Дейвид Балдачи
Абсолютна памет (37)

37

Когато Декър се върна в „Резидънс Ин“ след безуспешния оглед на склада, откри, че е имал посещение — свидетелствата бяха навсякъде.

Брадвичка, забита във вратата му. Обидни епитети, изписани със спрей по прозореца и външната стена на стаята му. Обезглавени кукли, захвърлени пред прага му. Екземпляри от вестника със статията на Алекс Джеймисън, накъсани на парчета и разпръснати по бетонния под на терасата или залепени с тиксо на парапета с надраскани върху тях проклятия. На някои от екземплярите снимката на Декър бе изрисувана така, че той бе заприличал на сатана.

Отдолу пишеше: Детеубиец.

Декър измъкна брадвичката от дървото, изрита останалите неща настрани, влезе в стаята и заключи вратата.

Остави брадвичката на бюрото, отиде до леглото и легна. Затвори очи и направи опит да се съсредоточи върху онова, което пропускаше. Защото то съществуваше. Сигурен бе в това. За стотен път започна да преглежда и анализира в хронологичен ред всички известни факти по случая.

Почукването на вратата прекъсна мислите му. Надигна се с усилие, прекоси стаята и попита:

— Кой е?

— Някой, който ти дължи извинение.

Декър позна гласа и отвори.

На прага стоеше Алекс Джеймисън с една от обезглавените кукли в ръце.

— Наистина съжалявам — каза тя. Говореше искрено.

— За какво съжаляваш?

— По дяволите, Декър, не ме карай да се чувствам още по-зле!

Всичко по нея беше черно: клинът, дългият блузон, ботите и късото джинсово яке. Беше преметнала пред рамо голяма чанта.

— Имаш ли време за чаша кафе? — попита тя.

— Защо?

— Не съм дошла за интервю.

— Защо тогава?

— Бримър ми каза, че именно ти си направил всички важни разкрития по случая. Но не спомена какви са те.

— Явно си е извадила поука.

— Кафе? Искам да поговорим за нещо. Аз черпя. Моля те, важно е.

Декър затвори вратата след себе си и двамата слязоха по стълбите, пресякоха улицата, изминаха няколко преки и влязоха в кафене, което заемаше тясната ниша между два по-големи магазина — витрината на единия бе закована с дъски, другият скоро щеше да последва съдбата му.

— Целият град отива по дяволите — отбеляза Джеймисън, докато минаваха покрай затворения магазин. — Не след дълго няма да има за какво да пиша, освен за фалити и отнети жилища.

Взеха кафетата и се настаниха на масичка в дъното. Декър наблюдаваше как Джеймисън слага захар в чашата си.

— За какво искаше да говорим? — попита рязко той.

— Наистина съжалявам за статията. Трябва да призная, че не го заслужаваше. Не мисля, че имаш нещо общо със случилото с твоето семейство. Съгласна съм с теб, че става въпрос за психопат, който се опитва да те унищожи. Използвал ме е за целите си, а аз налапах въдицата и написах статията. Сега обаче си задавам въпроса защо. Защо някой ще подхваща подобна вендета срещу теб? Някой, за когото дори не можеш да се сетиш.

Декър отпи от кафето, без да откъсва поглед от нея, но не каза нищо.

Тя добави:

— Сигурна съм, че ровиш в спомените си и се опитваш да си отговориш на същия въпрос.

— Така е.

— Явно е на лична основа — добави Джеймисън.

— Убийствата винаги са на лична основа.

— Бримър ми каза, че убиецът е оставил две послания. Не съобщи подробности, разбрах само, че били предназначени за теб.

Декър замълча, но погледът му издаваше, че е заинтригуван.

— Затова се поразрових…

— В какво?

— В информацията за теб.

— Как?

— Аз съм репортер. Имам си методи.

— И какво откри?

— Роден си в Бърлингтън. Най-голямата спортна звезда в историята на града. Младежът, който е пробил сред професионалистите.

Думите й подсетиха Декър за витрината със спортните награди в „Мансфийлд“.

— Убиецът е откраднал от училището всички трофеи, които носят името ми.

Тя се облегна назад. Изглеждаше доволна, но и озадачена.

— Защо го е направил? Не вярвам да е станало в деня на стрелбата. Едва ли е мъкнал цял чувал с купи със себе си.

— Винаги има начин — отвърна Декър. — Но не мога да разкрия повече подробности. Може би някои ден ще опишеш цялата история в книга.

— В такъв случай въпросът е дали търсим някой от Бърлингтън, който ти е имал зъб през всичките тези години. Голяма футболна звезда срещу пълен анонимник, който завижда на успехите й. Фактът, че е взел трофеите, ме навежда на мисълта, че може да е местен. С кого си учил в „Мансфийлд“? Може да е решил, че се е отървал от теб, когато си отишъл в колежа, но после си се върнал, станал си полицай, справил си се с куп трудни разследвания. През всичките тези години омразата се е трупала и трупала, докато накрая е експлодирала.

— Решили, а не „решил“ — каза Декър.

— Решили? Искаш да кажеш, че не е само един?

