Дейвид Балдачи
Абсолютна памет (6)

6

Декър се върна в стаята си и извади телефона. Идеята да плаща сметки за телефон с достъп до интернет никак не му допадаше, но трябваше да признае, че това бе равносилно на огромна библиотека и цяла армия от помощници, които да търсят информация, и то на съвсем приемлива цена. Провери новинарските сайтове. Явно бяха запазили в тайна ареста на Леополд, защото не откри нищо. Когато потърси името му, попадна на няколко страници, но очевидно това бяха съвсем други хора, които носеха същото име.

Леополд влязъл в участъка и си признал, че е извършил три убийства. Дори адвокатът му да пледираше невменяемост, той пак щеше да остане зад решетките до края на дните си. Но дали бе истинският убиец? Ченгетата лесно можеха да намерят отговора на този въпрос. Декър знаеше, че управлението е скрило от медиите куп подробности около престъплението. Щяха да разпитат Леополд, ако това бе истинското му име, и много бързо щяха да разберат дали той е техният човек, или просто лъже поради някаква причина.

Какво трябваше да направи Декър, ако тази откачалка се окажеше убиецът? Да загърби правосъдието, да го удуши със собствените си ръце и сам да влезе в затвора? Ами ако Леополд не бе истинският убиец? Това също разкриваше интересни възможности.

За момента не можеше да направи нищо конструктивно. Или щяха да повдигнат официално обвинение на Леополд, или да го пуснат на свобода в зависимост от това как ще протече разпитът. Оставеха ли го зад решетките обаче, щеше да последва процес, а може би не, ако се признаеше за виновен, както правеха повечето обвиняеми, било защото са бедни и нямат пари за свестен адвокат, било защото са виновни. А понякога и двете. Богаташите обаче винаги гледаха да се измъкнат, особено когато ги заплашваше затвор, защото имаха какво да губят.

Но обвинението едва ли щеше да му предложи сделка. Може би щяха да използват тази отрепка, за да докажат колко са добри в работата си. В такъв случай Декър нямаше да пропусне нито едно съдебно заседание. Нито една минута от процеса. Искаше да види този тип. Да го огледа. Да го прецени.

Излегна се на леглото. Приличаше на заспал, но всъщност бе потънал в спомени за човека, който бе някога, и за този, в който се бе превърнал. Често мислеше за това, макар да не му се искаше. В повечето случаи решението бе на мозъка му, който сякаш бе съвсем отделен организъм.

Аз съм Еймъс Декър. На четирийсет и две съм, но изглеждам поне с десет години по-стар (и то в добър ден, какъвто не съм имал от четиристотин седемдесет и девет дни) и се чувствам поне със сто години по-стар. Бях редови полицай, а после инспектор, но вече не съм нито едното, нито другото. Имам хипертимезия, което означава, че никога не забравям нищо. Не става въпрос за разните му там техники за запаметяване, които могат да ти помогнат да запомниш разни неща, например последователността на картите в колодата с помощта на асоциации или подобни трикове. Не, аз просто имам турбо мозък, който е отключил всички онези клетки, които хората имат, но никога не използват. На света няма много хора с хипер-Т, както го наричам за по-кратко, но аз съм признат официално за един от тях.

Сетивните ми пътища, изглежда, са се пресекли по такъв начин, че ми позволяват да броя в цветове и да виждам времето в картини. Цветовете нахлуват в мислите ми, когато най-малко ги очаквам. Това смесване на възприятията пък се нарича синестезия. Затова броя в цветове и „виждам“ времето, а понякога асоциирам цветовете с хора или предмети.

Много хора със синестезия са аутисти или имат синдром на Аспергер. Но не и аз. Макар вече да не обичам да ме докосват. И изгубих чувството си за хумор. Но това може и да е, защото нямам никакво желание да се засмея.

Навремето бях нормален, поне доколкото хората са нормални същества.

Сега обаче не съм.

Телефонът му иззвъня. Погледна екрана. Не познаваше номера, но това не означаваше нищо. Докато си търсеше работа като частен детектив, бе оставил номера си на много места. Не искаше да поема нов случай точно сега, но, от друга страна, не можеше да игнорира клиенти. Изгонеха ли го от тази дупка заради невъзможност да си плаща, щеше отново да се озове на улицата. А зимата наближаваше. И макар да имаше достатъчно тлъстини, които да го предпазват от студа, предпочиташе твърд покрив над главата си вместо картонен.

— Декър — каза той.

— Господин Декър, обажда се Александра Джеймисън от „Нюз Лийдър“. Мога ли да ви задам няколко въпроса, свързани с развитието на случая с вашето семейство.

— Откъде взехте този номер?

— От приятел на приятел.

