Дейвид Балдачи
Абсолютна памет (65)

65

Пейка.

Бъдни вечер.

Валеше сняг и се трупаше върху онзи, който бе паднал през последните три дни. Магазините бяха затворени. Пазаруването бе приключило. След трагичните събития в „Мансфийлд“ всички в Бърлингтън се готвеха да заспят и да се събудят за един тих и спокоен ден със семействата си.

Почти всички.

Еймъс Декър седеше на пейката и се взираше в гимназията „Мансфийлд“. Всъщност взираше се в… нищото.

От уважение към времето бе облякъл ново палто и ушанка с вълнена подплата. Носеше ръкавици и бе обул чисто нови непромокаеми боти четирийсет и осми номер.

Раната на бедрото му бе зараснала, макар че щеше да остане белег на мястото, където ножът се бе забил в крака му; Белинда Уайът бе завъртяла острието и в буквалния, и в преносния смисъл.

Декър бе подкарал микробуса и бе отишъл до търговски център, разположен на петдесетина километра, като се бе ориентирал с помощта на джипиеса в телефона на Леополд. Там бе позвънил на Богарт и бе съобщил координатите си. Агентът на ФБР бе изпратил медицински хеликоптер, който бе пристигнал изненадващо бързо. Бяха му оказали първа помощ на място, след което го бяха откарали до най-близката болница. Още преди да се качи в микробуса, бе поставил турникет на крака си, но въпреки това бе изгубил цял литър кръв, преди да пристигнат медиците.

Бе съобщил на Богарт местоположението на скривалището, използвано от Леополд и Уайът. Криминолозите бяха изследвали местопрестъплението, но най-важните веществени доказателства, с които разполагаха, бяха двете тела, които лежаха на по-малко от два метра едно от друго.

Едното простреляно с четирийсет и пет калибров пистолет, отнел живота на куп невинни жертви.

Другото, буквално задушено до смърт от един затлъстял мъж.

И двамата си получиха заслуженото. Само един от хората, които бяха убили, заслужаваше да умре. Така и не откриха тялото на Джайлс Евърс. Но, както бе обещала Белинда Уайът, в дома на баща му пристигна колет.

Лекарите стигнаха до извода, че Клайд Евърс е паднал мъртъв, когато го е отворил.

Получаването на отрязана глава в кутия може да предизвика подобен ефект.

Декър се поправи: може би двама души заслужаваха да умрат.

А може би четирима, ако прибавеше и родителите на Белинда, които от чиста алчност се бяха обърнали срещу дъщеря си в момент, когато бе имала най-голяма нужда от подкрепата им.

Все пак беше Бъдни вечер и не искаше да мисли за смърт на този ден. Въпреки това тя го заобикаляше от всички страни и се опитваше да прогони останалите му мисли.

Бе посетил гробовете на жена си и дъщеря си. Ланкастър го бе изненадала с появата си и с цветята, които бе оставила. Бяха разговаряли тихо в продължение на няколко минути с надеждата да извлекат някаква нормалност от ситуация, която определено не бе нормална.

Декър седеше на пейката, защото от „Резидънс Ин“ бяха организирали коледно тържество за гостите, които щяха да прекарат празниците в хотела. А той нямаше никакво желание да участва в празненства. В резултат на което бе предпочел пейката навън, под снега, вместо традиционния яйчен коледен пунш и хора, които се опитват да го въвлекат в оживени, но безсмислени разговори. А Декър не можеше нито да участва в тях, нито да ги оцени.

Градската управа бе взела решение да отвори „Мансфийлд“ за следващата учебна година. Дотогава щяха да почистят кръвта, но трагедията бе нанесла рани, които нямаше да зараснат никога. Губернаторът на щата възнамеряваше да присъства на първия учебен ден и да произнесе реч по случай обновяването на гимназията.

Декър нямаше никакво намерение да посети церемонията.

Властите бяха зазидали входа към подземния тунел, който водеше от училищния стол до работилницата по трудово. Армията пък бе заляла с бетон прохода, който свързваше училището с военната база. На втори януари се очакваха да пристигнат булдозери, които да изравнят със земята изоставените сгради и да пренесат останките от оборудването в друга военна база, обречена на бавна смърт.