— Не можеш да го напишеш! — Декър се приведе напред. — Наистина не можеш да го напишеш, Александра. Прочете ли го, ще предположи, че знаеш не само това, а повече. Може да реши, че това е опасно за него, и то да стане опасно за теб.

— Разбирам, Декър. Веднъж вече успя да ме изплашиш. Сега не излизам никъде без спрея си със сълзотворен газ и въведох деветстотин и единайсет сред номерата за бързо избиране в телефона.

— Но се върна. Сега си тук и се опитваш да ми помогнеш. А той може да ни наблюдава. Защо поемаш такъв риск?

— Който бяга от риска, не става журналист. Всъщност ориентирах се към тази професия именно защото обичам риска. В това отношение двамата с теб си приличаме.

— Защо реши така?

— Мисля, че само на бойното поле рискът е по-голям, отколкото в професионалния футбол и полицейската работа. Следователно ти си човек, който поема рискове. Аз също. И ако, рискувайки, направим нещо добро, защо не? Е, спомняш ли си някой, който те е мразил?

— Бях добър спортист, но не ме биваше в нищо друго. Не бях аутсайдер. Обичах да се забавлявам, да разсмивам хората. Правех гафове. Често се издънвах. Не бях момче за пример. Не бях нищо особено, като изключим онова, което правех на терена.

— Трудно ми е да си те представя като смешник, който прави гафове.

— Хората се променят.

— Ти наистина си се променил, нали?

Декър отпи нова глътка кафе.

— Всички се променят. Аз не съм изключение.

— Ти обаче си се променил повече от другите.

— Какво имаш предвид?

— Удара. Гледах го в Ютюб.

— Радвам се за теб.

— Беше ужасно. Не мога да си представя какво си изпитал… какво си почувствал.

— Нищо не помня. По-късно ми казаха, че съм се подмокрил. Подобни зверски сблъсъци изключват централната нервна система. След мачовете помощният персонал събираше изцапаните екипи, криеше ги, за да не попаднат у феновете. Същото се отнасяше и до кръвта по шлемовете и фланелките. Държаха репортерите далече от съблекалните, за да не чуват как играчите реват от болка. Даваха им амоняк и болкоуспокоителни, за да могат да кажат две думи пред медиите и да прикрият факта, че половината им мозък вече не функционира.

— Не съм голяма почитателка на нашия… на тъй наречения американски футбол. Гладиаторите на двайсет и първи век. Осакатяват се взаимно за забавление на публиката, която пие бира, яде хотдог и крещи от възторг, докато някой умира на терена. Би трябвало да сме надраснали тези неща. Но предполагам, че във футбола има прекалено много пари.

— Е, хората не се променят чак толкова.

— След травмата си изчезнал за продължителен период. Освободили са те от отбора, преживял си същински ад. Не успях да открия нищо повече за онова време. После си се появил изневиделица и си постъпил в полицейската академия. Един приятел ми показа резултатите от изпитите ти.

— Май имаш доста приятели.

— Добрият репортер разчита на контакти навсякъде. Всичките ти оценки са отлични.

— Бившият ми шеф каза същото.

— И капитан Милър ли е изискал оценките ти?

— На какво се дължи този интерес към мен?

— Стигнах до извода, че за да открия убиеца или убийците, трябва да се върна назад, към самото начало и да открия мотивацията му. Ти си мотивацията на убийците. За да стигна до тях, трябва да разбера теб. — Джеймисън помълча и почука с лъжичката по чашата си. — И така, какво си правил в периода, когато си се покрил?

— Това си е моя работа.

— Не искаш ли да хванеш убийците?

— Не съм казвал подобно нещо.

— Знаеш, че съм права, нали? Ти си ключът към всичко, което се случва. — Тя се приведе напред и го потупа по огромната длан. — Искам да ти помогна, Декър.

— Искаш да спечелиш „Пулицър“.

— Предлагам ти сделка. Позволи ми да ти помогна и няма да публикувам нито една дума без твое позволение. Ще имаш право да редактираш всичко, което напиша. Да махнеш каквото не ти харесва. И дори да забраниш целия материал.

— И ти си съгласна с това?

— Да.

— Защо?

— Анди Джаксън. Познаваше ли го? — попита тя.

— Учителят по английски в „Мансфийлд“. Единственият прострелян и оцелял. Опитал се да спре убиеца.

— Почина преди час. Анди невинаги е бил гимназиален учител. Преподаваше в „Пърдю“, където следвах. Той е причината да се захвана с журналистиката. Върна се тук, за да се грижи за болната си майка. Такъв човек беше.

— Не си го споменавала преди.

— Защото това си беше моя работа, както обичаш да се изразяваш. Сега обаче ти го разказвам. — Тя протегна ръка. — Ето сделката, която ти предлагам. Нито дума без твое одобрение. В замяна на това ще ми разрешиш да ти помагам да откриеш тези копелета. Какво ще кажеш?

Декър бавно протегна ръка. Двамата се здрависаха.

— Откъде ще започнем? — попита Джеймисън.

Декър се надигна и каза:

— От един склад.