Дейвид Балдачи
Абсолютна памет (47)

47

Навън валеше обилен сняг, а Декър не откъсваше поглед от нисана на бармана.

— Май я зарежда в момента — отбеляза Ланкастър.

Един кабел свързваше автомобила с електрическото табло близо до служебния вход на бара. Декър не гледаше кабела, а стените на сградите по протежение на страничната уличка.

— Ей там! — каза той.

Високо на една стена бе монтирана охранителна камера, при това под ъгъл, от който да обхване по-голямата част от уличката. Декър отиде до нея и огледа задната врата на магазина, на който бе поставена.

— Аптека — обяви той. — Това трябва да е входът за доставките.

— В квартала се извършват доста кражби от аптеки — каза Ланкастър и застана до него. — Нищо чудно, че имат камера. Крадците обикновено проникват през задния вход. Затова пред вратата има и решетка.

— Трябва да вземем записа веднага.

Заобиколиха отпред. През витрината видяха само един аптекар зад гишето, но на входа срещнаха полицай, който в момента не бе на смяна.

Ланкастър му показа значката си.

— Познавам те — заяви тя. — Донован от Четвърти участък.

— Да.

— Това е твоят район, нали? Трябваш ми да свършим заедно една работа.

— Какво желаете, инспектор Ланкастър?

Тя му обясни, след което се отправиха заедно към гишето. Донован предаде думите й на аптекаря.

— Ще ви дам диска — каза той.

Няколко минути по-късно Ланкастър и Декър напуснаха аптеката. Отидоха право в „Мансфийлд“, където Ланкастър сложи диска в компютъра си. Декър й каза коя дата и час да въведе.

В един момент, докато записът се превърташе назад, Декър каза:

— Спри тук!

Тя се подчини и кадърът на монитора замръзна.

— А сега го пусни на забавен каданс — каза Декър.

Двамата видяха как сервитьорката излиза от бара, откача електрическия кабел и се настанява зад волана на нисана. Броени секунди по-късно потегли и изчезна от обхвата на камерата.

Десет минути след това тя се върна, включи кабела и отново влезе в бара.

— Но нали барманът каза, че не се е връщала? — учуди се Ланкастър.

— Имай малко търпение — отвърна Декър.

Жената излезе след няколко секунди и тръгна по уличката.

Декър погледна Ланкастър.

— Върнала се е, за да окачи ключовете на онази кукичка на стената. Барманът изобщо не я е забелязал.

— Точно така.

— А преди това е откарала Леополд някъде. Доста умно от нейна страна да използва чужд автомобил. Така не разполагаме с регистрационните номера на нейната кола, които да проверим.

— Но можем да проверим нисана за отпечатъци. Тя не носеше ръкавици.

Докато Ланкастър разговаряше с управлението, Декър не откъсваше поглед от екрана.

Когато партньорката му приключи разговора, той помоли:

— Добре, пусни го отново, но този път увеличи максимално образа.

Ланкастър го направи, при това няколко пъти. Камерата бе заснела автомобила от задната му страна. Видяха сервитьорката да се качва в него, а след десет минути, когато се върна, да завърта настрани дългите си крака, за да излезе. Късата й пола се повдигна и разкри почти напълно бедрата й. Лицето й обаче не се виждаше.

— Тя има страхотни крака — отбеляза Ланкастър. — Трябва да й го призная.

— Той — поправи я Декър. — Струва ми се, че е мъж.

— В такъв случай барманът ще се окаже прав.

— За кое?

— Каза, че докато е работил на Бродуей, е видял много мъже, които се правят на жени. Според него този бил доста добър. И е прав. Краката наистина приличат на женски.

Той кимна бавно и отново се взря в екрана. Изгледа записа още два пъти, но така и не успя да зърне лицето на сервитьорката.

— Е? — попита го Ланкастър. — Успя ли да събуди някакви спомени?

Декър поклати глава. И все пак имаше нещо. Струваше му се, че то е пред очите му, но той просто не успява да го види.

Ланкастър се протегна и огледа библиотеката, в която работеха колегите й.

— Кога ли ще се върне Богарт?

— Не ми е споделил плановете си — отвърна Декър. — Пристигна със самолет в града, където е живял Сайзмор. Предполагам, че се е върнал по същия начин, така че би трябвало да ме е изпреварил.

— Не се е появявал тук.

— Вероятно работи и по други случаи.

— Едва ли, но дори да е така, надявам се, че „Мансфийлд“ се ползва с приоритет. Дори пред ФБР.

— Нямам представа — отвърна разсеяно Декър.

Ланкастър погледна часовника си.

— Наближава единайсет, а съм тук от пет сутринта. Трябва да се прибера. Да те закарам ли? Вали доста и не е време за разходки.

Тя гледаше през прозореца на библиотеката. Навън снегът падаше на парцали.

— Добре. Май приключих за днес.

Отправиха се към изхода и Ланкастър се опита да го окуражи.

— Разполагаме с няколко следи, Еймъс, просто трябва да ги проследим до края.

— Това са фалшиви следи, Мери, които ще ни отведат до задънена улица. Прекалено добре са обмислили всичките си ходове.

— Нали знаеш поговорката за хитрата сврака?

— За съжаление, тя невинаги е вярна.

Качиха се в колата й и потеглиха.

— Струва ми се, че видя нещо на онзи запис — каза по едно време тя.

— Така е. Но не знам какво точно.

— Как се почувства, когато се върна в института?

— Не се върнах в него. Беше се преместил. Просто поговорих с един човек, който навремето работеше там.

— Това пак те е върнало назад в спомените.

— Целият ми живот е един безкрайно дълъг спомен.

— Толкова ли е лошо?

— Някога искала ли си да зарежеш някой филм по средата?

— Разбира се, много пъти.

— Ами ако не можеш да изключиш телевизора? Ако не можеш да спреш филма, защото той продължава да се върти в главата ти?

Тя стисна здраво волана и впери поглед пред себе си.

— Да, разбирам.

Полицейската радиостанция, монтирана на таблото, изпращя. Диспечерът съобщи адрес, на който е станало произшествие.

Ланкастър едва не качи колата на тротоара, преди да изправи волана.

Погледна Декър с ужасено изражение.

— У нас! — изпищя тя.