Дейвид Балдачи
Абсолютна памет (51)

51

Декър изгледа записа поне десет пъти, ту на нормална скорост, ту на забавен каданс. Когато приключи, се облегна на стола си и затвори очи.

Тя бе дошла на масата.

Той бе дал поръчката.

Тя бе сервирала бирата.

И се бе върнала на бара.

Беше я видял още веднъж, когато бе минала покрай него, поклащайки съблазнително стройните си бедра, преди да изчезне отзад. Сега я виждаше отново. Тук. На екрана.

Как слиза от колата. Отново и отново, и отново.

Декър повтаряше сцената в главата си. Оглеждаше тялото й от главата до петите. Концентрира се върху онази малка част от лицето, която бе попаднала в обектива на камерата. И тогава забеляза нещо. „Записът“ спря на съответното място.

Той отвори очи и видя агент Богарт пред себе си.

Двамата с Джеймисън бяха в библиотеката на „Мансфийлд“.

— Беше ли у Ланкастър? — попита Богарт.

Декър кимна, но мислите му си оставаха насочени върху кадъра в главата му.

— Как се справя?

— Онзи самолет още ли е на твое разположение?

Въпросът изненада Богарт. Той седна на края на бюрото.

— Да. Защо?

— Мога ли да го ползвам?

— Стига да позволя. Какво има?

Декър се надигна.

— Трябва да отида в Чикаго.

— Нали току-що се върна от там?

— Трябва да отида отново.

— Попаднал си на нещо, така ли? — попита Богарт и кимна към екрана на лаптопа. Не успя да прикрие нетърпението си.

— Да.

— Може ли и аз да дойда? — попита бързо Джеймисън.

Богарт погледна първо нея, после Декър, който вдигна рамене.

— Добре — каза Богарт, — но имайте предвид, че ФБР не е чартърна авиокомпания. И да не изтече нито дума в медиите.

— Току-що напуснах работата си във вестника.

— Какво? — попита Декър. — Защо?

— Вече работя само по този случай. Не мога да се справям и с останалите си задължения. А и, честно казано, беше време за промяна.

Джеймисън стана и взе чантата си.

— Да вървим. Чака ни самолет — каза делово тя и излезе от стаята.

Богарт погледна Декър.

— Страхотна партньорка! С какво си я заслужил?

— Не мога да мисля за това в момента — отвърна Декър.

 

 

Самолетът кацна на частна писта южно от Града на ветровете. Очакваше ги джип, който ги отведе до новия адрес на Института за когнитивни изследвания — триетажна сграда в бизнес парк на около час от центъра на града.

Богарт показа значката си на рецепцията и постави началото на верижна реакция, в резултат на която тримата бяха съпроводени до конферентна зала в успокояващи землисти цветове, разположена в задната част на сградата.

Влезе мъж в строг тъмен костюм с жилетка, розова риза и жълта папийонка на зелени точки. Той погледна Богарт, който показа значката си и се представи. Едва тогава Дарън Маршъл видя Декър.

— Еймъс Декър?

Декър се надигна и се здрависа с него.

— Доктор Маршъл.

— Колко време мина? Двайсет години?

— Плюс два месеца, девет дни и четиринайсет часа — отвърна машинално Декър.

Пресметна изминалото време толкова бързо и естествено, че дори не осъзна какво прави. Подобни изчисления вече не му се струваха толкова странни. Те бяха част от човека, в който се бе превърнал.

— Не се съмнявам в точността ти — отвърна Маршъл. Погледна Богарт и добави: — Еймъс се оказа феноменален случай.

— Сигурен съм, макар да не знам подробности.

Маршъл погледна към Джеймисън.

— И вие ли сте от ФБР?

— Не, аз съм просто заинтересован гражданин, който се опитва да помогне.

— Феноменален случай? — повтори заинтригувано Богарт.

