Дейвид Балдачи
Абсолютна памет (62)

62

Автобусът напусна Бърлингтън, подмина следващите три градчета и го отведе до Кру. Фаровете на междущатската магистрала осветяваха обилния сняг, който щеше да затрупа този край на страната, преди да спре. След което службата за поддръжка на пътищата щеше да почиства дни наред, преди отново да завали.

Декър погледна през прозореца на автобуса, стиснал в ръка телефона. Не бяха му казали как ще се свържат с него, но искаше да е готов.

Слезе в Кру заедно с още трима пътници. Двама от тях носеха оскъден багаж като него, но една жена мъкнеше куфар, възглавница и малко сънливо дете.

Той огледа покритата със сняг козирка на автогарата. Видя няколко души, все хора, които очевидно разполагаха с оскъдни ресурси. В този момент към него се приближи чернокож шейсетинагодишен мъж с увиснал корем и прокъсано палто. На главата си бе нахлупил ушанка. Очилата му бяха замъглени. Застана пред Декър и попита:

— Еймъс?

Декър го огледа и кимна.

— А ти кой си?

— Не съм никой. Но едни хора ми дадоха сто долара, за да ти предам това — заяви той и връчи на Декър лист хартия.

— Какви хора?

— Не ги видях.

— Как ме откри?

— Казаха ми да се оглеждам за много висок и дебел бял мъж с брада и страховита външност. Това си ти.

Непознатият се отдалечи и Декър се зачете в листа с инструкциите.

Влезе в автогарата и си купи нов билет. Разполагаше с два часа. Взе си кафе от автомата в салона. Не беше горещо, но това нямаше значение. Прекара времето си в изучаване на останалите пътници в чакалнята. Беше по-многолюдно, отколкото бе предполагал. Едва тогава се сети нещо.

Наближаваше Денят на благодарността. Тези хора вероятно отиваха при роднините си, за да се видят с тях и да изядат заедно някоя тлъста пуйка.

Двамата с Каси никога не бяха празнували Деня на благодарността най-вече защото единият или другият се падаше на смяна по време на празника. Понякога Декър прекарваше вечерта, в която всички останали се угощаваха с печена пуйка, в някой евтин ресторант или дори закусвалня, защото онзи, който оставаше с Моли, я извеждаше на вечеря. Бяха си създали традиция, която им бе допаднала, в резултат на което не смятаха, че са изпуснали нещо от празника.

Сега, докато оглеждаше всички тези хора в чакалнята, Декър стигна до извода, че е пропуснал много повече, отколкото е предполагал.

Следващият автобус го остави до границата с Индиана.

На паркинга на автогарата го очакваше малка кола с работещ двигател. В бележката, която бе получил, пишеше да отиде при нея и да почука на шофьорското стъкло. Знаеше, че и това е проверка.

Отиде до колата и почука на стъклото.

Жената зад волана свали прозореца и каза:

— Качвай се отзад.

Изпълни нареждането й. Ако агентите на ФБР го следяха, сега бе моментът да обкръжат колата. Не го направиха. Защото не го следяха.

Качи се отзад. Коленете му опряха в предната седалка.

— Познаваш ли приятелите ми? — попита Декър.

— Аз нямам приятели — отвърна тя.

Посивялата й коса беше разрошена, а тялото й излъчваше неприятна миризма, особено остра в топлия салон — бе включила отоплението на максимум. Имаше дрезгав глас, а кълбетата цигарен дим, увиснали под тавана, предвещаваха рак на белите дробове.

— Това е много лошо — отбеляза той.

— Не и според мен.

— Колко ти платиха, за да направиш това?

— Достатъчно.

— Срещна ли се с тях?

— Не.

— Знаеш ли за какво става въпрос?

— Става въпрос за шестстотин долара. Това ми стига.

Жената включи на скорост и потегли. Пътуваха толкова дълго, че Декър започна да се унася. Това бе удивително, тъй като, когато се събуди и се замисли, установи, че пътува към своята смърт.

