Дейвид Балдачи
Абсолютна памет (11)

11

Облаци пълзяха по небето и изпиваха светлината, макар че слънцето бе някъде зад тях, далечно и безучастно. То приличаше на четирийсетватова крушка, която мъждука зад тънка завеса. Декър, върху когото цветовете оказваха огромно въздействие, имаше чувството, че на света са останали само нюансите на сивото.

Той пъхна ръце в джобовете на палтото си. Студеният вятър го пронизваше. След като се възстанови от мигрената, се отби в най-близката закусвалня и изпи една кока-кола, за да позволи на захарта да прогони последните остатъци дискомфорт — ефектът бе равносилен на киселинна баня върху очукано ръждиво парче метал. Върна се в центъра и прибра пистолета и дрехите си от кофата за боклук. За щастие, никой не ги бе открил. Не можеше да си позволи да изгуби другия си комплект работно облекло и единственото си оръжие.

Сега стоеше облечен в старите си дрехи, присвил тяло, за да се предпази от хапливите пориви на вятъра, вперил поглед в гимназията „Мансфийлд“. Сградата, както хиляди други училищни сгради, бе от времето на следвоенния строителен бум. След 1946 г. раждаемостта се бе увеличила рязко, новото поколение щеше да порасне и трябваше да има къде да учи. Това бе една от последиците от четирите години военни действия в чужди земи. Сградата на „Мансфийлд“ бе триетажна и масивна, но занемарена с годините. Част от прозорците бяха счупени, други — заковани с дъски. Мазилката се бе откъртила тук-там и по фасадата червенееха причудливи тухлени фигури, наподобяващи графити. Дворът бе обрасъл с плевели и осеян с боклук, асфалтът се бе напукал, а телената ограда бе огъната на места. Вратите висяха накриво на ръждясалите си панти. „Мансфийлд“ приличаше повече на запуснат общински приют за душевноболни, отколкото на гимназия.

Навремето това бе училището, в което учеха децата на офицерите и войниците от съседната армейска база. Тя бе един от най-големите работодатели в Бърлингтън и необходимостта да се обслужват хилядите войници в нея бе довела до икономически бум в района. Но когато Пентагонът започна да прави съкращения, базата в Бърлингтън бе сред първите, които генералите затвориха.

Изоставените казарми се намираха на стотина метра от училището, скрити зад висока метална ограда и гъста растителност, превземаща тяхната територия. Икономиката на Бърлингтън не успя да се възстанови от удара, който й нанесе закриването на базата, а последвалата икономическа криза бе поредният пирон в ковчега на града.

Днес „Мансфийлд“, подобно на много други училища в страната, разполагаше с крайно недостатъчен бюджет, в резултат на което сградата бе занемарена, учителите не се задържаха дълго, а учениците не спазваха никаква дисциплина и масово употребяваха алкохол и наркотици. Броят на гимназистите бе два пъти по-малък, отколкото в добрите години, а успехът им на изпитите се влошаваше все повече.

Навремето Бърлингтън бе процъфтяващ промишлен град дори и без военната база, подобно на хиляди други, осеяли вътрешността на страната. Тези градове произвеждаха всичко, от което Америка и останалият свят се нуждаеха. Сега, след като цялото производство бе изнесено в чужбина, Бърлингтън можеше да произвежда единствено бедност и мизерия. В града имаше две големи вериги магазини за хранителни стоки. По наблюдения на Декър двата най-купувани хранителни продукта бяха еднокилограмови пакети макарони със сос на прах и големи бутилки оранжада. Закусвалните за бързо хранене също се справяха отлично със задачата си да превърнат млади и стари в затлъстели до невъзможност създания, предразположени към диабет, рак, инсулт и сърдечни заболявания. Беше се убедил в това от собствен опит.

Малцината богаташи в Бърлингтън живееха зад високи огради в западната част на града. Всички останали живееха в трите други посоки на компаса. А бездомниците живееха на улицата в картонени колиби.

Като мен.

Преди двайсет и пет години Декър също бе учил в гимназията „Мансфийлд“. Част от трофеите, върху които бе гравирано името му, продължаваха да стоят в заключената с катинарче витрина във физкултурния салон. Той бе ненадминат атлет, който се представяше отлично в три различни спорта. Просто бе по-едър, по-силен, по-бърз от всички останали. Харесваха го и излизаше с най-красивите момичета, дори преспа с някои от тях. Справяше се добре и в класната стая и всички бяха убедени, че го очаква бляскава кариера на професионален спортист.

