Дейвид Балдачи
Абсолютна памет (58)

58

Кацнаха край малко градче в северната част на Юта.

— Добре дошли в Мърси! — възкликна Ланкастър, когато навън ги посрещна силен снеговалеж и тя видя табелата на близкия самолетен хангар. На нея пишеше Мърси, Юта.

Богарт потрепери от студ и закопча якето си.

— Е, каква е причината, оправдаваща изразходването на цял резервоар керосин? — попита той Декър.

Декър погледна трите джипа, които ги очакваха на пистата с работещи двигатели. Надяваше се, че и отоплението е включено.

— Ще ти покажа.

Потеглиха към адреса, на който бе живяла Белинда Уайът. Намираше се в малък квартал, строен след Втората световна война. Всяка къща в него бе точно копие на съседните. Улиците бяха покрити с киша. Бившият дом на семейство Уайът тънеше в мрак. На алеята отпред не бе паркиран автомобил.

Декър седеше на задната седалка на втория джип заедно с Ланкастър и Джеймисън. Богарт се возеше отпред.

Декър погледна през прозореца и каза:

— Наскоро е продадена отново, така ли?

Богарт кимна.

— Преди двайсет месеца. Купувачът е някаква компания.

— Близо четири месеца преди убийството на семейството ми. Нуждаели са се от място, където да отседнат и да планират всичко.

— Наистина ли мислиш, че Уайът е откупила старата си къща? — попита Ланкастър. — Та тя е свързана с толкова ужасни спомени!

— Това е бил нейният дом. А не огромното имение, в което е убила родители си и ги е омотала във фолио. Въпреки случилото се може да е продължила да го възприема като място, което й носи сигурност и утеха. Вероятно е използвала част от парите от подкупа. Сигурен съм, че е решила за напълно уместно да използва кървавите пари, за да откупи къщата, която родителите й толкова отчаяно са искали да продадат.

Джеймисън го погледна.

— Какво очакваш да намерим вътре?

— Някакви отговори, надявам се — каза Декър.

Влязоха през предния и задния вход, докато останалите агенти обезопасяваха периметъра, за да гарантират, че ако вътре има някой, няма да се измъкне. Провериха всички стаи и накрая слязоха в мазето.

— По дяволите! — възкликна озадачено Богарт, докато се оглеждаше. — Очаквах да намерим стени, покрити със снимки, стрелки, които водят към други снимки… импровизирана версия на системата за контрол на полетите.

Не откриха нищо подобно. Не откриха нищо, освен онова, което обикновено се намира в едно мазе. А именно боклуци.

— И аз се надявах на същото — призна Декър. Огледа се, запамети всичко и закима, сякаш изведнъж го бе озарило прозрение. — По ирония на съдбата пропуснах очевидна, но важна подробност. Уайът има хипертимезия. Не се нуждае от стена със снимки. Всичко е в главата й, до най-малката подробност. Освен това не знаем какво представлява Леополд, освен че е странен тип с невероятни актьорски способности. Играе ролята на объркан идиот по-добре от всеки, когото съм срещал. И все пак в него има нещо особено, което още не мога да формулирам.

— Нали каза, че ти е било трудно да го прецениш, че бил… непонятен — отбеляза Богарт.

— Именно. Но всеки човек следва някакъв план, независимо дали се ръководи от алтруистични или егоистични подбуди. Той също следва своя план. Просто не знаем какъв е.

— Да позвъним ли на местните ченгета? — попита Богарт.

— Не — поклати глава Декър.

— Защо? Много се дразнят, когато дори не ги информираме какво правим.

— Възможно е тъкмо местните ченгета да са причина за цялата история. Затова трябва сами да огледаме мястото.

Той започна от най-близкия пластмасов стелаж, върху който бяха наредени кашони с непотребни вещи. Джеймисън последва примера му, но в друг ъгъл на мазето. Ланкастър и Богарт се спогледаха и направиха същото.

Два часа по-късно Богарт обяви:

— Добре, в това мазе няма нищо. Нищичко!

— Напротив, има — възрази Джеймисън, която държеше в ръка някакъв вестник.

— Къде намери това? — попита Ланкастър.

— В една кутия под масата. Отгоре бяха нахвърляни някакви парцали.

— Какво толкова? — попита Богарт. — И това е боклук като всичко останало тук.

— Не. Когато хората събират вестници, трупат цели купища. А това е единственият вестник в цялата къща. Което ме накара да се замисля защо е запазен. Трябва да има причина.

Декър я погледна заинтригувано.

— Много логично заключение, Джеймисън.

— Може да не съм хипер-не-знам-си-какво, но понякога и аз имам някакви проблясъци. И подушвам печатарското мастило от цял километър.

Тя вдигна вестника, обърна го с първа страница към тях и посочи едно от водещите заглавия.

— „Джайлс Евърс изчезва безследно“ — прочете Ланкастър.

— Кой, по дяволите, е Джайлс Евърс? — възкликна Богарт.

— Бил е полицейски служител. И според статията син на най-видния гражданин на Мърси, Клайд Евърс. Бивш кмет, забогатял от рудодобив и дарил голяма част от парите си на своя град. Типичната голяма риба в малко езерце.

— Защо ли Уайът е запазила тъкмо този вестник? — попита Богарт.

— Защото Джайлс Евърс я е изнасилил — отговори му Декър. — И тя стои зад изчезването му.

— Леле, направи овчарски скок в логиката, Еймъс — каза Ланкастър.

— Не съм. Това е единствената причина този вестник да е тук.

— Откога е статията? — попита тя.

— Отпреди деветнайсет месеца — отвърна Джеймисън. — Точно след като къщата е продадена на компанията, зад която смятаме, че стои Уайът.

Богарт и Ланкастър впериха погледи в Декър.

— Смяташ, че е била изнасилена от ченге? — попита скептично агентът.

— От няколко ченгета. Изнасилването е било групово. Направили са го, защото е хермафродит, а Евърс — старши е платил на семейство Уайът, за да потули случая. Отървал е сина си и е спестил на полицейското управление шумен скандал и куп уволнения. Не мога да си представя, че местният участък е чак толкова голям. Вероятно всички патрулни полицаи са участвали в изнасилването. Това би било голям удар за полицията. А и за града като цяло. Град, който е безпощаден към такива като Белинда.

— Не можем да сме сигурни в това — възрази Ланкастър. — Това са спекулации.

— Можем да ги потвърдим — отвърна Декър. — Да поговорим с някого, който е бил тук по това време.