Дейвид Балдачи
Абсолютна памет (15)

15

Ланкастър дъвчеше ожесточено, докато криминолозите оглеждаха стола и кухнята. Навън екипи от полицията и ФБР следваха пътеката, която Декър им бе показал.

А самият той се бе облегнал на една от стените в стола с ръце в джобовете и наблюдаваше суетнята около себе си. Ланкастър дойде при него.

— Проверихме фризера по-рано — каза тя. — Но не погледнахме нито храната, нито термометъра. Това е пропуск. Сигурна съм, че щяхме да го поправим по-късно.

— Издирвали сте стрелеца, претърсвали сте стаите — отвърна Декър. — Не ви е било до някакви си развалени хамбургери. Аз нямах вашите проблеми. Просто си пъхах носа навсякъде.

— Да, след като напусна библиотеката, без да кажеш нито дума. Извиках след теб. Можех да те придружа, Еймъс.

Той забеляза обидата в погледа й и извърна глава. Не бе помислил за нея. Тя служеше в полицията и откриването на уликите заедно с него щеше да се отрази благоприятно на кариерата й. А сега заслугата бе само на Декър, което изобщо не й помагаше.

— Аз… аз не…

— Няма нищо — прекъсна го рязко тя. — Правеше го и когато работехме официално заедно.

— Така ли?

— Предполагам, че ти е навик. Макар че за човек с твоята страхотна памет очаквах да го помниш. Поне по отношение на мен.

— Не се чувствам комфортно тук, Мери.

Раздразнението й като че ли отшумя.

— Напротив, смятам, че си връщаш формата. Знам, че ще успееш. Това е най-важното.

— Не мисля, че се нуждаете от мен, за да решите случая. Виждам, че разполагате с много ресурси.

— Знаеш ли какво, Еймъс… — Тя се поколеба за миг и отново задъвка усърдно. Сетне вдигна поглед и продължи: — Липсваше ми работата с теб. Мисля, че бяхме добър екип.

Декър кимна, но замълча.

Времето минаваше и накрая Ланкастър осъзна, че партньорът й ще се престори, че не е чул признанието й. Затова каза:

— Нищо не разбирам. Ако е бил тук, как камерата го е заснела при задния вход? Не се връзва.

Декър се отблъсна от стената.

— Ще ти покажа.

Поведе я към задната част на училището и й показа камерата, заснела стрелеца.

— Провери ъгъла.

Тя погледна към обектива.

— Добре.

Декър тръгна покрай едната стена и обиколи фоайето с гръб към задната врата. Сетне тръгна наляво и спря.

— Това е мястото, където камерата улавя образ. Видях го на записа. Средната врата зад мен е единствената, която попада в кадър.

— Следователно убиецът е могъл да постъпи като теб? Да влезе от другата страна, да заобиколи и едва тогава да бъде заснет от камерата.

— И да създаде лъжливото впечатление, че е дошъл отзад.

— Чудя се защо камерата е обърната по този начин?

— Може някой да я е завъртял.

Декър отиде при камерата и протегна ръка.

— Мога да я достигна, но аз съм висок. Някой по-нисък би използвал пръчка или метла, за да я завърти и да промени ъгъла й. Вероятно никой не би забелязал. В края на краищата тя не работи непрекъснато, нали?

— По дяволите, нещата изглеждат все по-сложни и по-сложни!

— Не, Мери, нещата изглеждат все по-добре обмислени.

— Да излезем навън? Ще ми правиш ли компания за една цигара? — попита тя.

Той я погледна строго.

— Не пуша.

— Реших, че моментът е подходящ да започнеш.

— Мога да бъда или дебелак, или пушач. Не мога да бъда и двете.

Тръгнаха обратно към училищния стол.

Когато пристигнаха, Ланкастър лапна нова дъвка и заработи усърдно с челюсти.

— Капитан Милър смята, че вече оправдаваш разходите.

Декър я погледна.

— Как ги оправдавам?

Тя посочи помещението, в което се намираха.

— С това, Декър. Господи! Как може умник като теб да е толкова недосетлив понякога?

— Открих тези неща, какво толкова? Не са кой знае какви следи, които да ни отведат до стрелеца.

— Той се е скрил във фризера, след като е увеличил температурата вътре. Вероятно е скрил оръжието, а може и камуфлажните дрехи на тавана. Това означава, че вече е бил тук. Затова никой не го е видял да влиза.

— Открихте ли други следи?