Но явно бяха сгрешили.

В колежа се оказа добър, но не и изключителен футболист. А после фунията се стесни още повече. Накрая все пак успя да влезе в „Кливланд Браунс“, след като се скъса от тренировки. Подложи тялото си на безумни натоварвания, които несъмнено щяха да се отразят на здравето му след четирийсетата му година. Беше последният, включен в отбора. Огромните усилия му осигуриха кариера, продължила до първия му мач от редовния сезон. Мач, който увреди мозъка му за цял живот.

От това премеждие излезе и нещо хубаво. По време на рехабилитацията, свързана с „другите“ му контузии, бе срещнал Каси. Оказа се, че сблъсъкът е увредил не само мозъка му. Когато Дуейн Льокроа се стовари върху него, двете бутонки на Декър бяха здраво забити в тревата, в резултат на което си счупи дясната бедрена кост, скъса предна кръстна връзка на лявото си коляно и задна на дясното. Пълен комплект контузии, както му бе казал хирургът.

Каси бе новоизлюпен физиотерапевт, на чиито грижи бе поверено възстановяването на Декър. А той положи огромни усилия да си върне формата. Кракът и коленете му оздравяха. Но мозъкът му си остана в същото положение. Каси бе до него на всеки етап от възстановяването му, повдигаше духа му, когато бе необходимо, и го укоряваше, когато думите на подкрепа не успяваха да го мотивират.

За това време двамата се влюбиха толкова силно, колкото не бе предполагал, че е възможно. След като напусна института край Чикаго, където изучаваха хора с невероятни умствени способности, той и Каси се сгодиха, после се ожениха и заживяха в родния му град.

Често бе мислил с какво ще се захване в бъдеще и бе взел категорично решение да постъпи в полицейската академия. Следването в нея се оказа фасулска работа благодарение на подобрената му, практически феноменална памет. Физическите му способности, макар и намалели след контузиите, превъзхождаха възможностите на повече му състуденти. Завърши с лекота, положи клетва и получи значка и пистолет. Девет години по-късно бе повишен в полицейски инспектор. В продължение на почти десет години разследваше тежки престъпления, извършени срещу порядъчните граждани на Бърлингтън, като повечето от тях бяха дело на местни престъпници и много рядко на пришълци от други градове и щати.

Искаха голямо семейство, но Каси не можеше да зачене. Похарчиха всичките си пари за специалисти и най-накрая тя забременя. Раждането едва не я уби, наложи се да я оперират, в резултат на което не можеха да имат повече деца.

Кръстиха бебето на майката на Декър. Родителите му бяха загинали при автомобилна злополука, докато Декър учеше в колежа, затова Моли нямаше баба и дядо по бащина линия. Но получи името на баба си и го носи чак до нелепата си смърт, причинена от… От Себастиан Леополд?

Декър оглеждаше тухлената крепост, в която се бе превърнала гимназията „Мансфийлд“. Цялата бе опасана от жълти полицейски ленти, които се пресичаха под всевъзможни ъгли и приличаха на зловеща паяжина. Имаше и патрулни коли, мобилни криминологични лаборатории, черни микробуси без прозорци, които очакваха да натоварят чувалите с труповете. Декър не се съмняваше, че жертвите са още в училището. С изключение на ранените, които се нуждаеха от медицинска помощ. Местопрестъплението трябваше да остане в първоначалния си вид, докато криминолозите не го огледат добре, не го снимат и не анализират събраните доказателства. Нямаше никакво значение колко дълго щяха да останат телата на пода в локви от собствената си кръв.

Ако Декър не бе напуснал полицията, сега щеше да е ангажиран с разследването. От мястото, на което бе застанал, видя Мери Ланкастър да влиза и излиза два пъти. Изглеждаше изтощена, потресена, потисната. Веднъж погледна в неговата посока, но като че ли не го видя. Той знаеше, че съзнанието й е заето със съвсем други неща. Вероятно бе забравила за мъжа на име Себастиан Леополд, затворен в ареста на полицейския участък за убийството на трима души, двама от които бяха смисълът на живота на Декър. В момента Ланкастър трябваше да се справя с цяла камара трупове. И с престъпник, който се бе измъкнал и можеше да убие още хора, за разлика от другия, който седеше кротко в килията си.