И по-точно, към моето убийство.

В покрайнините на Сиймор слязоха от магистралата и продължиха по друга, която водеше на север към Индианаполис. Но свърнаха от нея далече, преди да стигнат града. Продължиха на запад към Нашвил. Декър видя пътна табела, която показваше, че Блумингтън се намира някъде на юг, обаче не тръгнаха в тази посока. Предположи, че ще продължат до Тера Хот, пак в щата Индиана, близо до границата с Илинойс, но жената отби в аварийната лента няколко километра преди да стигнат до междущатската магистрала №70, която пресичаше надлъж страната.

— Слез и тръгни към отклонението — каза тя. — Ще видиш бензиностанция и кафене. Ще те чакат там.

Докато Декър излизаше от колата, му хрумна мисълта, че всичко това е организирано много преди да се свърже с тях чрез онзи уебсайт. Очевидно бяха сигурни, че ще го направи. Или най-малкото бяха очаквали.

И той го бе направил. Което означаваше, че са предвидили действията му съвсем точно. Надяваше се да им отвърне със същото.

Закрачи през снега, преметнал сака на рамо. Краката му подгизнаха. Коремът му се тресеше, носът му течеше.

В самото начало на паркинга бе спрял бял микробус без задни прозорци. Когато Декър приближи, фаровете примигнаха два пъти. Стъклото на шофьорската врата се спусна. Появи се друга жена с изпъкнали скули. Приличаше на наркоманка.

— Може ли аз да карам? — попита Декър, докато оглеждаше измършавялата й фигура. — Искам да пристигна жив и здрав.

Тя поклати глава и посочи с палец каросерията на микробуса.

— Сигурна ли си, че ще се справиш?

Вместо отговор тя включи на скорост и вдигна страничното стъкло.

Декър се качи отзад и затвори вратата.

Жената потегли в мига, в който той се настани на седалката.

 

 

Пистолетът, който опря в дясното му слепоочие, изобщо не го изненада. В края на краищата колко души можеха да използват, за да го докарат при тях, най-много двама, бе предположил и се бе оказал прав.

Мъжът взе сака му и го изхвърли през задната врата. Претърси го. Усети изненадата му, когато не откри никакво оръжие. Взе му телефона и също го изхвърли навън. След това свали палтото му и му подхвърли оранжев гащеризон, който падна в скута му. Той го вдигна и каза:

— Изглежда ми доста малък.

Никой от двамата не отговори.

— Сега за Били ли се представяш, Белинда? — обърна се Декър към жената зад волана. — Или това беше само заради представлението, което ми устрои в „Севън-Илевън“?

Видя я да сваля перуката. Очите, които го погледнаха в огледалото за обратно виждане, бяха същите, които бе срещнал в магазина. Но бяха съвсем различни от очите, които помнеше от института, очите, които принадлежаха на съсипаната тийнейджърка Белинда Уайът. От нея като че ли не бе останала и следа.

— Добре си се маскирала — каза той, — но запомних ръцете ти. Трудно можеш да ги промениш, затова трябваше да носиш ръкавици.

Тя продължи да се взира в него и в тези очи Декър видя, че омразата, трупана в продължение на двайсет години, ще избухне всеки момент.

И ще бъде насочена към мен.

Той вдигна гащеризона.

— Може ли да не ме гледаш за момент?

Тя извърна очи.

Декър започна да се съблича, което не бе никак лесно в тясното пространство. Особено за толкова едър мъж като него. Онзи с пистолета взе дрехите и обувките му и ги метна отзад. Декър се намъкна някак в гащеризона, но не успя да вдигне ципа заради големия си корем.

Отпусна се на задната седалка и се обърна към мъжа с пистолета, който клечеше в задната част на микробуса.

— Здравей, Себастиан.

