Дейвид Балдачи
Абсолютна памет (46)

46

Декър и Ланкастър стояха срещу бара. Беше студено и прехвърчаше сняг. Ланкастър извади кърпичка и издуха носа си.

— Ако няма да влизаме, по-добре да чакаме в колата — предложи тя. — Замръзвам и имам чувството, че се разболявам.

Декър бе обиколил целия квартал, без да пропусне нито една улица, и бе запаметил всяка подробност, след което бе започнал отначало. Сега оглеждаха улицата пред бара в двете посоки чак до най-близката пряка. Ланкастър вървеше след него.

— Няма камери на Пътна полиция — отбеляза той.

— Бърлингтън има камери, но не навсякъде. Чувала съм, че в Лондон и Ню Йорк са сложили на всеки ъгъл. Само че ние не разполагаме с техния бюджет, нали?

— Но пък има частни камери за видеонаблюдение — отбеляза Декър. — Банки, заложни къщи, магазини за алкохол… Аз обаче не виждам такива никъде. Можеш ли да провериш дали на тази улица има поне една охранителна камера?

— Сега ще се обадя — каза тя.

Докато Ланкастър провеждаше разговора, Декър продължи да оглежда района. Облаците бяха натежали от влага. Ако температурите продължаваха да падат, можеха да очакват обилен снеговалеж.

Ланкастър сложи край на разговора.

— Ще ми се обадят. А сега какво?

Декър се запъти към бара от другата страна на улицата и тя го последва.

Заведението бе пълно, повечето маси бяха заети от двойки, макар по всичко да изглеждаше, че в задната част на салона се вихри ергенско парти.

Ланкастър изгледа с презрение стриптийзьорката, която тъкмо събличаше оскъдния си костюм на Жената котка.

— Да не повярва човек от какво се възбуждат младите мъже.

— Това ги е възбуждало винаги — отвърна разсеяно Декър. — Красиви разголени жени.

Проправиха си път към бара и Декър срещна погледа на бармана, с когото бе разговарял преди. Той дойде при тях.

— Какво ще пиете?

— За мен наливна „Милър“ — каза Декър и погледна Ланкастър.

— Не пия в работно време — отвърна тихо тя.

— И безалкохолен коктейл за моята приятелка — добави Декър.

Когато барманът отиде да изпълни поръчките им, Декър се завъртя на стола си, облегна се на бара и огледа помещението. Ланкастър направи същото.

— Леополд те е довел в този бар. Разговаряли сте, след което той е изчезнал с помощта на предполагаемия си съучастник, маскиран като сервитьорка.

— Да бе, предполагаем! — възкликна подразнен Декър.

— Откъде Леополд ще знае, че ще го последваш до тук?

— Как няма да го последвам? И то след като всички обвинения срещу него отпаднаха? Знаел е, че познавам полицейските процедури. Знаел е, че ще го отведат в килията, за да си събере багажа. Знаел е, че ще го чакам отвън. Ако пък случайно бях пропуснал да отида, какво толкова? Нищо не губи. Ще намери друг начин да ме подмами.

— Но защо да те подмамва? Каква е била целта му?

— Може да е искал да ме види отново, да ме прецени.

— Но ако разсъждавам правилно, сервитьорката е човекът, който всъщност е искал да те види. Може тя да е била с теб в института. И нея да си засегнал по някакъв начин.

— Сигурен съм, че и това е било част от намеренията им.

— Защо не са те убили още тогава? Защо дори не са се опитали?

— Не съм страдал достатъчно, Мери.

— Не си страдал достатъчно? Ами всички онези жертви, включително семейството ти? Статията, която Джеймисън написа? Подигравателните послания, които ти оставя?

— Пак не е достатъчно, Мери. Не и за тях.

— Какво още могат да искат от теб, Еймъс?

— Просто не знам какво, Мери.

Декър обаче знаеше целта на играта им.

Искат мен.

Барманът донесе питиетата им и каза:

— Ей, човече, посещението ти онзи ден ми излезе доста солено. Ченгетата наводниха заведението и подплашиха половината клиенти.

— Това едва ли се е отразило на заплатата ви — възрази безцеремонно Ланкастър.

— Ами бакшишите, скъпа госпожо? — отвърна барманът. — Аз живея от бакшишите. — Поднесе електронна цигара към устните си и дръпна от нея. — Да не би да смятате, че собствениците на това място ми плащат прилична заплата? Ако е така, трябва да отидете на психиатър.

— Сигурен съм, че и сервитьорките ви разчитат на бакшиши — каза Декър.

— Така е.

— Но не и онази, която е изчезнала внезапно. Може би е разполагала с друг източник на доходи.

— Възможно е.

— Сигурен ли сте, че е бил мъж? — попита Ланкастър, без да откъсва поглед от лицето му.

Барманът издържа погледа й и попита:

— А вас какво ви интересува?

Тя показа значката си. Той отново дръпна от цигарата и отвърна:

— Навремето бачках като сценичен работник на Бродуей. Там се навъртаха доста от тези… екземпляри. Мога да различа мъжете от жените, но трябва да призная, че този беше доста добър.

— Защо сте го оставили да работи, след като сте подозирали, че е мъж? — попита Ланкастър.

— Пет пари не давам какъв е, стига да разнася питиетата, без да ги разлива. Трябва ми някой да бачка. Не ме интересува дали има пенис или не.

— Ти каза, че сервитьорката е изчезнала малко преди да си тръгне онзи, с когото разговарях.

— Ами да. И не я видях повече. Трябваше сам да разнасям питиетата, докато намерят кой да я замести.

— Позвъни ли в агенцията? — попита Декър.

— Да. Ти излезе прав. Не бяха чували за нея. Едно на нула за теб.

Декър сведе поглед към колана на мъжа. От предния джоб на джинсите му се подаваше ключодържател.

— Каква кола караш?

— Защо? Да не искате да ви метна някъде?

— Не. Просто съм любопитен.

— „Нисан Лийф“.

— Това не е ли изцяло електрически автомобил?

— Точно така. Страшно икономична е, изобщо няма нужда от бензин. Включвам я в контакта и готово.

— Предполагам, че е много тиха — продължи Декър.

— Понякога дори прекалено тиха. Не помня колко пъти съм забравял да я изключа. Излизам си с ключа в джоба, а проклетият двигател продължава да работи.

— Така ли? Къде я паркираш?

— В уличката отстрани.

— В деня, когато бях тук… забеляза ли колата ти да е паркирана по различен начин?

Барманът се замисли за миг и отвърна:

— Не, не си спомням. Защо?

— Защото, когато излязох и погледнах в уличката, не видях никаква кола.

— По дяволите! — възкликна смаян мъжът. — Но когато си тръгнах след работа, тя беше там.

— Винаги ли носиш ключовете със себе си?

— Не, понякога ги окачвам ей там. — Той посочи стената зад бара. — Камионът, който кара бирата, едва се провира в уличката. А и тя е без изход, затова излиза на заден ход. Когато имам доставка, се налага да местя колата, но ако съм зает, оставям тази работа на сервитьорките.

— Мисля, че въпросната сервитьорка я е карала без твое позволение. — Декър остави няколко банкноти на бара и каза: — Благодаря, задръж рестото.