Дейвид Балдачи
Абсолютна памет (20)

20

Четирийсет и пети калибър.

Полуоблечен, с кух връх.

Жестоко ефикасен боеприпас. Не беше точно „дум-дум“, наречен на името на индийски град. Там някакъв британски офицер изобретил куршум, който при контакт с тялото се разпръсква на частици и нанася огромни поражения.

Иновациите невинаги бяха добри за хората.

Четирийсет и пет калибровият патрон с полуоблечен куршум с кух връх бе пронизал челото на Каси и се бе забил дълбоко в мозъка й. Патоанатомите го бяха извадили по време на аутопсията и го бяха запазили като веществено доказателство в разследването на убийството. Куршумът бе запазил формата си сравнително добре, а също и драскотините и белезите, характерни за оръжието, от което бе изстрелян. Така въпросното оръжие можеше да бъде идентифицирано. Вярно, не разполагаха със самия пистолет, а с нещо друго.

Сега знаеха, че същият пистолет, с който бе застреляна Каси Декър, е причинил смъртта на половината от жертвите в „Мансфийлд“. Другата половина бяха загинали от бруталната мощ на пушката. Съдебният лекар бе извадил куршума от тялото на Креймър, учителя по физическо, и както изискваше обичайната процедура, го бе проверил в базата данни на полицейското управление. И веднага бе открил съвпадението.

Поради значимостта на откритието агентите на ФБР бяха извършили собствен анализ на куршума и бяха стигнали до същия извод.

Същото оръжие. Балистиката не лъже. Следите от нарезите на цевта по куршумите са уникални като пръстови отпечатъци. А имаше и още нещо. Бяха взели гилзата, открита в спалнята на Декър, и я бяха сравнили с няколко от гилзите, намерени в училището. Следите, които дъното на затвора, жилото на ударника и изхвъргачът оставяха върху тях, също бяха уникални. Тези следи върху гилзите също бяха съвпаднали по всички най-важни параметри.

Смъртта на семейството на Декър и касапницата в „Мансфийлд“ се оказваха свързани.

Декър стоеше пред потъналото в мрак училище, загърнат в палтото си, а дъждът се стичаше по косата и широките му рамене. Разследването бе преодоляло огромното колкото между двата океански бряга разстояние и се бе прехвърлило от гимназията „Мансфийлд“ до дома му, който се намираше на най-обикновена тиха улица. Никога не му бе хрумвало, че между двете престъпления има някаква връзка. А сега не можеше да мисли за нищо друго.

Имаше вероятност убийците да са различни. За времето, изминало от стрелбата в дома му, пистолетът можеше да се е изгубил, да е бил откраднат или продаден от първия убиец. Често пъти различни извършители използваха едно и също оръжие при различни престъпления. Декър обаче вярваше, че стрелецът и в двата случая е един и същ. Окажеше ли се прав, това изключваше Леополд от кръга на заподозрените. Следователно Леополд лъжеше. Въпреки това оставаше възможността да е научил подробности около случая „Декър“ от истинския убиец. А това означаваше, че засега Леополд е единствената му надежда да открие човека, ликвидирал семейството му.

Въпреки оставения сравнително скоро надпис на стената в спалнята нямаше никакво развитие по случая. Студено досие, както се казваше на полицейски жаргон. За сметка на това случаят „Мансфийлд“ бе горещ като жарава. И той щеше да насочи вниманието си към него. Към него и към Себастиан Леополд. Ако Леополд знаеше кой е избил семейството му, вероятно знаеше и кой стои зад трагедията в „Мансфийлд“.

Показа картата си на полицаите край охранявания периметър и влезе през главния вход. Вчерашният ден бе толкова объркващ и разстройващ във всяко отношение. Нямаше представа дали мястото му наистина е тук. Чувстваше се откъснат от всички и всичко, което ставаше около него. Възможната връзка между двете престъпления обаче бе показала на Декър, че мястото му е тук и никъде другаде. И той възнамеряваше да работи по този случай колкото е необходимо. Нямаше да го помръднат от това място дори с топ.

Не се отправи към командния център в библиотеката. Отиде в училищния стол и впери поглед във фризера. После вдигна глава към тавана.

Влакно от камуфлажен плат. Евентуално и петънце от оръжейна смазка. Дали не бяха оставени за заблуда?

Погледна към изхода. Вратата също можеше да е фалшива следа. Така поне смяташе.

Напусна стола, зави надясно по главния коридор и преброи стъпките, които измина, докато стигне задната част на училището.

