Дейвид Балдачи
Абсолютна памет (31)

31

Изгрев.

Облаците си бяха отишли, а с тях и дъждът. Това бе красив изгрев — отначало цветовете се промениха съвсем незабележимо, а после зората изведнъж обагри ярко небето. Никое друго явление не притежаваше преобразяващата мощ на зората. С изключение на ядрената гъба. И двете бяха в състояние да променят за минути небето — по свой начин.

В ранното утро Декър стоеше на улицата. Въпреки изгрева настроението му оставаше в плен на най-черния мрак. Не бе мигнал, след като се разделиха с Богарт и Ланкастър. Нямаше никакъв смисъл да се опитва да заспи.

От другата страна на улицата бе магазинът на „Севън-Илевън“. Беше отворен. Винаги беше отворен. През витрината видя същата жена да брои кутии с цигари, но онзи, който миеше пода, бе друг. Вероятно Били размахваше парцала в друг магазин в друг град. Или възстановяваше силите си след запой.

Нямаше представа защо дойде тук. Това място обаче го привличаше като магнит.

Прекрачи прага и при звъна на входното звънче в мозъка му сякаш се заби бургия.

— Добре ли сте?

Изглеждаше леко уплашена и когато Декър видя отражението си в стъклената врата на хладилната витрина с безалкохолни, разбра притеснението й. Приличаше на скитник, дрехите му бяха мръсни, а косата му разчорлена.

— Вие… вие идвахте онзи ден — каза тя. — Търсехте някого.

Декър кимна и се огледа.

— Къде е Били? Онзи, който миеше пода?

— Следобед е на смяна. Намерихте ли човека, когото търсехте?

Декър поклати глава.

— Продължавам да го търся.

— Май имате нужда от кафе. Току-що го направих. Още е горещо. Сервираме там, отзад. Голямата чаша струва само долар. Искате ли нещо за закуска?

Звънецът над вратата иззвъня отново и в магазина влязоха двама мъже в дочени гащеризони, груби работни обувки и фланелени ризи. Единият отиде направо на касата за кутия цигари, а другият се запъти към машината за газирани напитки, където си наля огромна чаша кока-кола.

Докато жената обслужваше новия клиент, Декър отиде в задната част на магазина, взе си кафе и сладкиш от витрината и се върна на касата.

Нареди се зад мъжа с цигарите, който искаше и лотарийни билети, които да завършват на определени номера. Докато чакаше реда си, погледът му се спря случайно на вестника до касовия апарат. Той лежеше сгънат на две, но горната половина на първата страница се виждаше съвсем ясно. Декър едва не изпусна кафето и сладкиша.

Остави ги, взе вестника и зачете. Докато четеше, несъзнателно се запъти към вратата.

Жената извика след него:

— Ей, трябва да си платите! — Тя посочи кафето и сладкиша. — И за вестника също!

Декър пъхна ръка в джоба, извади банкнота от пет долара и я остави на касата, след което излезе, без да вземе нито кафето, нито сладкиша. Жената и двамата мъже зяпнаха.

Той тръгна по улицата и се подпря на една кофа за боклук, оставена под още светеща улична лампа.

Статията бе обширна, подробна и имаше снимка.

Моята снимка. Моята история. Не, чужда версия на случилото се, в която има много малко истина и твърде много спекулации. И лъжи.

Погледна името на автора, макар че можеше и да не си прави труда. Знаеше кой е написал статията.

Александра Джеймисън.

Взе автобуса до „Резидънс Ин“, влетя в стаята си, седна на леглото и прочете статията още три пъти. Нищо в нея не се промени, разбира се. С всяко прочитане обаче тя се врязваше все по-надълбоко в съзнанието му, като нож, който се забива няколко пъти в една и съща рана.

Отпусна се назад върху леглото и най-сетне поспа малко. Когато се събуди, вече бе девет сутринта.

Отиде в банята, плисна малко вода върху лицето си, слезе в ресторанта, напълни чинията си с храна, наля си три чаши черно кафе, отнесе ги до масата си, седна и впери поглед в тях.

Слънцето вече се беше издигнало нависоко и светлината нахлуваше през големите панорамни прозорци. Лъчите му озаряваха лицето на Декър като актьор на сцена, осветен от мощни прожектори.

Постоя известно време, гледайки храната, после отново зачете статията във вестника, който бе оставил до чинията. Телефонът му иззвъня. Погледна дисплея и натисна бутона.

— Мамка му, Еймъс, какво, по дяволите, си направил? — възкликна Ланкастър.

— Нищо. И това е проблемът.

— Всеки, който прочете статията, ще реши, че ти си наел Себастиан Леополд да избие семейството ти.

— И аз си помислих същото, макар да знам истината.

— Защо ти има зъб тази журналистка?

— Защото отказах да говоря с нея.

— Така не си й оставил друга възможност, освен да напише тези глупости.

— Но аз наистина се срещнах с Леополд.