— Получих мозъчна травма — отвърна напрегнато Декър. — Тя промени начина, по който мозъкът ми функционира. — Помълча и добави: — Аз не съм савант по рождение, за разлика от брат ти.

— Да. Добре… разбрах — кимна Богарт.

— Можете ли да ми кажете за какво става въпрос? — попита Маршъл.

Декър му обясни положението.

— Чух какво е станало с горкия Сайзмор, разбира се, но нямах представа, че е свързано с това… това ужасно събитие в Бърлингтън.

— Споменахме го на доктор Рабиновиц — каза Декър.

— Затова значи ми е звънял — възкликна Маршъл. — Бях толкова зает, че не му върнах обаждането.

— Свързано е и с други ужасни събития — отбеляза Богарт. — Но за момента не е необходимо да навлизаме в подробности — завърши той и погледна с очакване към Декър.

— Почти сигурно е, че убиецът е мъж — започна Декър. — Мъж, чийто съучастник се представя като Себастиан Леополд.

— Никога не съм го чувал. Но вие смятате, че те имат някаква връзка с института, така ли?

— Да, защото самите те ми го подсказаха с кодиран адрес на старото ви място. Да не забравяме и убийството на доктор Сайзмор.

— Сигурни ли сте, че неговата смърт и онази касапница са свързани помежду си?

— Убийците бяха оставили в дома му още едно послание. Отново адресирано до мен.

Маршъл се отпусна на стола си. Изглеждаше ужасно разстроен.

— Господи, не мога да повярвам!

— В моята група в института имаше една жена, Белинда Уайът — каза Декър.

— Да, спомням си я.

— Тя беше едно от протежетата на доктор Сайзмор.

— Трябва да отбележа, че не поощряваме подобни отношения.

— Това не означава, че те не съществуват. Струва ми се логично да предположа, че доктор Сайзмор е бил освободен от института именно защото е установявал близки връзки със своите пациенти. Вероятно с пациентки?

— Не мога да навлизам в подробности.

Богарт се приведе над масата и каза:

— Доктор Маршъл, издирваме убиец, който е отнел живота на толкова хора, че не мога да ви ги изброя. Той е отговорен както за кръвопролитието в гимназията, така и за смъртта на мой агент. Това чудовище трябва да бъде спряно на всяка цена, преди да вземе нови жертви. Уважавам дискретността ви, но ще ви бъда благодарен за всяка информация, която споделите с нас.

Маршъл въздъхна и каза:

— Ами… Сайзмор наистина прекрачи професионалните граници в отношенията си с една жена в института горе-долу по времето, когато бе помолен да напусне. Не мога да ви кажа нищо повече.

— Няма от какво да се притеснявате, Сайзмор няма да заведе дело за клевета срещу вас. Той лежи в моргата. — Богарт погледна Декър и попита: — Смяташ ли, че може да е постъпил по същия начин и с Белинда Уайът?

Декър игнорира въпроса му и се обърна към Маршъл:

— Какво се случи с Уайът?

— Трябва да проверя в документацията.

— Ще го направите ли?

— От професионална гледна точка това би било нарушение, което…

— Моля ви, докторе, проверете.

Маршъл се надигна, отиде до телефона, оставен върху бюфета, и проведе кратък разговор. Пет минути по-късно в стаята влезе жена с обемиста папка в ръце. Връчи я на Маршъл и си тръгна.

Той сложи очилата си и каза:

— Ще трябва да прегледам досието.

— Няма проблем — отвърна Богарт. — Ще ви изчакаме, колкото е необходимо.

Изминаха двайсет минути, преди Маршъл да вдигне поглед.

— Добре, какво точно ви интересува?

— На каква възраст е била? — попита Декър.

— На шестнайсет.

— Хипертимезия ли е имала?

— Да, съчетана с изключителни способности. Почти като твоите. Но за разлика от теб не проявяваше признаци на синестезия.

— Което прави моят случай по-интересен за част от специалистите тук — отвърна Декър. — Заради наличието на двете състояния.