Погледна пистолета. „Смит и Уесън“ четирийсет и пети калибър. Четирийсет и пети. Това оръжие бе убило жена му и половината жертви в „Мансфийлд“. Това оръжие бе последното нещо, което жена му бе видяла, преди да напусне този свят. Това оръжие най-вероятно бе убило и Джайлс Евърс, макар че не можеше да бъде сигурен. Вероятно ченгето насилник заслужаваше по-мъчителна смърт от куршум в главата. От друга страна обаче, пет пари не даваше за Джайлс Евърс.

Леополд опря цевта в скулата на Декър.

— Нямах представа какво си преживяла, Белинда — каза Декър. — Когато се изправих по време на онзи групов сеанс и заявих, че искам да стана полицай, не знаех, че едно мръсно ченге те е подмамило в капана на групово изнасилване и побой и едва не те е убило.

Тя го погледна отново, но не произнесе нито дума.

Декър се върна към онзи ден в института. Беше по-млад с двайсет години, стоеше пред останалите от групата и споделяше амбицията си да стане полицай, добър полицай. Обясняваше, че иска да защитава хората, да ги предпазва от престъпници. Взираше се във всеки от групата, все хора като него, които притежаваха необикновени и дори плашещи умове и характери. Някои посрещнаха думите му с добронамерени усмивки, други с безразличие. Едни очи обаче се взираха в него и в тях се криеше нещо друго. Видя го съвсем ясно, но едва сега. Очевидно съвършеният му ум си имаше своите недостатъци, защото не бе насочил мислите му в нужната посока. Спомни си случката едва когато опипа старата си значка в стаята с веществените доказателства в полицейското управление в Бърлингтън.

Моят джин от приказките. Желанието ми се сбъдва. Смърт.

Пластмасова значка, беше си помислил той, преди да го осени прозрението. Пластмасова. Не истинска. Не истинско ченге. Не ченге, което те защитава. А ченге, което те наранява. Джайлс Евърс.

И в резултат на думите, които изрекох тогава, ти си ме причислила към тези като него. Мога да разбера това, тъй като в този момент си била възможно най-уязвима.

Спомняше си очите й. Най-дълбоките, най-уплашените очи, които бе виждал някога. Но не им бе обърнал внимание, защото бе прекалено притеснен от факта, че трябва да стои пред тези непознати и да говори за бъдещето си.

Кадрите в главата му спряха да се въртят и той се върна към настоящето. Попита Уайът:

— Затова ме нарочи, нали? „Братле“? Братството на полицаите. Братството на футболистите, защото бях и футболист, нали? Но не твой брат, а техен? На Джайлс Евърс и шайката му? Дойдох тук, за да ти кажа, че нямах представа какво си преживяла. Ако знаех, нямаше да изрека онези думи. Съжалявам. Исках да стана полицай, защото исках да помагам на хората, а не да ги наранявам като Джайлс.

Продължаваха да се движат. Никой от двамата не бе проронил и дума. Декър започваше да се чуди защо. Предположи, че ще продължат да мълчат, докато не ги предизвикаше с нещо. А може би събираха кураж да направят с него каквото са намислили. От друга страна обаче, те бяха убили толкова много хора, че се съмняваше да се нуждаят от каквато и да било подготовка, за да пуснат куршум в главата му.

— Срещнах се с Клайд Евърс. Той ми каза какво се е случило в гимназията в Юта. Сега знам защо си постъпила по този начин в „Мансфийлд“. Но може би искаш да добавиш нещо? — Погледна я с очакване.

Очите й пак проблеснаха в огледалото. Но не гледаха към него, а към Леополд.

С периферното си зрение Декър забеляза как дулото на пистолета се поклаща леко нагоре-надолу. Когато човек кима, ръката понякога се движи в същата посока. Поведението на Белинда подсказваше, че Леополд командва тук. Това бе повече от ясно и можеше да помогне на Декър да постигне целта си.

Защото не само тези двамата преследваха своите цели, а и той. Не бе дошъл тук с намерението да умре, макар че не изключваше и тази възможност.