На всеки кръстопът с друг коридор изучаваше разположението на помещенията, първо наляво, после надясно. Класни стаи и от двете страни. Стигна до последния коридор, в който бе загинала Деби Уотсън. И където малко по-вляво бе прострелян учителят по физическо Креймър, докато ядял мъфин и пиел кафе. Задният вход с камерата, обърната към него. Ъгълът на камерата не му излизаше от ума. Някой я бе завъртял нарочно. Щом имаше умисъл в действията, значи имаше и мотив.

Погледна към класната стая вдясно от лобното място на Деби. На стъклото пишеше „СТАЯ 141“.

Опита се да влезе, но вратата беше заключена. Извади набор шперцове от джоба си и я отключи. Пристъпи вътре и включи осветлението. С изненада установи, че това всъщност е работилница, оборудвана за часовете по трудово обучение. Декър също бе имал трудово навремето, но бе решил, че тези часове са останали в миналото. Огледа се и видя циркуляри и триони, дърводелски рендета, дрелки, сандъчета с инструменти, менгемета, рафтове покрай стените, отрупани с метални тръби, винтове и болтове, летви, още електрически инструменти, удължители, работни лампи — с една дума, всичко необходимо, ако човек иска да сглоби нещо.

В дъното на работилницата имаше три врати. Отвори две от тях. Бяха складови помещения. Видя купища стари училищни проекти: камари недовършени мебели, винкели, телени клетки за птици, листове ламарина, магарета за рязане на дъски, талашитени плоскости, купчини летви, много прах… много нищо.

Последната врата бе заключена. Декър отново извади шперцовете и се справи с ключалката. Надникна вътре. Бойлер в далечния ъгъл, който вече не бе свързан с тръбите за вода. До едната стена бе струпана триметрова камара стари климатици. Отново нищо. Затвори вратата, прекоси работилницата, угаси осветлението и излезе. Малко по-надолу се намираше стая 144, от която бе излязла Деби, преди да бъде простреляна.

Декър погледна отвореното шкафче до стената. Беше на Деби. Бе стояла пред него, когато изстрелът я бе застигнал. Вероятно бе искала да си вземе нещо, преди да отиде при медицинската сестра. Това би обяснило отбиването й тук. А може би не.

Тийнейджърите са непредсказуеми. Някой може да се превива от болки и да отиде до шкафчето си за дъвка. Или за да се погледне в огледалото от вътрешната страна на вратичката и да провери дали не му е излязла пъпка. Забеляза тубичката крем против пъпки на рафта в шкафчето до отворена опаковка ментови бонбони.

Пръските кръв показваха, че Деби е стояла пред шкафчето си, когато е била застреляна. Обърнала се бе към екзекутора си, защото бе застреляна в лицето.

Бе умряла в 8:42 ч.

Декър стигна до извода, че тя наистина е първата жертва. Което го накара да се запита какво е правил убиецът между 7:28 ч., когато Мелиса Долтън е чула свистенето на фризера, и 8:42 ч., когато Деби е изгубила лицето си в задния коридор. Ставаше въпрос за интервал от час и четиринайсет минути.

Той затвори очи и се замисли.

Направих шейсет и четири крачки, за да стигна от предната до задната част, и това ми отне по-малко от две минути. Стрелецът се появява на записа в 8:41 ч. Кога обаче е напуснал училищния стол? Не мога да бъда сигурен. И най-важният въпрос: как е преминал незабелязано от предната до задната част? Намеря ли отговора на този въпрос, ще намеря отговорите и на всички останали. Не го ли намеря, случаят отива по дяволите.

Метър и осемдесет и шест-седем, широки рамене, над деветдесет килограма. Декър бе изгледал записа от охранителната камера и не се бе усъмнил в оценките за ръста и теглото на убиеца. Въпреки това в училището нямаше мъж или младеж с подобна физика, с изключение на учителя по физическо и заместник-директора, и двамата убити, както и няколко момчета от футболния отбор, които имаха железни алибита, подкрепени от десетки свидетели. Освен това двама от футболистите, които можеха да се похвалят с подобни габарити, също бяха загинали.

Сякаш стрелецът се бе появил от нищото, бе извършил убийствата и се бе разтворил във въздуха. И тъй като това просто не беше възможно, Декър трябваше да погледне нещата от друг ъгъл.

