Дейвид Балдачи
Абсолютна памет (23)

23

Аз съм савант. Не по рождение, а от по-късно. Невероятната ми памет се появи след инцидент.

Декър се бе излегнал върху леглото на едностайния си дом в „Резидънс Ин“. Не спеше. Не можеше да заспи.

Орландо Серел.

Орландо Серел също бе савант. Синдромът се появил, след като на десетгодишна възраст бил ударен по главата с бейзболна топка. В резултат на това бе развил необикновени способности в областта на календарните изчисления и помнеше какво точно е било времето във всеки един ден след инцидента, както и какво точно е правил във въпросния ден.

Даниел Тамет.

Даниел Тамет получил серия от епилептични припадъци като малко дете. Болестта, която едва не се оказала фатална, го бе дарила с един от най-великите умове на века. Той беше в състояние да изрецитира стойността на числото „пи“ с точност до двайсет и два хиляди знака след десетичната запетая или да научи чужд език за една седмица. Бяха го диагностицирали със синдрома на Аспергер и освен това виждаше цифрите и други неща в цвят.

Декър бе погълнал всичката информация, която бе успял да открие, за савантите, придобили състоянието си впоследствие, било в резултат на травма като при Серел, било в резултат на болест като при Тамет.

В света имаше малко саванти и Декър не бе подготвен да се включи в редиците им. Когато Льокроа връхлетя върху него на футболния терен, лекарите, които впоследствие проучиха най-подробно случая, стигнаха до извода, че травмата е предизвикала две промени в мозъка му.

Първо, отворила е канали в мозъка му, които до този момент са били запушени като кухненска мивка. Това позволило на информацията да тече много по-ефективно. Второ, създала е пресечени точки с други невронни вериги, в резултат на което той вижда числата в цвят.

Това обаче бяха само предположения. Декър бе стигнал до извода, че днешните специалисти знаят за мозъка съвсем малко повече от своите колеги отпреди един век.

След сблъсъка Декър се събуди в болницата и погледна към апаратите, които следяха жизнените му функции, и мониторите, по които премигваха някакви числа. Видя сърдечния си ритъм — 95, същия като номера върху футболния му екип. Деветката бе виолетова на цвят, а петицата кафява. Преди травмата дори не бе имал представа какъв точно цвят е виолетовият. Освен това числата изглеждаха огромни — високи и масивни — и изпълваха главата му. Виждаше и най-незначителната подробност, свързана с тях. Приличаха на живи същества.

Спомняше си как седна в леглото, целият облян в пот. Уплаши се, че полудява. Натисна звънеца и повика сестрата. Появи се обаче някакъв лекар и Декър запелтечи в опит да му обясни какво става в главата му. Лекарят повика специалисти. До диагнозата обаче се стигна много месеци по-късно, по време на престоя му в онзи изследователски институт край Чикаго, и тя гласеше хипертимезия и синестезия. Травмата, получена на стадиона, бе сложила край на футболната му кариера, но го бе дарила с един от най-необикновените умове на планетата. Години по-късно бе в състояние да си спомни името, фамилията и специалността на всеки лекар, сестра, учен, лаборант, с когото бе имал допир, а те бяха над сто.

Специалистите можеха да опишат случая му в научните списания и той да привлече огромен медиен интерес, тъй като вероятността травма да доведе до появата на подобен синдром бе едно на милиард. Декър обаче не позволи това да се случи. Не се виждаше като знаменитост. А като шега на природата. В продължение на двайсет и две години от своя живот той бе един човек. Не бе подготвен да се превърне — при това за броени минути — в нещо съвсем различно. Да се превърне в друг човек, какъвто да остане до края на дните си. Имаше чувството, че в тялото му се е настанил непознат, който е поел контрол над функциите му, и той е безсилен да го прогони.

Някакъв натрапник беше обсебил мислите ми. И този натрапник се оказах самият аз.

Всяко действие има равно по големина и противоположно по посока противодействие. В неговия случай веселият, общителен, буен, но решителен и мотивиран футболист се превърна в мрачен и затворен младеж, който се чувстваше зле сред хора. Вече не се интересуваше от всички онези неща, на които другите отделяха толкова много време — разговори на незначителни теми, дребни лъжи, клюки. Престана да дава израз на чувствата си. Не разбираше емоции като симпатия и емпатия. Не се интересуваше какво изпитват околните. Не го беше грижа за техните болки и страдания. Те не успяваха да проникнат до съзнанието му, а просто отскачаха от новия му феноменален мозък, без да оставят следа по него. Ударът, който го бе направил по-умен, го бе лишил от всичко онова, което го правеше човек. Сякаш това бе цената на новите способности, с които се бе сдобил. Но никой не го бе питал дали е съгласен на подобна сделка.