Представителите на националните медии се стекоха в Бърлингтън като мухи на мед веднага след като властите обявиха самоличността на убийците и заявиха, че те са мъртви. Богарт бе успял да опази в тайна името на Декър. Агентът на ФБР се оказа доста свестен човек, който оценяваше истински важните неща в живота.

Повечето хора не биха се отказали от признанието, което заслужават за това, че с риск за живота си са осуетили плановете на двама убийци. В наши дни подобно геройство носеше купища пари: книги, филмови права, предложения за добре платена работа от реномирани детективски агенции, срещи с политици и популярни личности. Декър можеше да спечели милиони последователи в която и да било социална мрежа.

И все пак той би предпочел куршум в главата пред всичко това.

Вярно, бе позволил на Богарт да му купи нови дрехи и обувки, защото бе изгубил своите благодарение на Леополд и Уайът. Това бе сериозна загуба за беден човек като него.

Богарт го бе умолявал да приеме възнаграждение от федералното правителство за работата си. Капитан Милър бе настоявал за същото от името на полицейското управление в Бърлингтън.

— Бяхме те наели като консултант, Еймъс — бе повтарял той, докато най-сетне се бе уморил да го прави.

Декър отказа да приеме каквото и да било заплащане.

Не го направи от благородни подбуди. Нуждаеше се от пари, за да живее. И нямаше проблем да получи дължимото си.

Направи го от чувство за вина.

Изправих се пред Белинда Уайът и заявих, че искам да стана полицай. Казах, че искам да стана полицай, защото полицаите защитават хората. Тя никога не е забравила думите ми, изопачила ги е и им е придала зловещ смисъл. А появата на Леополд само е наляла масло в огъня и той се е разгорял с адски пламък. В резултат на това причиних съвсем неволно смъртта на толкова много хора, включително на тези, без които не мога да живея.

За Декър нямаше никакво значение, че думите му не са криели никаква зла умисъл. За мъртвите очевидно нямаше никакво значение какво е искал да каже и какво не. Както навсякъде в живота и тук всичко бе въпрос на причина и следствие.

А причината бях аз.

Следствието бе прекалено ужасяващо, за да си го помисли дори, макар да имаше чувството, че сега не може да мисли за нищо друго.

Декър не можеше да си позволи да се отдаде на самосъжаление, нито да размишлява върху случилото се, вглъбен в себе си, вперил поглед в пъпа си. Трябваше да си изкарва прехраната, затова в даден момент щеше да стане от пейката и да отиде да си потърси работа с прилично заплащане. Сега обаче, тази вечер, тъкмо преди Дядо Коледа да раздаде своите подаръци, Декър щеше да си седи тук, да се отдава на самосъжаление и да размишлява, вперил поглед в огромния си пъп.

А може би не.

До него седна някой, кръстоса крака и потрепери леко от студа.

Декър дори не го погледна.

— Мислех, че вече си се прибрал във Вашингтон — каза той.

Богарт сви рамене.

— Прибрах се, но се върнах тук, за да довърша нещо.

— Бъдни вечер е. Семейството няма ли да ти липсва?

— Какво семейство?

— Носиш халка.

— Разделихме се, Декър. Преди няколко дни.

— Съжалявам.

— Е, тя не съжалява, а, честно казано, и аз не съжалявам.

— Деца?

— Тя работи на Капитолия, прекарва в офиса по цели нощи. И двамата така и не намерихме време за деца… Уайът ти е казала, че е правила секс с Деби Уотсън, така ли?

— Излъга — отвърна Декър.

— Откъде знаеш? Защото си прав, между другото: аутопсията показа, че тя не се е превърнала изцяло в мъж. Не е притежавала нужните… атрибути.

— През цялото време седеше със събрани колене. Един мъж трудно би го направил. Има и още нещо, не мисля, че наистина е искала да се превърне в мъж. Случилото се с нея е наклонило везните в тази посока. Но тя не е могла да стигне до края.

Замълчаха и двамата.

