Дейвид Балдачи
Абсолютна памет (19)

19

Ланкастър дойде. А после и капитан Милър. И полицаите. И криминолозите с цялото си оборудване. Сякаш онази кошмарна нощ се повтаряше с тази разлика, че сега той не се взираше в мъртвата си дъщеря с пистолет, опрян в главата.

Съобщението бе написано с червен флумастер. Мастилото бе изсъхнало почти мигновено, а това означаваше, че специалистите не могат да определят колко време е престояло на стената. С други думи, Леополд оставаше заподозрян. Той бе зад решетките едва от предишния ден.

Милър се поинтересува откъде убиецът е знаел, че Декър ще се върне в къщата, ще влезе в тази стая и ще види посланието.

— Идвал съм тук и преди — призна Декър.

— И всеки път си влизал вътре? — попита Ланкастър.

— Не всеки път, не. Не можех… всеки път.

— Кога за последно си бил в тази стая? — попита тя.

— Преди четири седмици и три дни, горе-долу в този час.

— Е, поне разполагаме с конкретен период от време, върху който да работим — отбеляза Ланкастър.

— Може да те е следил и да е разбрал, че идваш тук — каза Милър. — Затова е оставил съобщението.

— Ще разпитаме из квартала, може някой да го е видял — обеща Ланкастър.

— Не бяха видели нищо, когато някой извърши три убийства — възрази Декър. — Едва ли са видели кой е направил това.

— Въпреки това ще разпитаме — обеща Милър.

— Братя? — изрече заинтригувано Ланкастър, докато полицейският фотограф заснемаше буквите на стената. — Може да се обърнем към психоаналитик, който да анализира какво се случва в главата на този ненормалник.

— Смяташ ли, че е работа на Леополд? — поинтересува се Милър.

Капитанът гледаше посланието с такова изражение, сякаш то бе изписано над портите на ада.

Декър не каза нищо, защото нямаше какво да каже. Думите грееха в главата му, обагрени в огненочервено, цвят, който се асоциираше с ада. Който и да ги бе написал, или бе откровен, макар и по свой извратен начин, или се опитваше да го въвлече в някаква игра на нерви. Декър си тръгна, без да обърне внимание на Ланкастър, която извика след него.

Не видя как Милър я хвана за ръката. Не чу как й каза да го остави на мира.

Двамата го проследиха с поглед от прозореца. Видяха го да върви по улицата, изпълнен с решимостта на човек, който е намислил нещо и никой не може да го спре. Не след дълго той изчезна зад ъгъла.

Декър не спря, докато не стигна магазина на „Севън-Илевън“ на „Де Сал“ и Четиринайсета улица. За пръв път в живота си отиде до там без кола.

Паркингът пустееше. Отвори вратата, чу звънчето над главата си и я затвори след себе си.

Зад щанда стоеше самотна продавачка. Беше нисичка, но изглеждаше сравнително висока, защото подът отзад бе повдигнат. Косата й бе до раменете, черна и права. Имаше вид на латиноамериканка. Беше облечена в бежова блуза с дълги ръкави, а от деколтето й се подаваше презрамка на сутиен. Бе около петдесетте и очите й бяха започнали да хлътват в орбитите. На лявата й буза имаше голяма тъмна бенка. Жената държеше пред себе си някакви листове, преглеждаше ги, а после броеше кутиите цигари по рафтовете над главата си.

От пътеката между щандовете се появи мъж с парцал за миене на под, потопен в кофа със сапунена вода. Декър го удостои с бегъл поглед, но тренираното му око на полицай мигом регистрира отличителните му черти. Беше бял, трийсет и пет-шест годишен, висок към един и осемдесет, много слаб и жилав, с тесни рамене. Беше по риза с къси ръкави, така че се виждаха изпъкналите вени по ръцете му. Косата му бе кестенява и къдрава и се спускаше като тънки обелки от ябълки върху главата му.

Жената вдигна поглед и забеляза Декър, който стоеше на прага.

— Желаете ли нещо? — попита тя. Имаше акцент.

Той пристъпи напред и извади телефона от джоба си. Докосна една икона и го поднесе към нея.

— Виждали ли сте някога този човек?

Тя се взря в снимката на Себастиан Леополд.

— Кой е той? — попита жената.

— Някой, който или е работил във вашия магазин, или често е пазарувал в него.

Тя поклати глава.

— Не помня да съм го виждала. Защо ви интересува?

Декър извади разрешителното си на частен детектив и го размаха пред лицето й.

— Опитвам се да го открия. Изглежда, дължи известна сума. Проследих го до тук. — Той посочи с глава мъжа, който се подпираше на дръжката на парцала и ги наблюдаваше озадачено, и каза: — Дали пък той няма да го помни?

— Били, ще погледнеш ли снимката? — извика жената.

Били остави парцала и кофата до рафтовете с вафли и шоколади, избърса ръце в избелелите си джинси и дотича при тях. Явно беше доволен, че има повод да зареже миенето на линолеума. Дълго се взира в дисплея и накрая поклати глава.

— Не. Не съм го виждал. Странен тип. Изглежда отнесен, сякаш е дрогиран.

Декър пъхна телефона в джоба си.

— Откога работите тук?

Продавачката отговори и за двамата:

— Аз съм от близо шест месеца, а Били дойде преди няколко седмици.

Прекалено отскоро.

— Кои са работили тук преди вас?

Тя сви рамене.

— Нямам представа. Май някаква жена и двама мъже. Има голямо текучество. Заплатата е мизерна, а работното време е дълго. И аз нямаше да съм тук, ако си бях намерила нещо по-добро.

Декър погледна Били.

— А ти?

Били се ухили.

— Не знам нищо за това място. Бачкам да изкарам малко мангизи за бира през уикендите. Пък и никоя мадама не те поглежда, ако си с празни джобове — рече той и се върна при парцала и кофата.

— Съжалявам, че не успяхме да ви помогнем — каза жената.

— Не се притеснявайте — отвърна Декър. — Благодаря.

Обърна се и си тръгна. Телефонът му иззвъня и той го извади от джоба си. Беше Ланкастър. Прибра го, без да отговори.

Последва ново позвъняване. Бившата му партньорка упорстваше. Той въздъхна и включи телефона.

— Да?

— Еймъс?

Декър мигом се напрегна. Ланкастър звучеше така, сякаш е на ръба на истерията. А това не беше типично за нея.

— Какво има, Мери? Нали не е нова стрелба?

От самото начало се бе опасявал от това. Начинът, по който бе протекло нападението над „Мансфийлд“, го навеждаше на мисълта, че убиецът…

— Не — отвърна тя, останала без дъх. — Не, но има нещо… нещо…

— Къде си? — прекъсна я той.

— В „Мансфийлд“.

— С гимназията ли е свързано? Открила си нещо?

— Еймъс! — извика тя. — Остави ме да довърша, за бога!

Декър замълча и зачака. Имаше чувството, че чува как бие сърцето й.

— Извършихме балистична експертиза на пистолета, използван в „Мансфийлд“.

— И какво…

— Открихме съвпадение — прекъсна го тя.

Декър стисна телефона.

— Съвпадение? С какво?

— С пистолета, с който е била убита жена ти.