— Мисля, че всичко е ясно, не смяташ ли? — попита Уайът.

Гласът й му се стори по-дълбок и плътен в сравнение с времето в института, по-дълбок и плътен дори в сравнение с онзи ден, когато му бе проговорила в ролята си на чистача Били. Удивително как успяваше да го модулира. Тонът обаче не бе толкова важен, колкото думите. Думите издаваха, че не изпитва угризения. Погледът й бе абсолютно празен. Вече бе на трийсет и шест години. Декър се съмняваше, че през последните трийсет от тях е имала дори един-единствен нормален, спокоен ден. Такива неща променят човек. Как е възможно да изпитваш уважение или съчувствие към хората, когато те презират и не могат да се примирят с факта, че живееш на тяхната планета?

— Уби ли онези, които те изнасилиха? Имам предвид останалите, освен Джайлс Евърс?

— Това би било прекалено очевидно — отвърна Уайът. — Затова предпочетох символизма пред буквализма.

Лицето на Декър пламна при тези жестоки думи. Жена му и дъщеря му бяха сведени до символи от един извратен мозък, търсещ отмъщение.

Почувства дъха на Леополд върху врата си. Подуши миризма на чесън и жлъчка, но не и на алкохол. Това беше добре. Не искаше пиян човек да се цели с пистолет в главата му. Леополд обаче вземаше наркотици. А нямаше начин да усети по дъха му дали е надрусан.

Не можеше да види и татуировката с двата делфина, тъй като ръкавът на Леополд я скриваше. Тя обаче бе там, не се съмняваше в това. Беше истинска. Беше го прочел в досието на Леополд. От което бе научил и за престъплението, извършено срещу семейството му. Бе запаметил всяка подробност. Същото се отнасяше и за досиетата на Евърс, Лейн и Ашби Уайът. За откупа, платен от Евърс. За движението на парите. За сайта на „Лишени от правосъдие“. Всичко това бе интересно. Много интересно.

— Предполагам, че би трябвало да очаквам от теб да заемеш подобна позиция. Жертвите в „Мансфийлд“ бяха невинни, но кой е невинен за теб? Никой!

— Знам, че вече не изпитваш нито симпатия, ни състрадание — отвърна Уайът. — Защото и аз не изпитвам подобни чувства. Затова не си прави труда. Аз не съм глупава. За разлика от теб.

Върви по дяволите, помисли си Декър. Вместо това каза:

— Намерихме майка ти и баща ти. Ще бъдат погребани както подобава. Не съм сигурен как ще го приемеш. Но посланието ти беше достатъчно красноречиво. Съдебният медик каза, че телата им са стояли дълго в това състояние. Сега ще бъдат погребани. — Дулото на пистолета се заби още по-силно в слепоочието му, но той продължи: — Дъщеря ми изобщо не доживя възрастта, на която си била изнасилена. Оставаха й шест години.

— Шест години, един месец и единайсет дни — поправи го Уайът. — Умря преди десетия си рожден ден. Или по-точно, аз я убих дни преди да навърши десет.

Декър усети как в гърдите му се надига гняв, а това бе последното нещо, от което се нуждаеше в момента.

— Всъщност три дни, четири часа и единайсет минути — уточни той. Срещна погледа на Уайът в огледалото. Без да откъсва очи от нея, попита Леополд: — И ти ли имаш хипертимезия, Себастиан?

— Не, няма — отвърна Уайът. — Ние с теб сме единствените изроди тук.

— Ти не си изрод. Нито пък аз.

— Скъпите ми родители видяха изнасилването ми като начин да забогатеят. Знаеш ли какво каза баща ми?

— Какво? — попита Декър.

Не бе очаквал Уайът да се окаже толкова словоохотлива. Особено след първите й напрегнати думи. Сега обаче осъзна, че тя изпитва нужда да говори пред него, да се изповяда, преди да го убие. Това бе част от плана. Нейният план.