— Добре, да сложим край на празните приказки. Бих искал да дойдеш и да работиш за мен.

Декър се обърна и го погледна.

— Какво означава това?

— Това означава, че искам да постъпиш във ФБР.

Декър поклати глава.

— Не мога да изкарам изпита по физическа подготовка. Всъщност боя се, че не мога да изкарам нито един изпит.

— Разбира се, няма да бъдеш специален агент. Възложиха ми да събера група, съставена от специалисти в различни области, включително цивилни. Целта ни е да ловим най-лошите. Не мога да се сетя за по-подходящ човек от теб.

— Но аз не съм специалист в нито една област!

— Бил си полицай, а после и следовател. Имаш достатъчно опит и предостатъчно мозък.

— Не е нужно да го правиш, Богарт. Нали ми купи дрехи и обувки?

— Не го правя заради теб. Правя го заради себе си. Искам да се издигна в Бюрото. Не ми остана нищо друго, освен кариерата. Наближавам петдесет. Не постигна ли значими резултати в най-близко бъдеще, това ще означава, че просто съм си губил времето. А с твоя помощ шансовете ми да разреша най-трудните случаи рязко нарастват. След което ме очаква повишение. Не бих имал нищо против един ден да оглавя Бюрото.

— Искаш от мен да напусна Бърлингтън?

— Това проблем ли е за теб?

— Не съм казал подобно нещо.

— Значи не е проблем.

— И това не съм казал.

Богарт го погледна в очите и попита:

— Може ли да повикам тук един човек?

Декър не отвърна, но кимна леко.

Богарт вдигна мобилния си телефон, използва като фенерче вградената в него светкавица и присветна два пъти. Минута по-късно Декър чу стъпки.

В кръга от светлина, хвърлян от уличната лампа, се появи Алекс Джеймисън. Бе облечена в дълго зимно палто и ботуши и бе покрила главата си с шал. Спря пред пейката и сведе поглед.

Декър погледна първо нея, после Богарт.

— Какво пропускам? — попита той.

— Мисля, че е очевидно — отвърна агентът. — Особено за умник като теб.

Декър извърна глава към Джеймисън.

— Той и на мен направи същото предложение, Декър, макар да мисля, че причината за това си по-скоро ти, отколкото аз.

— Тя постигна няколко важни пробива в разследването — намеси се Богарт. — Прояви кураж и интуиция. Знам, че е журналистка, но търся хора с талант в разплитането на трудни случаи.

— И ще напуснеш Бърлингтън? — попита я Декър.

— Честно казано, вече го напуснах.

— Нали искаше да бъдеш репортерка?

— Анди Джаксън ме учеше винаги да търся истината. Предполагам, че това се отнася и до професията, с която си се захванал. Мисля, че ще донеса повече полза, ако работя с Богарт, отколкото ако продължа да пиша статии.

Декър погледна агента.

— Капитан Милър знае ли, че ми правиш подобно предложение?

— Да. Не остана очарован, но прояви разбиране. А и Ланкастър получи повишение и стана негов заместник. Ако случайно не знаеш, започнала е да лекува онова треперене на ръката си и състоянието й се подобрява. Спряла е да пуши и е качила някой и друг килограм.

Декър кимна, но не промълви нито дума.

— Ще си помислиш ли? — попита Богарт.

— Не.

— Декър… — започна Джеймисън.

— Няма да си помисля, защото… защото ще го направя.

Богарт и Джеймисън се спогледаха изненадано.

Декър продължи:

— Но тази вечер предпочитам да остана… тук. Сам.

Богарт стана от пейката, а Джеймисън каза:

— Ще се върнем утре. И няма да те оставим никога повече. Мисля, че достатъчно време си бил сам. — Бяха се отдалечили на няколко крачки, когато тя се обърна и извика през рамо: — Честита Коледа, Еймъс!

Той отвърна с леко кимване, а Богарт и Джеймисън продължиха и не след дълго се скриха от погледа му.

Еймъс Декър затвори очи и прогони всяка мисъл от главата си, сякаш изключи съзнанието си като по команда. Макар и за кратко.

За много кратко.