Дейвид Балдачи
Абсолютна памет (64)

64

Декър се хвърли към Леополд и най-сетне нанесе онзи удар, който не бе имал възможност да нанесе на футболното игрище преди двайсет години. Почувства се отлично.

В резултат на жестокия сблъсък Леополд се строполи странично на пода. Декър бе сигурен, че австриецът никога през живота си не е понасял толкова силен удар. Онези, които само гледаха мачовете на професионалните футболисти от безопасното разстояние, което им осигуряваха седалките на стадиона или големите телевизионни екрани, не можеха да си представят опустошителната мощ на сблъсъка между огромни мъже, които тичат с всички сили и връхлитат други огромни мъже. Това е сблъсък, който предизвиква болка, по-силна от всички останали болки. Това е сблъсък, който разтърсва цялото тяло по толкова различни начини, че след него човек никога не остава същият. Това е сблъсък, който кара костите, мускулите, сухожилията и дори мозъка да правят неща, които никога не би трябвало да правят. Нищо чудно, че толкова много професионални футболисти понасяха осакатяващите последствия от факта, че са забавлявали милиони и по този начин са печелили огромни суми пари.

Декър се стовари право върху Леополд и притисна с огромното си тяло далеч по-дребния мъж, който сигурно бе два пъти по-лек от него. Секунди по-късно усети неприятна миризма. Бе ударил Леополд толкова силно, че той неволно бе изпразнил съдържанието на стомаха си.

Леополд го зарита. Направи опит да вдигне пистолета и да го простреля, но Декър — както бе направил преди време и с Богарт — го притисна с всички сили и усети как изкарва въздуха от белите му дробове. Широкото му тежко рамо се заби в дясната ръка на Леополд и я принуди да остане протегната.

Австриецът се опитваше с всички сили да извърти пистолета към Декър, за да може да стреля, но ъгълът бе невъзможен. Оръжието бе насочено така, че пръстът му не успяваше да достигне спусъка. Беше безполезно. Това означаваше, че двубоят е човек срещу човек. С голи ръце. А предвид разликата в размерите изходът можеше да бъде само един.

Леополд явно го разбра, защото заби коляно в раната на Декър. Декър изкрещя от болка. Но затвори очи, стисна зъби и милиметър по милиметър успя да изправи крака си от свитата позиция, към която бе прикован от стола и тиксото. Усети как тиксото се разтегля, макар да не се скъса. Декър продължи да бута, да рита, да разгъва крака, докато накрая изправи сто и петдесет килограмовото си тяло и се простря в цял ръст върху далеч по-дребния мъж.

Леополд дишаше със сетни сили. Тялото му подскочи в опита да отхвърли Декър. Върху гърдите му обаче все едно бе седнал слон.

В този момент Декър започна да прави нещо, което никога не би сторил с Богарт, защото не бе имал намерение да сложи край на живота на федералния агент. Но изгаряше от нетърпение да сложи край на живота на този човек. Ако не беше тиксото, отдавна да бе убил Леополд. Пак щеше да го убие, но трябваше да прояви малко повече търпение. За целта започва да извърта рамото си в нова посока, едва забележимо, докато другото му рамо продължаваше да притиска ръката с пистолета, в резултат на което противникът му си оставаше на практика невъоръжен.

Този „Смит и Уесън“ нямаше да убива повече.

Леополд продължаваше да рита и блъска, но пространството, в което можеше да действа, бе прекалено ограничено и продължаваше да се смалява. А Декър продължаваше да стиска очи; по лицето му вече се стичаха сълзи от болка. Стомахът му се разбунтува, в гърлото му се надигна жлъчен сок и той повърна върху Леополд.

Дребният австриец започна да се дави, да плюе и да ругае. Знаеше, че времето му изтича, и нямаше никакво намерение да се предаде без бой.

Декър изпитваше нечовешка болка, раната му отново кървеше свободно. Усещаше как загубата на кръв изпива силите му. Той обаче не се нуждаеше от кой знае колко сила. Трябваше само да концентрира огромната си маса в една-единствена точка. Затова продължи да напредва малко по малко, докато най-сетне рамото му попадна в целта.

Под брадичката на Леополд и право върху гърлото му.

И тогава Декър натисна това място с цялата си тежест. Заби босите си крака в бетона, използва силата на триене, за да му осигури нужната опора, и оттласна тялото си напред, заби рамо в трахеята на Леополд и притисна гърдите му така, че да не може да си поеме въздух. Огромният му корем преливаше от тесния гащеризон, надигаше се и спадаше от усилието. Целият се обливаше в пот, макар в помещението да бе студено. Нямаше да спре, докато не приключи. Сърцето му биеше неудържимо. Главата му щеше да се пръсне. Причерняваше му вече пред очите. Но не мислеше за това. Мислеше единствено за това как да убие Леополд.

Декър отпусна едрото си тяло, за да го превърне в мъртво тегло — колкото по-голямо, толкова по-добре. Съжаляваше, че не тежи цял тон. Продължи да бута и да бута, сякаш тикаше тренировъчно чучело по футболното игрище. Може да не притежаваше таланта на останалите, но никога не се уморяваше. И никой от звездите на отбора до обикновените новобранци не тренираше по-усърдно от него.

Това бе неговият миг. Онзи ход, който щеше да сложи край на всичко.

Чу Леополд да се задъхва, но това не беше достатъчно.

Продължи да натиска. Представи си, че е котвен възел. Двойно душещ възел. Никога нямаше да спре, докато това не приключи. Никога.

Чу хъхрене, но и това не беше достатъчно.