Той престана да се интересува от всякакви спортове. След травмата не бе изгледал нито една футболна среща.

Спаси го бракът с Каси. Тя знаеше тайната му и споделяше тревогите му. Без нея Декър едва ли би се справил с промяната в живота си, едва ли би започнал нова кариера като полицай, не би станал и инспектор, не би ориентирал новия си мозък към разкриването на престъпления. И макар така и да не прояви към Каси онази любов, които би демонстрирал преди нараняването, той изпитваше дълбока привързаност към нея. Бе готов на всичко за жена си. Двамата дори се шегуваха с умението му да общува по-добре с машини, отколкото с хора. Декър обаче знаеше, че и на двамата им се иска това да не бе така.

Когато прегръщаше дъщеря си, всичките му мисли бяха насочени към нея, сякаш чудовището в ума му оставаше хипнотизирано от момиченцето, което обичаше да се гушка в огромния си баща. Галеше я по косата, милваше я по лицето и макар че образът бе станал леко мъглив, като на стар телевизор с телена закачалка за антена, единствено чрез него можеше да си спомни ясно какъв е бил преди инцидента.

Сякаш мозъкът му бе допуснал изключения за онези двама души, които му бяха позволявали да бъде по-близо до предишния Декър.

Но единствено за тях.

А сега беше сам. Превърнал се бе в машина до края на дните си.

На всичкото отгоре го преследваше психопат. Някакво ненормално чудовище, което бе избило семейството му, сега бе насочило погледа си към гимназията „Мансфийлд“. И ако надписът на стената в дома му не го бе убедил напълно в това, то кодираното послание в стаята на Деби сложи край на колебанията му.

Убиецът и в двата случая бе един и същ.

Семейството му бе загинало заради него самия. Винаги бе знаел, че това е възможно, вероятно дори. Но липсата на яснота му бе позволила да се надява, че може и да не е причина за смъртта им.

А сега неяснотата и надеждата си бяха отишли, оставяйки след себе си ужасяващо, деморализиращо примирение. И чувство за вина, което се бе стоварило върху него по-тежко от Дуейн Льокроа.

Стана в пет сутринта, взе си душ, облече костюма си и застана пред малкото огледало в банята, която бе толкова тясна, че едва побираше едрото му тяло. В отражението видя феерия от цветове и светлини и безброй числа, които пробягваха по стъклото. Затвори очи, но картината не се промени. Тя не бе нарисувана върху огледалото, а се разиграваше в главата му. Специалистите твърдяха, че савантите, особено онези, които имат и синдром на Аспергер, се отличават с изключително тесен кръг от интереси: числа, история, някои области от науката, езици. Декър нямаше представа какво обхваща неговият диапазон. И нямаше представа дали изобщо има синдром на Аспергер, тъй като официално никога не му бе поставяна такава диагноза.

Знаеше само, че не е в състояние да забрави нищо. Умът му виждаше в цвят неща, които не би трябвало да изглеждат по този начин. Можеше да си спомни кой ден от седмицата се е падала, която и да било дата за последните сто години. Умът му приличаше на пъзел, който уж бе подреден правилно, но все пак в него имаше нещо объркано, защото той просто не разбираше как функционира. И това го плашеше още от първия ден.

С помощта на Каси по-лесно преодоляваше проблемите. Без нея и без Моли, която му дала възможност да разсъждава върху нещо, което надхвърляше собствения му живот, Еймъс Декър отново се бе превърнал в шега на природата. В Джекил и Хайд. Само дето Джекил си бе отишъл и нямаше да се върне.

Армията от тройки го посрещна отново, когато излезе в сумрачния коридор и се запъти към ресторанта, който отваряше точно в шест сутринта. Препълни чинията си и седна на малката си маса, която играеше ролята на негов офис. Заби поглед в купчината храна и не посегна да вземе дори една хапка.

Осемдесетгодишната Джун, която обслужваше шведската маса, пристъпи към него.

— Еймъс, добре ли си? — попита го тя с изражение на загриженост върху сбръчканото си лице. Никога не бе имал проблеми с храната.

Когато Декър не й отговори, тя вдигна каната с кафе.

— Да ти налея? Една чаша кафе може да реши доста проблеми.

Джун прие мълчанието му за съгласие и наля горещо кафе в чашата му, след което се отдалечи.