— Както и заради начина, по който си се сдобил с тези способности — изключително силен удар на футболното игрище. Ти си първият подобен случай. Искрено се съмнявам, че ще се появи втори като теб.

Богарт погледна Декър.

— Това ли е причината?

Джеймисън кимна.

— Да.

— Тя знае, а аз не знам? — подразни се агентът.

— Пътувахме дълги часове в колата — обясни Джеймисън.

Декър попита Маршъл:

— Как Белинда се е сдобила със своите способности? Тя така и не го спомена по време на груповите сеанси. Макар някои от останалите да бяха научили какво се е случило с мен благодарение на клюките, които се носеха в института, не си спомням някой да е говорил каквото и да било по нейния случай.

— Ами… не би трябвало да обсъждат миналото ви. А при Белинда нещата бяха… още по-сложни.

— Какво означава „сложни“? — попита Богарт. Когато Маршъл не отговори, той продължи: — Не искам да ви създавам проблеми, но мога да се върна след един час със заповед за обиск. А междувременно може да има нови жертви.

Маршъл свали очилата си и плъзна папката встрани.

— Белинда Уайът беше тийнейджърка, израснала в дълбоката провинция на Юта. На шестнайсет години била изнасилена и пребита от няколко души, които я зарязали полумъртва.

Богарт погледна към Декър, който не откъсваше очи от Маршъл.

— В резултат на нараняванията получила мозъчна травма и когато се възстановила, се оказало, че има хипертимезия — довърши Декър вместо него.

— Да. Както можеш да си представиш, тя е преживяла и жесток стрес — добави Маршъл. — Специалистите смятаха, че никога няма да се възстанови от него. Травмите бяха нелечими, както физическите, така и емоционалните. Например физическото увреждане нямало да й позволи да има деца.

— Господи! — възкликна Джеймисън.

— Декър, не разбирам — обади се Богарт. — Уайът е жена. Тя не може да бъде убиецът. Той е мъж.

— Тя може да бъде убиецът. Тя е убиецът.

Богарт го зяпна недоумяващо.

— И как стигна до този извод?

Декър погледна Маршъл и попита:

— Белинда е имала и други проблеми, нали? Освен побоя и изнасилването. Вероятно свързани със сексуалната й ориентация.

— Наистина нямам представа откъде си го научил — отвърна смаяно Маршъл. — Доколкото знам, това никога не е било споменавано по време на сеансите.

— Не мога да обясня как стигам до подобни заключения. Линията на брадичката, извивката на бедрото, формата на ръцете, маниерите, движенията… Всичко заедно. Прилича на парченца от пъзел.

— Имаш необикновен ум, Еймъс.

— Това ли е причината да я изнасилят и пребият? Предполагам, че преди двайсет години човек като нея не би се радвал на особена популярност в провинциална Юта.

— Не знам конкретни подробности по случая, но смятам, че е възможно. Не съм сигурен какъв напредък сме постигнали като общество. Не е трудно да си представя обаче, че подобно състояние би могло да провокира отвратителни реакции.

— Какво точно е медицинското състояние на Белинда Уайът? — попита Декър.

Маршъл се канеше да възрази срещу подобна формулировка на въпроса, но размисли и в крайна сметка отстъпи.

— Преди двайсет години Белинда Уайът щеше да бъде квалифицирана като болна от същински хермафродитизъм.

— Искате да кажете, че тя е хермафродит? — попита Джеймисън.

— Да — отвърна Маршъл. — Днес приемаме този термин за отживелица, не го използваме, тъй като го смятаме за обиден. Обозначаваме подобни състояния като транссексуалност или нарушения в сексуалното развитие. Възможно е да съществуват несъответствия между външните и вътрешните полови органи, съответно тестиси и яйчници, възможно е да имаме женски хромозоми, но мъжки гениталии или обратното. Науката борави с четири отделни категории. Формално погледнато, Белинда принадлежи към едно междинно състояние, известно като гонадален интерсекс.