И моят.

— Баща ми каза, че най-после съм донесла нещо положително в живота им. Изнасилването ми се оказа добре дошло за тях. Това имаше предвид. Взеха парите на Клайд Евърс и си построиха мечтаното имение. Никога не ми позволиха да вляза в дома им. А това беше моят дом. Аз го купих, не те.

— Разбирам.

— Дори не ми казаха, че са се преместили. Изпратиха ме в психиатрична клиника. Когато се върнах у дома, бяха изчезнали. Останах съвсем сама. Те просто ме изоставиха.

— Били са жестоки и невежи, Белинда.

Тя отмести поглед от огледалото.

— Кой го е грижа? Вече са мъртви.

— Аз също умрях. При това неведнъж, а два пъти.

Погледът й отново проблесна в огледалото.

— На футболния терен. След удара. На двата пъти ме връщаха от клинична смърт, макар че може би не е трябвало да си правят труда. Тогава нямаше да кажа онова, което казах по време на сеанса, и всички онези хора щяха да останат живи. Един живот срещу толкова много. Щеше да е добра сделка.

— Така или иначе, не си умрял — отвърна Уайът. — Както не умрях и аз. Измъкнах се от онзи контейнер за боклук. А може би е трябвало да умра.

Гласът й потрепери и макар да не бе сигурен за причината, Декър се запита дали това не е проява на угризения или поне най-близкото чувство до тях, което Уайът бе в състояние да изпита.

— Виждам смъртта на семейството си в синьо — каза Декър и си спечели нов поглед от нея. — Знам, че не страдаш от синестезия. Странно е да виждаш в един цвят разни неща. Това ме уплаши най-много, когато се събудих в болницата и открих, че съм се превърнал в друг човек.

— В моето тяло по рождение живеят двама души — контрира Уайът. — А след като ме изнасилиха и пребиха почти до смърт, се превърнах в съвсем друг човек. Така станахме трима. Твърде многолюдно за тяло с моите размери.

В гласа й нямаше и следа от ирония. Говореше абсолютно сериозно. Декър не бе очаквал друго.

— Предпочела си да бъдеш мъж вместо жена. Защо?

— Мъжете са хищници. Жените са тяхна плячка. Не искам да се превърна отново в плячка. Затова избрах да съм хищник. За целта се нуждаех от топки и тестостерон. Сега вече разполагам с тях и всичко в моя свят е наред.

Декър бе предположил, че Леополд е водещата личност в тандема, но може би бе сгрешил. В такъв случай нещата нямаше да се подредят според очакванията му.

— Къде отиваме?

— Някъде.

Отговорът дойде от Леополд. Декър тъкмо бе започнал да се чуди кога той ще напомни за себе си. Сега явно искаше да покаже, че не Уайът командва тук.

Добре, Себастиан, продължавай в същия дух. Трябва да дойдеш в моя ъгъл. За да се възползвам от това.

— Някъде е добре. По-добре от никъде.

— Защо си тук? — попита Леополд. — Защо дойде?

— Реших да спестя проблемите на всички. Знаех, че се каните да убиете и други хора, свързани с мен. Не исках още невинни жертви заради мен. Бях изненадан от зловещото предупреждение, което оставихте на семейство Ланкастър. — Декър погледна към огледалото, за да види дали Уайът го наблюдава отново. — Сигурна ли си, че не изпитваш състрадание? — попита Декър. — Можеше да ги убиеш.

— Не си заслужаваха труда.

— Санди има синдром на Даун и ти си знаела. Това ли те спря да я убиеш?

Уайът гледаше платното пред себе си.

— И заради други хора ти се запъти с огромна жертвоготовност към последните мигове от живота си? — попита Леополд.

Явно бе в настроение за приказки. Книжните му фрази и тромавата му на моменти реч бяха още един индикатор, че английският не е родният му език.

— Всички ще умрем някой ден.

— Днес е твоят ден — отвърна Леополд.