Декър не й бе обърнал внимание, защото изобщо не бе забелязал присъствието й. Мислите му бяха насочени много далече от ресторанта на „Резидънс Ин“.

Нямаше нужда да поглежда часовника си. Часът бе точно 6:23. Част от съзнанието му поддържаше вътрешния му часовник, който отмерваше времето с по-голяма точност от най-добрия хронометър.

В десет часа Себастиан Леополд щеше да се яви в съда, за да му бъдат повдигнати обвиненията. Този път щеше да бъде придружен от адвокат. И Декър възнамеряваше да присъства.

Тръгна пеша. Армията от тройки го причакваше отвън, затова той наведе глава и заби поглед в краката си.

Декър бе прочел някъде, че другите саванти се чувстват комфортно в компанията на океаните и небесата от цифри, които ги обгръщат. За него те бяха единствено средство за постигане на целта. Не го правеха по-щастлив. Може би защото бе изпитал щастието като съпруг и баща. Числата не можеха да се конкурират с това усещане дори при един савант.

Седна на пейката пред съдебната палата и проследи с поглед изгрева на слънцето, появата на първите лъчи, които обагриха мрака в червено, златисто и розово и прогониха тъмнината. А заедно с това и купищата числа.

В 9:45 ч. се появи полицейски микробус, който спря в страничната уличка. С него превозваха арестантите.

Декър се изправи и тръгна бавно по улицата към входа на съдебната палата. Няколко минути по-късно седна на втория ред в съдебната зала. Забеляза, че служебният защитник вече е заел мястото си и прелиства папката с материалите по делото. Изглеждаше на четирийсет и няколко и косата му бе започнала да посивява отскоро. Кафявият му костюм бе добре скроен, а от джобчето отпред се показваше пъстра кърпичка. Мъжът изглеждаше самоуверен и имаше вид на… да, на опитен адвокат. Декър се съмняваше, че някой би поверил случая на новак.

До съдийската маса стоеше същият пристав и си говореше с Шийла Линч, която бе с костюма си от предишния ден.

Декър чу вратата на съдебната зала да се отваря и се обърна, за да погледне.

Не беше нито Ланкастър, нито Милър.

Беше Алекс Джеймисън, репортерката. Видя Декър, кимна му, усмихна се и седна отзад.

Декър не даде вид, че я е забелязал.

Приставът влезе в кабинета на съдията. Линч отиде до скамейката на защитата, размени няколко думи с адвоката и зае мястото си.

Вратата, през която въвеждаха обвиняемите, се отвори и Себастиан Леополд пристъпи в съдебната зала. Изглеждаше по същия начин, както и предишния ден.

Двамата полицаи го ескортираха до мястото му, свалиха белезниците му и отстъпиха назад.

Приставът обяви появата на съдията, всички станаха и Абернати влезе и зае мястото си.

Огледа залата и се усмихна доволно, когато видя адвоката до Леополд.

После впери поглед в Линч.

— Извършихте ли психиатричен преглед?

Линч отговори утвърдително. Заяви, че Леополд е напълно вменяем.

Това изненада Декър.

— Господин Леополд, как ще пледирате?

Адвокатът стисна своя клиент под мишницата и двамата се изправиха едновременно.

— Невинен — каза Леополд с твърд и ясен глас.

Адвокатът му заяви:

— Ваша чест, настоявам всички обвинения срещу моя клиент да бъдат свалени. Обвинението не разполага с никакви доказателства, че той има нещо общо с трите убийства.

Линч скочи на крака.

— Освен неговите самопризнания.

— Самопризнания, които той оттегля — отвърна спокойно адвокатът. — Господин Леополд страда от биполярно разстройство, не е вземал лекарства известно време, в резултат на което е изпаднал в емоционална криза. Сега отново взема медикаменти и се радва на отлично ментално здраве, което показват и резултатите от психиатричния тест. — Адвокатът вдигна няколко листа, захванати с кламер. — Разполагаме и с това. Разрешете да ви го покажа.

Абернати му махна да се приближи. Линч забърза след адвоката, който заговори достатъчно високо, за да може Декър да чуе думите му:

— Това е официално заверен доклад от ареста в Кранстън, придружен от снимка и пръстови отпечатъци на господин Леополд, който потвърждава по категоричен начин, че в нощта, когато са извършени въпросните убийства, моят клиент е бил там, на много километри от Бърлингтън. Разполагам и с копия от документите, свързани с ареста на господин Леополд тук. Подложих ги на независима оценка, която постанови, че между снимките и отпечатъците има пълно съвпадение. Това несъмнено е той, което вярвам, че ще признае и прокурор Линч.