— Имаш предвид в килията.

— След това.

— Какво?

— Проследих го, след като го освободиха. Снимката във вестника е направена в един бар.

— Защо, по дяволите, си го проследил?

— Защото исках да поговоря с него. Исках да разбера защо каза на ченгетата, а и на мен, че е убил семейството ми, при положение че това просто не е възможно.

— И какво ти каза той?

— Нищо. Изчезна.

— Имаш предвид, че си го изпуснал?

— Имам предвид, че се качи в кола и изчезна.

— Видя ли го с очите си?

— Не, но това е единствената възможност.

Декър я чу да въздиша шумно. Често бе чувал Ланкастър да въздиша така, особено когато той бе направил нещо нередно, дори то в крайна сметка да водеше до разрешаването на случая, по който работеха.

— Еймъс, понякога не те разбирам.

Чувал бе и това много пъти и добре знаеше, че Ланкастър не очаква да й отговори. Затова и не си направи труда.

— Значи Леополд е изчезнал.

— Засега — каза Декър.

— Хората ще те изядат жив заради тази статия. А проклетата вещица дори е написала къде живееш в момента.

— Аз имам скрит коз.

— Какъв? — попита заинтригувано тя.

— Това, че не ми пука!

— Еймъс, мисля, че не разбираш…

— Трябва да тръгвам — прекъсна я той, затвори телефона и го остави на масата.

Впери поглед в чинията, отрупана с яйца, наденички, бекон и печени картофи, но видя не тях, а снимката, направена в бара. Снимката, на която седеше и разговаряше с Леополд. Знаеше, че на хората ще им се стори странно да седи и да пие бира с човека, който първо бе признал, че е убил семейството му, а после бе оттегли самопризнанията си. Но ако искаше да разкрие тези убийства, трябваше да е готов да се възползва от всяка възможност. А Леополд бе именно такава възможност.

Въздъхна, отмести чинията и вдигна поглед. До него бе застанала Джун с поднос мъфини, но гледаше към вратата.

Декър проследи погледа й. И я видя.

На прага на ресторанта стоеше Алекс Джеймисън. Беше облечена с черен панталон и черно палто с ресни по ръбовете, под което се подаваше тюркоазено поло. Косата й бе вързана на опашка, а токчетата на обувките й прибавяха поне десет сантиметра към ръста й.

Запъти се към масата му и погледна вестника до чинията му.

— Виждам, че сте го прочели — каза тихо тя.

Декър не отвърна нищо. Взе вилицата, придърпа чинията си и започна да се храни.

Алекс Джеймисън продължаваше да стои неловко до масата му и след малко каза:

— Предоставих ви възможност да разговаряте с мен.

Когато Декър пак не реагира, тя седна срещу него.

— Не исках да го правя.

Той остави вилицата, взе хартиена салфетка и изтри устата си.

— Смятам, че повече хората правят точно това, което искат.

Тя потропа с пръст по вестника.

— Все още имате възможност да оправите нещата.

— Хората, които искат да оправят нещата, изпитват подобно желание, защото са направили нещо нередно. Аз обаче не съм.

— Но се срещнахте с мъжа, обвинен в убийството на вашето семейство.

— Обвинен, нищо повече. Обвиненията отпаднаха и вие го знаехте много добре, преди да напишете тази статия. А аз го знаех, преди да се срещна с него в бара.

— Защо се срещнахте?

— Исках да му задам няколко въпроса.

— Какви въпроси?

Алекс Джеймисън извади диктофон, бележник и химикалка, но Декър вдигна ръка.

— Не си правете труда.

Тя се облегна на стола си.

— Не искате ли да разкажете своята история?

Декър побутна чинията си встрани, приведе се напред и каза:

— Нямам история за разказване.

После придърпа чинията обратно и продължи да се храни.

— Добре, заслужих си го. Смятате ли, че Леополд има нещо общо с убийствата? Дори да не ги е извършил собственоръчно. Да не забравяме и факта, че същият пистолет е бил използван и в гимназията.

Декър я изгледа мрачно.

— Бримър може да изгуби работата си заради това. Този факт не е публично достояние. И вие го знаете много добре, в противен случай нямаше да го публикувате. Искате да видите как кариерата й отива по дяволите? Или сте готова на всичко заради една статия?

— Вие сте много странен човек.

— Това наблюдение ми се струва извън контекста на нашия разговор.

— Но съм права, нали?

Сега Декър се облегна назад и я погледна.

— Разкажете ми за себе — подкани я изненадващо той.

— Какво? Защо? — сепна се тя.

— Лесно мога да науча каквото ме интересува. Днес животът на всеки е изложен на показ онлайн. И така, ако мога да използвам вашите думи, давам ви възможност да разкажете своята история.

— Тук ли се очаква да възкликна: Touché?

— Имате ли какво да криете?

— А вие?