Трагедията в гимназията бе отразена на национално ниво. Случилото се в Бърлингтън се превърна във водеща новина за всяка медия в страната. Имената на жертвите обаче не бяха оповестени. Декър бе направил справка чрез мобилния си телефон. „Полицията е в процес на уведомяване на близките“, гласеше обичайната в подобни случаи фраза. От приятел в управлението обаче научи, че внукът на Пит Рурк е невредим. За разлика от сина на един патрулен полицай, който не бе извадил същия късмет. А Анди Джаксън, учител по литература в „Мансфийлд“ и съпруг на диспечерка в участъка, лежеше в критично състояние в болницата с множество огнестрелни рани.

Декър тръгна покрай оградата с намерението да обиколи гимназията от всички страни, но без да преминава полицейските заграждения. Милър бе споменал, че стрелецът е избягал. А това бе поставило на бойна нога целия град. Нима не бе достатъчно, че днес мнозина бяха изгубили свои близки? Но да оставят такъв престъпник да се измъкне и да убива отново? Това би било ужасно и непоносимо.

Как бе успял да избяга? Декър приемаше като лична и професионална обида възможността злодеят да остане ненаказан след тази касапница. Сега не можеше да направи нищо повече относно Леополд. Оставаше му или да седи безпомощен и да обмисля безброй вероятности, които нямаше да го доведат до никъде, или да разсъждава върху случилото се в „Мансфийлд“ и виновника за трагедията — върху това къде може да се намира той в момента. Избра втората възможност.

Продължи да обикаля училището. Подмина футболното игрище, където се бе наслаждавал на някои от най-големите си победи. Сезонът бе в разгара си и тревата бе здравата отъпкана. Мачът, планиран за този петък, нямаше да се състои. Игрището можеше да остане пусто чак до края на учебната година. А може би завинаги.

Стигна до трибуните и седна близо до линията, която разделяше игрището на две половини. Изкачването на стъпалата доста затрудни възпълното му тяло и Декър за пореден път си обеща да отслабне, да си върне поне донякъде старата форма. Беше на четирийсет и две. Ако продължаваше така, нямаше да доживее до петдесет и две. По дяволите, можеше да не доживее и до четирийсет и три!

Той впери поглед в игрището и възкреси в съзнанието си всеки футболен мач, в който бе участвал в гимназията. Знаеше, че споменът за тях се крие някъде в мозъка му, но никога не бе успявал да стигне до късчето сива материя, в което се бяха съхранили. Сега го правеше без никакво усилие. Виртуалният му рекордер се върна до избраната дата и пусна записа, който го интересуваше.

Видя се как надбягва или помита други млади хора. Гледката бе вълнуваща, но и леко притеснителна. Можеше да хвърли топката на цяла миля, и то с удивителна точност. В колежа обаче бързо разбра, че ръката му не е достатъчно силна за всички хвърляния, които се изискват от един куотърбек. Преквалифицира се в защитник, но откри, че противниците му са по-едри, по-силни и по-бързи от него. Болезнено прозрение за човек, който бе постигал успехите си без никакви усилия. Можеше да се откаже, но се амбицира да настигне по-надарените си съотборници.

В крайна сметка това се бе оказало безсмислено. Дните му на терена приключиха отдавна, полицейската му кариера отиде по дяволите. Отдавна бе взел решението да не планира бъдещето си по-далече от следващата сутрин. Но разполагаше с остатъка от деня, който можеше да посвети на разсъждения как убиецът е избягал от това място.

„Мансфийлд“ имаше множество входове и изходи — отпред, отзад, отляво и отдясно. Сградата бе строена по време, когато никой не е влизал в училище с автомат и не е стрелял по учениците, затова на архитектите и през ум не им бе минала подобна възможност. С течение на времето обаче, в резултат на стрелбата в други училища, повечето врати бяха заключени или можеха да се отварят само отвътре. Посетителите влизаха само през централния вход, където трябваше да представят документ за самоличност. Говореше се, че ще монтират металдетектори, но цената им се оказа непосилна за полуфалиралата образователна система. Училището обаче разполагаше с електронен сигнализатор за извънредни ситуации, който изпращаше имейли на адресите на близките. Вероятно той бе задействан днес, по време на най-ужасяващата извънредна ситуация в историята на града.