Линч отвърна гневно:

— Ваша чест, защитата не е споделила тази информация с нас.

Абернати я изгледа с презрение.

— Прокуратурата може да изиска сведения за предишни арести далеч по-експедитивно от защитата. След като адвокатът на господин Леополд го е направил, трябваше и вие да го направите.

Линч се изчерви.

— За какво е бил арестуван? — попита раздразнено тя.

— За скитничество — отвърна служебният адвокат. — Освободили са го на следващата сутрин. Кранстън се намира на повече от сто километра от тук, а господин Леополд няма автомобил. Нещо повече, полицейският доклад показва, че той е бил арестуван в шест вечерта и освободен на следващата сутрин в девет. Следователно, не би могъл да е замесен в убийствата, които са извършени около полунощ.

Той подаде документите на Линч, която ги прегледа. Когато стигна до последната страница, от самоувереността й не бе останал и помен.

— Може да е имал съучастник — промълви тя.

— Успеете ли да го докажете, това само би укрепило позициите ви — отвърна адвокатът. — За момента обаче не сте доказали абсолютно нищо. Клиентът ми не си е пил лекарствата и неволно е излъгал, че е извършил престъпление, което не би могъл да извърши. Това е целият ви случай в няколко думи, което означава, че обвинението не разполага с нищо.

— Можем да го обвиним в загуба на полицейско време, във възпрепятстване на правосъдието…

— Както вече казах, господин Леополд не си е вземал лекарствата. Не би могъл да извърши съзнателно нито едното, нито другото нарушение.

— Убедена съм, че времето за…

Абернати я прекъсна:

— Разполагате ли с други доказателства, освен самопризнанието, съгласно което обвиняемият уж е извършил въпросните престъпления?

Линч отговори, без да прикрива раздразнението си:

— Ваша чест, обвиняемият се е предал сам в полицията и е признал, че е извършителят на престъплението. Не разполагахме с време да съберем доказателства…

— Подписал ли е самопризнанието?

— Да — отвърна твърдо Линч.

— То съдържа ли подробности, които би могъл да знае само истинският извършител?

Въпросът му завари Линч неподготвена.

— Мисля, че… мисля, че не. Щяхме да проведем допълнителни разпити, но…

Абернати я прекъсна отново:

— Значи не разполагате с никакви доказателства, които да подкрепят самопризнанията.

— Не — каза Линч, овладяла гнева си.

— А сега знаем със сигурност, че в нощта на убийствата господин Леополд е бил в арест, който се намира на повече от сто километра от тук.

— Точно така — заяви адвокатът, който едва прикриваше усмивката си.

— Моля, заемете местата си — нареди любезно съдия Абернати.

Двамата се върнаха на масите си.

Абернати изгледа залата от висотата на съдийската си маса.

— Обвиненията срещу Себастиан Леополд са отхвърлени напълно и безусловно. Господин Леополд, вие сте свободен. И повече не забравяйте да си вземате лекарствата.

Съдията удари с чукчето си.

Адвокатът се обърна към Леополд, за да стисне ръката му, но Леополд огледа съдебната зала, сякаш не бе сигурен къде се намира. Когато забеляза Декър, се усмихна едва-едва и му помаха плахо.

Декър не отвърна нито на усмивката, нито на жеста на Леополд, когото полицаите изведоха от съда.

Когато Абернати се прибра в кабинета си, Линч и адвокатът си размениха остри реплики. Декър стана и тръгна към изхода.

Алекс Джеймисън изникна до него.

— Леополд май ви помаха, нали, господин Декър? — попита тя. Тонът й изразяваше любопитство, но под него се прокрадваше подозрение.

— Нямам представа какво е направил.

— Срещали ли сте се преди?

Декър продължи да върви.

Тя извика след него:

— Хората биха искали да научат вашата версия.

Той се завъртя и се върна при нея.

— Моята версия на кое!

— Познавате ли Леополд? Защото мисля, че ви погледна, усмихна се и ви помаха. Около вас нямаше никой друг.

— Не го познавам.

— Не сте разговаряли преди, така ли? Не сте били при него в ареста?

Декър мигновено направи връзката. Сали Бримър. Това бе отмъщението на Бримър, задето я бе изиграл. Беше подшушнала на Джеймисън за срещата му с Леополд.

— Защо сте се срещали с човека, обвинен в убийството на вашето семейство?

Той се обърна и се отдалечи. Този път не спря.