— Не. Знаете всичко за мен. — Той посочи вестника. — Доказателството е тук. Така че ми разкажете за себе си.

— Какво ви интересува?

— Роден град, семейство, образование, кариера, цели в живота…

— Не се задоволявате с малко.

Декър зачака. Нямаше проблем нито с чакането, нито с мълчанието. Подобно на ума му неговото търпение не познаваше граници.

Тя скръсти ръце на гърдите си и започна:

— Родена съм в Блумингтън, Индиана. Завърших магистърска степен по масови комуникации в университета „Пърдю“. Поработих в малки вестници в Средния запад, като отначало носех кафе на редакторите, отразявах глупави истории, с които никой не желаеше да се захваща, и поемах нощни дежурства, които никой не искаше. Пробвах и онлайн журналистика, и блогове, но не ми хареса.

— Защо?

— Обичам да разговарям с хората лице в лице, а не с помощта на машина. Това не е истинска журналистика, а обработване на данни, подавани от разни смотаняци, които дори не познаваш. Това е за мързеливци, които не свалят пижамата си по цял ден. Не, не го искам. Искам „Пулицър“. Искам цяла лавица с награди „Пулицър“!

— Защо тогава сте дошли тук? Бърлингтън не е метрополис, който кипи от живот.

— Но е по-голям от градовете, в които съм работила до този момент. Има престъпност, интересен политически живот, разходите за живот са ниски, което е важно, защото събера ли всички часове, които работя, ще излезе, че не получавам дори минималната надница. Освен това ми позволяват да си избирам темите и да пиша както ми харесва.

— Семейство?

— Голямо. Но всички са в Блумингтън.

— А другата причина да дойдете тук?

— Няма друга причина.

Той посочи безимения пръст на лявата й ръка.

— Носили сте два пръстена. Следите са едва забележими, но все пак ги има. Годежен пръстен и брачна халка. Вече ги няма.

— Разведена съм. Какво толкова? Половината жители на тази страна са разведени.

— Искахте да започнете на чисто, далече от бившия?

Тя потри следите върху пръста си.

— Нещо такова. Е, добре, приключихте ли с мен?

— А иска ли ви се да съм приключил?

— Нали разбирате, че не ви разказвам всичко това, защото вие сте ме принудили? Просто съм в добро настроение и се пускам по течението, за да видя къде ще ме отведе.

— Казахте, че пишете както ви харесва.

— Да.

— Възнамерявате ли да проследите връзката между смъртта на семейството ми и убийствата в гимназията?

— Разбира се.

— Как ви наричат приятелите?

— Предполагате, че имам приятели?

— Как ви нарича Бримър?

— Алекс.

— Добре, Александра, ще се опитам да бъда възможно най-ясен.

Тя извъртя театрално очи и го погледна пренебрежително.

— Да не би да се каните да ми изчетете някоя поучителна лекция?

— Какво ще кажете да ви съобщя сензационна новина, която никой не знае?

Изражението й се промени. Тя взе диктофона си.

— Мога ли да ви запиша?

— Стига източникът ви да остане анонимен.

— Имате думата ми.

— Толкова лесно ли я давате?

— Имате думата ми — повтори тя ясно и отчетливо.

— Снощи са убили агент на ФБР. Тялото й беше оставено на терасата над главите ни. Тя беше опитен федерален агент, носеше оръжие и можеше да се защитава. Сега е само жертва на убийство. Убиецът се е справил с нея с лекотата на човек, който размазва насекомо с крак. — Декър побутна чинията си за пореден път, пресегна се и изключи диктофона й.

Алекс Джеймисън не направи опит да го спре.

— Видял съм твърде много за двайсетте години, които прекарах в полицията, но никога не съм виждал… — Той замълча, за да намери подходящите думи. — Никога не съм виждал подобна жестокост. Не е само жестокостта обаче. А… — Замълча отново, затвори очи и забарабани с пръсти по масата. — Жестокост, съчетана с хитрост и интелект. Много опасна комбинация, Александра. Попитах за семейството ти, защото исках да знам дали ще има кой да скърби за теб, ако те убият. Моля те, не прави грешки, защото той ще те убие с лекотата, с която някой друг издишва дима от цигарата си.

— Виж, ако се опитваш…

Декър не й позволи да довърши.

— Може да ни наблюдава дори в този момент и да замисля как да отнеме живота ти. Струва ми се, че така ми отмъщава по някакъв начин. Убива хора, с които съм близък или работя. Ти написа обширна статия, посветена на мен. Това създава помежду ни връзка, каквато този тип очевидно обожава. Не се съмнявам, че възнамерява да продължи да убива, докато не ликвидира и последната жертва в списъка си.

Джеймисън вече не го гледаше пренебрежително. Изглеждаше уплашена, макар да се опитваше да го прикрие.

— И коя е тази последна жертва? — попита тя, като се опитваше да говори равнодушно, но гласът й се разтрепери още по средата на изречението.

— Аз.