— За втори път днес чувам този израз. Не си падам по подобни увъртания.

— Господин Декър, изминаха шестнайсет месеца. Какви чувства изпитахте, когато научихте, че полицията най-после е извършила арест?

— Откъде разбрахте?

— Завеждам криминалния ресор. Имам контакти. Солидни контакти, които заявиха, че заподозреният е задържан. Знаете ли нещо повече? Ако…

Декър натисна червения бутон и гласът й изчезна. Миг по-късно телефонът звънна отново и той го изключи.

Още като полицейски инспектор не бе харесвал журналистите, макар че понякога можеха да бъдат полезни до известна степен… много малка степен. А като частен детектив вече нямаше никаква полза от тях. Нямаше да им каже нито дума, нямаше да им помогне по никакъв начин относно „случая с неговото семейство“.

Напусна хотела и хвана автобуса от спирката на ъгъла, после се прехвърли на друг, който го отведе в центъра на града. Там се издигаха няколко небостъргача, разположени сред куп други сгради, едни по-високи, други по-ниски, някои в добро състояние, други занемарени. Улиците бяха планирани добре, не криволичеха и се пресичаха под прав ъгъл. Той рядко идваше в центъра. Престъпленията, или поне сериозните престъпления, се извършваха или в северните квартали, или в предградията. Но участъкът, в който бе работил и където се намираше арестът, бе в центъра.

Спря на тротоара и се загледа в сградата, в която бе идвал всеки ден в продължение на много години: Втори участък. В интерес на истината това бе Първи участък, тъй като старият №1 бе изгорял отдавна, но никой не си бе направил труда да промени номерацията. Сигурно нямаше бюджет за това.

Участъкът носеше името на Уолтър Джеймс О’Мали, който бил началник на полицията преди около четирийсет години. Застреляли го пред входа на някакъв бар, както държал любовницата си под ръка. Но това не бе попречило на местните власти да кръстят сградата на негово име, което само доказваше, че изневярата не е в състояние да опетни доброто ти име. Дори тъкмо тя да е причината за смъртта ти.

Стаята, в която бе работил някога, се намираше на третия етаж. Видя единствения прозорец, през който бе гледал, когато не бе гледал към Ланкастър, с която седяха един срещу друг в претъпканото помещение. Килиите на задържаните бяха на партера, при това откъм улицата, което означаваше, че Себастиан Леополд се намира на някакви си петнайсетина метра от него.

Никога не се бе приближавал толкова до предполагаемия убиец на своето семейство. Освен евентуално в магазина на „Севън-Илевън“, ако Леополд казваше истината.

Обърна се, тъй като видя двама цивилни полицаи и един униформен, които познаваше. Макар да се бе променил доста, след като напусна работа, те несъмнено щяха да го познаят. Свърна в една пряка и се облегна на стената. Изпитваше силно безпокойство. Страдаше от хронично главоболие. Мозъкът му се уморяваше, защото никога не спираше да работи. Дори когато спеше. Сякаш подсъзнанието му бе заело мястото на съзнанието. Той, който никога не забравяше нищо, имаше сериозни затруднения да си спомни какъв е бил някога. И как бе стигнал дотук.

Затвори очи.

„Дарбата“ ми се появи, когато бях на двайсет и две. В колежа бях сравнително добър футболист. После влязох в отбор от Националната лига с много хъс и просто прилични умения.

Излязох на терена за първата си среща за сезона, след като се бях скъсал от тренировки. И ето ме, играя нападател. Задачата ми е съвсем проста: да пожертвам тялото си, за да извърша пробив и да предизвикам хаос в противниковата отбрана, за да може някой от съотборниците ми да отбележи точки. Тичам като луд по терена. Сега ще пробия отбраната им. Тичам толкова бързо, че от носа ми хвърчат сополи, а от устата ми — слюнка. Месечната ми заплата е по-голяма от всичките пари, които съм изкарал досега. Целта ми е да заслужа тази заплата. Каня се да съборя някой противник, да го просна на земята.

Това е всичко, което си спомням. Дуейн Льокроа, новобранец, току-що завършил Университета на Луизиана, бе с десетина сантиметра по-нисък и двайсетина кила по-лек от мен, но изпълнен с толкова енергия и ярост, че изобщо не го видях да връхлита насреща ми. Направо ме отнесе. Четири години по-късно щеше да напусне професионалния футбол със счупени коленни хрущяли, смазана раменна става и празна банкова сметка. В момента излежава присъда в „Шривпорт“, затвор със строг режим, където ще умре рано или късно. Но в онзи ден той вдигал победоносно ръце и се пъчел като петел пред кокошки, докато аз лежах в безсъзнание на тревата.

Този сблъсък промени всичко.

Абсолютно всичко.