Дейвид Балдачи
Абсолютна памет (26)

26

Декър остави Богарт и Лафърти в малката читалня, прекоси коридора и влезе в училищния стол. Именно там бе започнало всичко и му се струваше, че помещението, застлано със стар линолеум на квадратчета, го тегли към себе си.

Като сирена, която изнася серенада на обречен моряк.

Обиколи основното помещение, огледа кухнята, надзърна във фризера и излезе на площадката, откъдето тръгваше пътеката към гората. В първия момент бе решил, че стрелецът е избягал оттук. Мнозина полицаи все още смятаха така в резултат на разкритията, направени от него, а криминолозите бяха проверили цялата пътека и района около нея.

Сега обаче Декър не вярваше, че стрелецът се е измъкнал оттук.

Върна се вътре и седна на един от столовете, които учениците бяха използвали. Огромното му туловище преля от двете страни на седалката. Стори му се, че чува скърцането на тънките крака, протестиращи срещу такава тежест, нетипична за училище.

И тъй, защо убиецът бе дошъл в училищния стол? Той бе далече от коридора, където бе започнала стрелбата. Всъщност бе възможно най-отдалеченото място, с изключение на библиотеката и кабинетите на администрацията, където рано сутринта би трябвало да има хора.

7:28 — Мелиса Долтън чува свистенето при отварянето на фризера.

8:41 — Маскираният попада под обектива на охранителна камера.

8:42 — Деби Уотсън се прощава с живота си.

Нямаха никаква представа какво се е случило през този един час и тринайсет минути. Защо убиецът се бе забавил толкова? Особено ако вече е бил облечен и въоръжен? Защо е изчакал? Чакал ли е въобще? Може би е правил нещо, което е изиграло ключова роля в плановете му, и то му е отнело доста време.

Декър остана седнал в продължение на няколко минути, докато анализира тези възможности.

Никой не бе видял непознат човек по пътя от училищния стол до лобното място на Деби. Бе стигнал до там незабелязано. Въпросът бе как е успял да го направи. Декър полагаше отчаяни усилия да проумее това.

Някъде в дълбините на съзнанието му бликна изворче от информация, което потече през финия филтър на логиката му, появил се в резултат на онзи сблъсък на футболния терен, и излезе от другия му край, оформено като теория.

Декър стана и излезе забързано от училищния стол. Отиде до символичния основополагащ камък, останал от церемонията по случай първата копка на сградата, и прочете датата.

1946 г.

Отлично знаеше кога е построено училището, но когато погледна годината, се изпълни с увереност, че теорията му е правилна. Когато погледът му се спря върху цифрите, в главата му грейна феерия от цветове, но те изобщо не го интересуваха в момента.

1946 г.

Една година след края на войната.

Една година преди началото на следващата война.

Студената война.

Заплахи за размяна на ядрени удари. Армагедон. Деца, които се крият под талашитените си чинове в хода на обучение как да реагират при атака с водородни бомби. Сякаш дебелият три сантиметра ламинат можеше да ги предпази от еквивалента на един милион тона тротил.

Декър тръгна обратно към училищния стол, като по пътя се размина с няколко агенти на ФБР, които го изгледаха подозрително. Не ги поздрави. Не ги погледна дори. Вървеше по следа. Бе анализирал цялата информация и я бе свел до един-единствен въпрос, чийто отговор можеше да му поднесе ключа към разрешаването на случая.

Застана по средата на стола, огледа четирите ъгъла, влезе в кухнята и направи същото. После отиде на площадката.

Не видя нищо, което да наподобява дори бегло онова, което търсеше. Проблемът бе, че не разполагаше с достатъчно информация. Това винаги бе сериозен проблем в полицейската работа.

Не знам достатъчно. Човекът, който никога не забравя, не знае достатъчно. Каква ирония се крие в това!

Но след като Декър не знаеше достатъчно, това би могло да се отнася и за убиеца. Може би той се бе обърнал към някого, който е знаел достатъчно.

Или който е познавал някого, който е знаел достатъчно.

Окажеше ли се вярна, тази теория можеше да даде отговор на няколко въпроса.

Училището бе просто една голяма сграда, в която можеха да се правят преустройства. И такива със сигурност бяха извършвани през последните десетилетия. Окачените тавани определено не бяха поставени през 1946 г. Какво друго бе добавено и премахнато?

Или прикрито? Защото необходимостта от него е отпаднала. След което е било забравено.

Декър влезе в библиотеката и направи знак на Ланкастър да го последва. Тя приключи телефонния си разговор и забърза към него. Декър знаеше, че и специален агент Богарт, и неговата стенографка ги наблюдават. Заговори на Ланкастър с небрежен, ведър тон. Изглеждаше спокоен, отпуснат, все едно си бъбреха за нещо незначително. Двамата се обърнаха и излязоха заедно.

Отвън Ланкастър попита:

— Наистина ли смяташ, че е възможно? Никога не съм чувала за подобно нещо.

— Може да не си чувала, но това не е причина да не съществува.

— Ти си учил тук. Чувал ли си някой да говори за него?

— Не. Но и не ми е хрумнало да попитам. Може да са го затворили, преди да постъпя в гимназията, най-вероятно е така.

— Кой би могъл да знае със сигурност? По думите ти съдя, че би трябвало да е построен преди повече от шейсет години. И никога да не е използван. Онези, които са знаели за него, трябва да са покойници.

— Ами учениците от онези години?

— Те също са доста възрастни вече. А учителите им със сигурност не са сред живите.

— Трябва да има начин, Мери. Трябва да е останала някаква документация…

Излязоха навън. Декър не довърши изречението си, а погледна наляво, където бе старата военна база.

— Армията би трябвало да разполага с документи — отбеляза той.

— Армията? Че защо точно армията?

— Кога е била построена базата? През трийсетте, нали?

— Точно така. Дядо ми е работил тук заедно с половината Бърлингтън. По време на Втората световна тук е кипяла мащабна строителна дейност, както и във всяка друга военна база в страната.

— Това означава, че базата е била тук, преди да построят училището. И много родители, които са служили в базата, са изпращали децата си в „Мансфийлд“.

Ланкастър започна да разбира логиката му.

— И смяташ, че идеята е дошла от тях?

— Ами ако прадядото на Деби Уотсън, който е постъпил в базата в началото на шейсетте, е знаел за това и е споделил с малката си внучка?

— Смяташ, че тя може да е разказала на убиеца?

— Не мога да се сетя за друга причина той да се нуждае от услугите й.

— Но как е разбрал, че Деби разполага с подобна информация?

— Има много възможности. Това няма значение за момента. Ако съм прав, ще разберем как стрелецът се е промъкнал незабелязано от стола до задния коридор. А това ще ни помогне да проследим маршрута му и да разберем откъде е дошъл.

Забързаха към колата на Ланкастър.

Специален агент Богарт ги наблюдаваше през прозореца. Пратеникът на централата на ФБР във Вашингтон не изглеждаше никак доволен.

До него специален агент Лафърти усърдно си водеше записки.