да е отишла в същата.

— Може. Най-вероятно за тоалетни принадлежности — отвърна Богарт, зареял поглед през прозореца. Мислено бе много далече от тук.

Декър се облегна и се замисли за миг.

— На две преки от „Сенчъри“ има денонощна аптека. Аз лично бих отишъл там, защото е най-близката. А на паркинга има камери.

— Ще проверим дали са хванали нещо — каза Богарт.

Пътуването им отне едва двайсет минути, тъй като бе посред нощ, а и Богарт пренебрегна всички пътни знаци и ограничения на скоростта.

В четири без нещо Бърлингтън спеше. По улиците се движеха съвсем малко коли и не видяха нито един пешеходец. Завариха само двама души в денонощната аптека. Единият стоеше зад бронираното стъкло на касата, другият редеше дезодоранти в козметичната секция. И двамата бяха на смяна от осем вечерта. Богарт им показа снимка на Лафърти и ги попита дали са я виждали.

— Снощи не е идвала. Но предишната вечер я видях.

— Това означава, че може да не е успяла да стигне до тук — отбеляза Декър.

Поискаха записите от охранителните камери на паркинга и ги получиха.

— Би трябвало да е дошла пеша — каза Декър. — Прекалено близо е за кола.

— А и всичките ни коли са налице — допълни Богарт.

Той пъхна диска в лаптопа, който държеше в джипа си. В единия ъгъл на екрана се появи часовник и Богарт превъртя до 9:30 ч. Тримата се взряха напрегнато. Когато часовникът показа 9:59 ч., Декър прошепна:

— Ето я.

Лафърти се появи от уличката, която минаваше отстрани на аптеката. Направи две крачки и нещо я дръпна рязко назад.

— Пусни го отново, този път бавно — каза Декър.

Богарт го направи и превъртя кадрите още пет пъти, като се опитваше да увеличи картината максимално. Декър се взираше в екрана, запаметяваше всеки детайл и го подреждаше в главата си.

— Не мога да видя кой се крие отзад.

— Ще се опитаме да увеличим още образите — каза Богарт. — Моите хора вършат чудеса.

— Знаел е, че има камера — отбеляза Декър. — Също като в училището. Не е искал да го видим. Дори част от него.

— Как се е справил с нея толкова бързо? — попита Богарт. — Лафърти беше здрава и силна.

— Ръката, скрита в ръкавица, на врата й — каза Декър. — Възможно е да е имало нещо в нея. Лафърти се отпусна прекалено бързо. Вероятно я е парализирал с инжекция.

— Ако е така, кръвните тестове ще го докажат — обади се Ланкастър.

— Отвлекли са я в девет и петдесет и девет — каза Декър.

— Но времето на смъртта е около полунощ — отбеляза Ланкастър.

— Което означава, че са я държали жива два часа — довърши Декър.

Богарт изглеждаше напрегнат.

— Каза, че гениталиите й са осакатени. Смяташ ли, че преди това са я изнасилили?

Декър поклати глава.

— Жена ми не беше изнасилена. Но беше осакатена на същото… място — добави той.

— Каква е целта? — учуди се Богарт. — Защо? Не виждам никакъв смисъл.

— Когато попитах Леополд дали е направил нещо друго на жена ми, той не отговори. Информацията за това бе скрита от обществеността. Той би могъл да знае само ако е бил там, а знаем, че не е бил. Някой друг обаче може да му е казал. Но след като не отговори на въпроса ми, нямам представа дали наистина не знаеше, или не искаше да ми каже. И в двата случая продължавам да го подозирам.

Богарт нервно разтърка с длан лицето си.

— Какво друго?

— Била е в ръцете им в продължение на два часа. Вероятно по някое време е дошла на себе си, преди да я убият.

— Защо изобщо са я отвлекли? — каза Ланкастър.

— Да разберат в каква посока върви разследването — отговори Богарт.

Декър кимна.

— Искали са да разберат какво знаем. Дали сме постигнали някакъв напредък.

— Лафърти не би им казала нищо — заяви рязко Богарт.

— Никой не е неуязвим при зверски мъчения. Всичко зависи от тактиката, която използват — възрази Декър. — Може да е проговорила въпреки волята си. Както и да, най-добре да предположим, че знаят всичко, което знаем и ние. Включително и това, че сме открили подземния тунел.

Богарт погледна застиналия кадър на екрана, който показваше ръката в ръкавица, сграбчила младата жена за врата.

— Как не е усетила, че някой я следи? — зачуди се той. — Би трябвало да е вървял точно зад нея.

— Може да я е причакал в уличката — обади се Ланкастър.

Богарт поклати глава.

— Откъде ще знае дали и кога ще отиде до аптеката?

— Може да е наблюдавал хотела и да я е проследил, когато е излязла. Ходила е до аптеката поне веднъж преди това. Може да го е разбрал и да е предвидил вероятността да отиде там отново. А може и да го е видяла, но поради някаква причина да не го е приела като заплаха — добави Декър.

— Да не го е приела като заплаха? — възрази Богарт. — На тъмна пуста уличка? При положение че имаме масов убиец на свобода?

— Може да не се е почувствала заплашена, ако онзи, когото е видяла, не е изглеждал подозрителен — предположи Декър.

Богарт почервеня, лицето му се разкриви в противна гримаса.

— Да не би да обвиняваш мен или някой от хората ми в нейното убийство? — попита той. — Защото тя не познава абсолютно никого в този скапан град!

— Нямах това предвид — отвърна спокойно Декър.

Богарт размаха пръст пред лицето му.

— Оставили са я пред твоята врата! Може ти да си я убил, копеле мръсно!

Декър запази спокойствие и отговори бавно, като подчертаваше ясно всяка дума:

— И съм я оставил пред вратата си, за да насоча подозренията към себе си? И после съм повикал ченгетата? Ако бях направил нещо толкова глупаво, би трябвало да пледирам невинен по невменяемост.

Богарт едва се сдържа да не го удари, но овладя емоциите си и извърна поглед.

— Еймъс, да не би да имаш предвид, че може да е видяла човек в униформа? — попита Ланкастър. — Ченге? Тя не би заподозряла полицай, нали?

— Да — отвърна Декър. — Точно това имах предвид.

Богарт го погледна намръщено и кимна.

— Да. Извинявай, че реагирах така. — Помълча, преди да каже: — Добре, ще обърнем тази проклета уличка наопаки. — Извади телефона и позвъни на хората си. После се обърна към Декър. — Трябва да работим заедно по този случай. Трябва да спрем този мръсник.

Декър поклати глава.

— Не е мръсник. А мръсници.

— Защо мислиш така? — попита го Ланкастър, докато Богарт го зяпаше смаяно. — Стрелецът е бил сам. Ти го каза.

— Сгреших — отвърна убедено Декър.

— Но какво по-конкретно те кара да смяташ, че е замесен повече от един човек? — попита Богарт.

— Това, че никой не може да бъде на две места едновременно.