Отвъд кордона от патрулни и репортерски коли стояха семействата на учениците. Когато малко по-рано бе минал покрай тях, Декър бе видял толкова много болка, изписана на лицата им, колкото можеше да понесе едно човешко същество.

Моли също щеше да постъпи в „Мансфийлд“. И тогава той щеше да стои сред родителите, които пристъпяха от крак на крак с ръце в джобовете и унил поглед и разменяха по някоя дума, пропита от мъка. Това бе толкова ужасно, че стомахът на Декър се сви на топка.

Извади портфейла си. Вътре държеше поизбеляла снимка на дъщеря си, направена на деветия й рожден ден, последния, както се бе оказало. Проследи извивката на палавата й усмивка, къдриците на косата й. Тя имаше кестенявите очи на майка си. Декър, естествено, помнеше кога точно бе направил снимката. Беше в началото на лятото и той приготвяше на барбекюто в задния двор двете любими храни на Моли — ребърца по канзаски и кочани млечна царевица, както си бяха обвити в шума.

Вдигна поглед към училището и отново се зачуди как е действал убиецът. Първо, как е влязъл въоръжен. Второ, как е извършил убийствата. Трето, как е успял да избяга. Това бе най-важният въпрос: бягството. В гимназията имаше толкова много хора, повечето от тях още живи. Как тогава бе успял да се измъкне, без никой да го види?

— За какво си мислиш?

Декър погледна към футболния терен. Заобикаляше го алея, застлана със ситен чакъл и опасана от висока до кръста телена ограда.

Мери Ланкастър бе вперила поглед в него. В дясната си ръка държеше цигара, докато лявата, която трепереше леко, бе на кръста й. Тя изкачи бавно стъпалата и седна до него. И сутринта му се бе сторила бледа и уморена, но сега изглеждаше направо съсипана и дори леко дезориентирана. Направо да не повярва човек какво е в състояние да му причини животът за по-малко от един ден.

Ланкастър издиша тютюневия дим, но не каза нищо, а продължи да се взира в празното футболно игрище.

— Гадно време — отбеляза тихо Декър.

Тя кимна безмълвно.

— Как е положението? — попита той.

— Искаш ли да дойдеш и да видиш сам?

Декър се обърна и я погледна. Преди да успее да каже нещо, тя добави:

— Чух, че си говорил с Леополд.

— Не споменах, че съм научил за ареста му от теб.

— На твое място сигурно просто щях да го застрелям.

Единственото й дете, Санди, беше със синдром на Даун. Съпругът й Ърл работеше в строителството, което означаваше, че в момента едва ли има много работа. Издържаха се най-вече с нейната заплата, която не бе особено голяма, но поне имаше добра здравна застраховка.

— Не мислиш, че го е направил, нали? — продължи тя.

— Бих искал да науча повече.

— Ще му повдигнат обвинение още тази сутрин. Самопризнанията му ще ни позволят да го оставим в ареста. Няма да излезе под гаранция, защото няма постоянен адрес и опасността да се укрие, е значителна. Ще насрочат процеса веднага щом му намерят адвокат.

— Служебен защитник ли? — попита Декър.

— Така изглежда. Искаш ли да влезеш вътре да огледаш местопрестъплението?

— Знаеш, че не мога, Мери.

— Можеш, стига Мак да разреши. Като официален консултант на полицейското управление в Бърлингтън. Платен консултант. Няма да забогатееш, но вероятно ще изкараш повече, отколкото като частен детектив.

— Мак наистина ли няма нищо против?

Тя му подаде телефона си.

— Искаш ли сам да прочетеш имейла му? Или да го направя вместо теб? — Ланкастър завъртя дисплея към себе си и започна: — „Доведи Декър в училището. Покажи му всичко. Нуждаем се от помощ, а той само си прахосва времето, като седи на дебелия си задник и се самосъжалява, тормози се от мисли за Леополд или си играе на частен детектив, изпълнявайки поръчки на разни отрепки“.

— Виждам, че е следил кариерата ми през последните месеци.

— Явно.

Тя стана, дръпна за последно от цигарата и захвърли угарката. Декър я проследи с поглед, докато летеше към алеята пред игрището, където припламна за секунда и угасна.

Като мъртвите деца в училището, помисли си Декър, надигна се от мястото си и заслиза по стъпалата след бившата си партньорка.