— Какво по-точно означава това? — попита Декър.

— Индивидът има и яйчници, и тестиси. Белинда има и женски, и мъжки хромозоми. Както и един яйчник и един тестис. Както можете да си представите, това е много сложно и трудно състояние. Медицината извървя дълъг път и днес е в състояние да помогне в подобни случаи, оперативно или по друг начин. Преди двайсет години решението би било незабавна хирургическа интервенция, тъй като тогава се смяташе, че е по-лесно пациентът да се превърне в жена, отколкото в мъж. Сега обаче знаем, че има и други фактори. Смятаме, че е по-добре да изчакаме и да разберем уникалното състояние на всеки пациент, да му позволим да участва в процеса на вземане на решение. В края на краищата и тялото, и животът са си негови.

— А преди двайсет години? — попита Декър.

— Тогава беше различно — призна Маршъл. — Хората можеха да проявят изключително невежество. И жестокост. Уайът е била на шестнайсет, ученичка в гимназията. Достатъчно труден и опасен период за мнозина младежи дори когато не се отличават в биологично отношение от своите връстници.

— В такъв случай онези, които са я пребили и изнасилили — заключи мрачно Джеймисън, — най-вероятно са знаели за състоянието й. И са попадали в категорията на невежите. Затова са решили да й дадат урок.

— Най-вероятно.

— А родителите й? — попита Декър.

— Тъй като по онова време не беше пълнолетна, наложи се родителите й да дадат разрешение за постъпването й в института.

— Посещаваха ли я?

— Не.

— Защо?

— Ако трябва да се изразя по-деликатно, бих прибавил и тях към категорията на невежите.

— Божичко, била е напълно изоставена от родителите си в момент, когато е имала най-голяма нужда от тях! — възкликна Джеймисън.

— И те ли са смятали дъщеря си за… изрод? — попита Декър.

— Разговарях с тях няколко пъти по телефона. Не мисля, че се интересуваха от нея. Изключително неприятни хора.

— Защо специалистите от института са били запознати с цялата тази медицинска информация за пациентите? — попита Богарт. — Смятах, че изследванията ви са свързани с когнитивните проблеми.

— Да, основният ни фокус е изследването на умовете на хора с вродени или придобити необикновени способности. Но в края на краищата ние сме медици. Работили сме с пациенти като Белинда и Еймъс, които са претърпели тежки травми, а те на свой ред са предизвикали драматични промени в мозъчната им дейност. Трябва да познаваме в дълбочина медицинската им история, за да разберем по-добре какво е предизвикало въпросните промени, както и за да им помогнем да се приспособят по-добре към новия си живот. — Маршал погледна Декър и продължи: — Знам, че така и не ти направихме ново изследване, Еймъс. Това беше пропуск в нашите процедури, който вече не допускаме. Обстоятелството, че ни напусна физически, не означава, че не можехме да продължим да те подкрепяме.

— Помощта ви ми беше много полезна — отвърна Декър. — Тя ми позволи да се справя сам.

— Радвам се да го чуя. Сега, да се върнем на Белинда. Беше очевидно, че нейният казус е много специален, дори да не бе станала жертва на насилие. Проведох откровен разговор с лекаря в Юта, който я е прегледал и е поставил предварителната диагноза. Когато човек се опитва да разбере как функционира нечий ум, трябва да знае всичко за него. А и родителите й не възразяваха. Мисля, че се опитваха да се отърват от нея — добави той с гримаса.

— Белинда подложи ли се на операция, която да я превърне в мъж? — попита Декър.

— Не знам. Със сигурност не преди да постъпи при нас, нито по време на престоя си.

— Чували ли сте се, откакто е напуснала института?

— Нито веднъж.

— Имате ли някакви нейни координати? — продължи Декър.

— Не.

— А на родителите й?

— Има адреса им в досието, но е отпреди петнайсет години.

— Ще ни трябва — каза Декър.