Влезе в стая 144 и седна на преподавателското бюро. Огледа помещението. Двайсет и един празни чина, подредени в три редици. На един от тях бе седяла Деби Уотсън. Последните мигове от живота й бяха съвсем ясни: оплакала се, че не й е добре, получила позволение от учителката си да отиде до кабинета на медицинската сестра, отбила се до шкафчето и… няколко минути по-късно вече била мъртва.

Той знаеше, че Деби е седяла на четвъртия чин в третата редица. Представи си я как вдига ръка, тъй като изглежда зле и се чувства зле, получава позволение да напусне часа и съдбата й изиграва лоша шега.

Декър излезе в коридора, направи няколко крачки и застана с гръб към стаята. Озова се право срещу отворената врата на шкафчето на Деби. Огледалото от вътрешната й страна отразяваше образа му. Почти не можа да се познае. Този подгизнал от дъжда брадат великан насреща му изглеждаше ужасно!

Погледът му се откъсна от огледалото и се спря на купчината тетрадки и учебници в шкафчето.

Декър извърна глава към класната стая, после отново към шкафчето.

Животът бе пълен със съвпадения, някои от тях най-невероятни. Човек спокойно можеше да попадне на неподходящото място в неподходящия момент. Това произтичаше от факта, че на една планета живееха седем милиарда души, които се намираха в непрекъснато взаимодействие.

И все пак едно неписано правило в полицейската работа гласеше: съвпадения не съществуват. Всяко по-задълбочено разследване доказваше, че нищо не е случайно.

Той позвъни на Ланкастър. Откри я в библиотеката.

— Разговаря ли с родителите на Деби Уотсън?

— Да.

— Споменаха ли, че се е чувствала зле, когато е отивала на училище?

— Не. Зададохме им този въпрос, но майка й каза, че нищо й нямало. Може да е някакъв вирус.

— Погледни показанията на учителката. Пише ли кога точно Деби е поискала позволение да излезе от час?

Декър чуваше как бившата му партньорка прелиства записките си.

— Според учителката Деби е изглеждала добре, но в един момент вдигнала ръка, казала, че й се повръща, и помолила да излезе.

— Учителката написала ли й е бележка или…

— Тук ползват готови формуляри. Само попълнила името на Деби и й подала листа.

— Следователно от вдигането на ръка до излизането от стаята са изминали трийсетина секунди?

— Предполагам.

— В колко точно е напуснала часа?

— Според учителката няколко минути преди това… може би пет минути преди да чуят изстрела.

— Това е много време. Шкафчето й се намира на няколко крачки от класната стая. Аз самият изминах разстоянието от предната до задната част на училището за по-малко от две минути.

— Може да се е помотала малко. Например да е решила, че ще й прилошее, и да е спряла да събере сили. Виж, защо…

— Ще ти обясня по-късно. Може да се окаже напразно.

Декър изключи телефона и го прибра в джоба си. Хрумна му доста необичайна мисъл, която можеше да разбие сърцата на някои хора. Не би я изрекъл току-така на глас. Би го направил само за да стигне до истината. За него истината стоеше на първо място. И все пак се нуждаеше от нещо по-конкретно, за да продължи напред.

Смъртта бе застигнала Деби точно в 8:42 ч. край тази врата. Как обаче бяха протекли последните й минути? Деби вдига ръка, разрешава й се да излезе, напуска стаята, но не отива право при сестрата. Тръгва към шкафчето и го отключва. Изминава една минута. Ала според Ланкастър учителката бе заявила, че от излизането й до изстрела са изминали няколко минути, може би пет.

Какво бе правила Деби през това време? Дали се бе разхождала по коридора, или бе спряла да събере сили, както бе предположила Ланкастър? Или пък бе правила нещо съвсем друго?

Декър огледа съдържанието на шкафчето.

Окървавената тетрадка и останалите вещи, разпилени на пода край тялото на момичето, бяха прибрани от полицията. Но не и нещата в шкафчето й. Те бяха тук. И то отлично запазени, тъй като тялото й ги бе закрило.

Взе всичко, което намери вътре, занесе го в стая 144 и седна. Отвори първия учебник и го прелисти страница по страница. Прегледа всички учебници. Търсеше рисунки, бележки, драсканици… каквото и да било.

Бе прелистил три от тетрадките и бе отгърнал на деветнайсета страница на четвъртата, когато търсенето му приключи.

На тази страница Деби бе нарисувала нещо. Момичето определено бе имало талант — рисунката бе доста добра. Той обаче се интересуваше от онова, което бе изобразено на нея.

Мъж в камуфлажни дрехи.

И голямо сърце, нарисувано до него.