Натисна по-силно. Представи си, че е кит върху дребно шаранче. Никога не бе изпитвал такова задоволство от наднорменото си тегло. Искаше да размаже този мръсник. Искаше да го изтрие от лицето на Земята.

Чу едва доловимо продължително издишване. И това не беше достатъчно.

Продължи да притиска с всички сили. Включи виртуалния рекордер в главата си. Пред очите му се появи всяка жертва, всяко лице, докато убиваше бавно техния убиец.

Лентата се завъртя по-бавно и застина на два кадъра. Каси и Моли. Те запълваха изцяло огромната пещера, в която се бе превърнало съзнанието му. Те изпълваха цяла една проклета вселена, която бе безкрайно голяма и продължаваше да се разширява. Въпреки това в нея имаше място само за две лица. Стори му се справедливо. Повече от справедливо.

Натисна отново и промълви:

— Обичам те, Каси. Обичам те, Моли. Обичам ви и двете.

Сега вече не чу нищо. Абсолютно нищо.

Дробовете на Леополд не си поеха дъх, защото не можеха.

Тялото му се отпусна и пистолетът падна на пода.

Това беше достатъчно.

Декър изправи глава и погледна Леополд.

Малко бяха сигурните неща в живота.

Много бяха сигурните неща в смъртта.

И той се взираше в три от тях.

Широко отворени очи.

Застинали зеници.

Увиснали устни.

Смърт.

Образите на жена му и дъщеря му избледняха бавно в съзнанието му и изчезнаха като финалните кадри на филм.

Липсвате ми толкова много. Винаги ще ми липсвате.

Претърколи се и остана проснат на земята в продължение на няколко минути, за да възстанови дишането си. Никога не бе изпитвал такава умора. Стомахът го присви ваше, краката му трепереха, главата му пулсираше от болка. Усещаше как лицето му се подува на мястото, където Леополд го бе ударил с пистолета. А тъй като сърцето му бе ускорило ритъм, кръвта бе започнала да се стича по-обилно от ранения му крак.

Но по-голямата част от тялото му — всъщност най-важната част от тялото му — се чувстваше добре. Отлично дори.

Изминаха пет минути, преди да се надигне най-сетне и да се изправи заедно със стола и увисналата, разтегната лента тиксо, обвита около него. Заудря стола в стената, докато той не се разпадна на парчета. После се освободи от останките му и от своеобразния си затвор.

Огледа помещението.

Едва сега го видя, защото по време на двубоя си с Леополд бе невъзможно да го види. Макар да го бе подозирал.

Тя не се бе включила в схватката им, нито на негова страна, нито на страната на Леополд.

Трябваше да има причина за това.

Сега се взираше в тази причина.

Бе сгрешил. Онзи „Смит и Уесън“ бе убил отново. Или поне щеше да убие. При това съвсем скоро.

Затътри се с усилие към мястото, където Уайът лежеше на пода, а от раната на гърдите й се стичаше кръв.

Коленичи до нея. Приличаше повече на мъж, отколкото на жена. За него обаче винаги щеше да си остане момиче. Шестнайсетгодишно момиче, което бе страдало толкова много. Прекалено много. Повече, отколкото би трябвало да страда, който и да било.

Доктор Маршъл бе казал, че сега хората в състоянието на Белинда вземали участие в решението кой пол да изберат в крайна сметка. Едно човешко същество обаче не би трябвало да се чувства принудено да избира да стане мъж само защото се ужасява от мисълта да бъде жена.

Не беше мъртва, но й оставаше малко живот. В локвата около нея се бе събрала повече кръв, отколкото бе останала в тялото й. А Декър не можеше да спре кървенето.

И, честно казано, не желаеше да го прави.

Погледна първо ръцете й. Ръцете, които бяха отнели живота на дъщеря му. После пръста, който бе натиснал спусъка на пистолета, отнел живота на жена му. Ръцете, които бяха прерязвали гърла, стреляли с пушка, обвили майка си и баща си в найлоново фолио и пронизали в сърцето агент на ФБР.

Накрая погледна лицето й. Очите започваха да се изцъклят, дишането да отслабва. Тялото се предаваше на смъртта. Мозъкът разпращаше команди, че всичко е приключило. Полагаше усилия да се справи със задачите си, доколкото бе възможно предвид раната в гърдите.

Декър вече бе умирал. Но не помнеше да е видял бяла светлина, да е навлизал в сияен тунел или да е чувал ангелски песнопения. Изглеждаше странно човек, който никога не забравя нищо, да не помни смъртта. Нямаше представа дали това му носи утеха или не. Не искаше друго, освен да живее.

Приклекна до нея. Част от него искаше да вземе пистолета на Леополд и да й пръсне мозъка. Друга част искаше да използва огромните си длани, за да отнеме сетния й дъх. Да я изпрати по-бързо там, накъдето и бездруго се бе запътила.

Но не го направи. Очите й потрепнаха веднъж и като че ли се спряха върху него. Погледът в тях му напомни, макар и за миг — а нищо чудно и да му се бе сторило само, — за онова уплашено шестнайсетгодишно момиче, което бе срещнал в института.

Въздъхна и стисна очи за момент, но не се опита дори да осмисли невъобразимата трагедия, която го заобикаляше.

Затова той изчака приклекнал и проследи настъпването на смъртта й. И когато това стана, затвори очите й. Не можеше обаче да затвори страниците на миналото. Знаеше, че никога няма да бъде в състояние да го направи.

Независимо дали го искаше или не, Еймъс Декър, Себастиан Леополд и Белинда Уайът бяха свързани неразривно в живота и в смъртта.

Завинаги.