— Мазно петно върху една от металните лайстни на тавана. Възможно е да е оръжейна смазка. И нишката, която ти намери. Вероятно е от камуфлажно облекло. ФБР я изследва. Това не е никак малко.

Декър извади ръце от джобовете си и постави показалеца си на сантиметър от върха на палеца.

— Ето толкова съм открил! Няма какво толкова да се радваме!

— Но е повече, отколкото ние успяхме да открием.

— Видях таблото на алармената система в стола. Кога я включват?

— Към десет вечерта. Онзи ден обаче е имало някакво мероприятие. Училищна пиеса, която свършила доста късно. Събрали се доста хора. Не включили алармата чак до полунощ, за да могат всички да напуснат сградата.

— И тя не се е задействала?

Ланкастър поклати глава.

— Не. Това е първото нещо, което проверихме в охранителната компания. Алармата не се е включвала.

— Следователно убиецът е проникнал тук преди полунощ. Столът осигурил ли е кетъринг преди или след пиесата?

— Не. Една моя приятелка е била на представлението, защото детето й участвало. Каза ми, че всички си тръгнали веднага след края.

— Това означава, че убиецът се е възползвал от интервала между края на пиесата и включването на алармената система, за да се скрие тук.

— Защо тогава е пъхнал оръжията на тавана, Еймъс? Защо просто не ги е взел във фризера?

— Предполагаш, че е дошъл с тях, когато е влязъл в стола? Ами ако ги е донесъл по друго време и ги е скрил? Тогава не би могъл да ги остави във фризера. Все някой щеше да ги види. Таванът е идеален за целта. Ако наистина ги е скрил там.

Тя решително поклати глава.

— Защо не е направил всичко наведнъж? По-трудно е да се промъква два пъти. Тогава рискът някой да го види се увеличава.

— Съгласен съм. Но ако наистина е станало така, трябва да има някакво обяснение. Този тип действа изключително обмислено и методично.

— Виждам — отвърна Ланкастър.

Декър продължи да разсъждава на глас, сякаш говореше на себе си:

— Първо оръжията и дрехите. После самият стрелец. Може да е дошъл за пиесата заедно с всички останали. Или да се е престорил, че идва за нея. Училищният салон е от другата страна на главния коридор. Влизаш от централния вход и завиваш наляво. А той може да е завил надясно и да е тръгнал към стола. Прекарал е нощта тук и се е развилнял на сутринта. Трябва да проверите дали гостите онази вечер не са видели някой непознат. Помълча и добави: — Но се сблъскваме със същия проблем.

— Кой? — попита Ланкастър, след което изплю дъвката си в хартиена кърпичка, хвърли я в кошчето и лапна нова.

— Ако е вярна теорията ви, че Деби Уотсън е първата жертва, това означава, че убиецът е трябвало да тръгне по коридора между стола и библиотеката, да завие надясно по главния коридор, да мине покрай доста класни стаи и да рискува да се натъкне на някого, за да убие първо нея и после учителя по физическо Креймър. След което да тръгне по обратния път и да започне да избива учениците, докато върви към предната част на сградата. — Декър я изгледа скептично. — Не ми се струва логично. Защо не е започнал да стреля още с излизането си от стола, докато върви към задната част? При това положение Уотсън щеше да е сред последните жертви, а не първата.

— Но това показва часът, отбелязан на видеозаписа!

— Там е проблемът! Записът показва, че наистина е започнал да стреля в задната част на училището. И по някаква причина е искал да го видим на тази камера. След като знаем, че най-вероятно е прекарал нощта, скрит в стола, записът от камерата като че ли ни повежда в погрешна посока. Разполагаме с едно сигурно доказателство — времето, отбелязано на записа. И с едно почти сигурно доказателство, че убиецът се е криел в стола. Ако и двете се окажат верни, ще влязат в логическо противоречие. Едно плюс едно не прави три.

— Не разбирам мисълта ти, Еймъс.

— Разполагате ли с план на училището, върху който са обозначени местата, на които са убити жертвите?

Тя кимна.

— Да го погледнем. Защото е възможно този тип да е направил точно обратното на това, което ние смятаме.

— Но ако си прав и той е тръгнал от предната част към задната, причината да се върне обратно е, за да избяга през склада на стола и от там в гората. Това е най-лесният начин да се измъкне. Всичко пасва.

Декър въздъхна дълбоко и впери поглед в тавана.

— А може би кучият син иска да си помислим точно това.