Дейвид Балдачи
Абсолютна памет (39)

39

Декър и Джеймисън седяха срещу Ланкастър в полицейското управление. Декър й обясни накратко как се е стигнало до съвместната му работа с журналистката и защо двамата са дошли тук.

— Обърнахме склада с главата надолу, но не открихме нищо — добави той. — Тогава ми хрумна, че съм направил предположение, изхождайки от факт, който не е потвърден. Приех за факт нещо, което не е доказано. Затова сме тук.

— И искате да чуете записките ми от разпита на Леополд след задържането му, така ли? — попита Ланкастър.

— Да. Възможно най-точно, Мери. Всяка дума е важна. Буквално.

Ланкастър изглеждаше леко смутена, но извади листовете с бележките си и ги остави пред себе си.

— Добре, да започнем с това, че Леополд не каза почти нищо. А онова, което каза, не изглеждаше особено смислено. Веднага щом приключихме, реших, че най-добрият ход на адвоката му ще бъде да поиска психиатричен преглед. Очаквах да му поставят диагноза частична вменяемост.

— Не мисля, че има умствени или психически проблеми — отвърна Декър. — Точно обратното. Прочети ми думите му. Успееш ли да си спомниш още нещо, то също ще ни бъде от полза.

— Добре, предполагам, че няма какво да губя — каза Ланкастър и погледна строго Джеймисън. — Искам да бъда пределно ясна! Ако една думичка от това се появи в някой вестник или друга медия, ще те прибера зад решетките и ще забравя за твоето съществуване. И без друго си в черния ми списък заради онези неща, които написа по адрес на Еймъс.

Джеймисън вдигна шеговито ръце в знак на капитулация, но тонът й бе напълно сериозен.

— Не бих го направила, инспектор Ланкастър. Никога. Ужасно съжалявам за това, което написах. Не биваше, но вече е късно. Сега се опитвам да оправя нещата. Повече от това не мога.

Ланкастър я изгледа недоверчиво.

— Джаксън наистина ли ти е преподавал в колежа?

— Да. За мен той беше нещо повече от преподавател. Беше мой ментор. Лесно можете да проверите, ако не ми вярвате.

— Вярвам ти — отвърна рязко Ланкастър. — В такъв случай всички сме от един отбор.

Тя сведе поглед към записките си и зачете. Когато стигна до твърденията на Леополд, че Декър го е засегнал по някакъв начин в „Севън-Илевън“, той я прекъсна.

— Това ли бяха точните му думи? Че съм го обидил с нещо в „Севън-Илевън“?

— Да, казвала съм ти го и преди.

— Какво го попита след това?

— Попитах го в кой точно магазин на веригата. Опитвах се да проверя дали историята му е логична и свързана. Рядко се случва някой да дойде в участъка и да си признае тройно убийство, което е извършил преди година и половина.

— И той посочи кварталния ми „Севън-Илевън“?

Ланкастър погледна записките си и се намръщи.

— Не, всъщност е казал, че не е помни точно в кой магазин си го обидил. Поне според него, разбира се.

— Никога не е посочвал кварталния „Севън-Илевън“? Онзи до дома ми на Четиринайсета и „Де Сал“?

Ланкастър пребледня, а когато заговори отново, гласът й трепереше от напрежение.

— Не, Еймъс, не го е посочвал. Явно и двамата сме предположили, че става въпрос за този до дома ти. Не би трябвало да правя подобно предположение. Това е новобранска грешка.

— Аз също я допуснах, Мери.

Ланкастър изглеждаше съкрушена.

— Мога ли да погледна записките ти? — попита той.

Тя му ги подаде и Декър се зачете в тях.

Ланкастър погледна Джеймисън, приведе се напред и попита с тих глас:

— Как ти се струва съвместната работа с Декър? Бяхме партньори в продължение на десет години и нито един ден от тях не приличаше на предишния.

Джеймисън отвърна със същия тих тон:

— Ами… необичайно. Изведнъж скочи и излезе от склада. Трябваше да тичам след него.

Ланкастър я удостои с една от редките си усмивки.

— Непрекъснато го правеше.

Двете жени раздалечиха глави, когато Декър остави записките на бюрото. Погледна Джеймисън и попита:

— Онзи имейл адрес, от който си получила подробностите около статията и снимката, Малард две хиляди ли беше?

— Знаеш, че е същият. Нали ти го изпратих.

— От ФБР не успяха да открият нищо — отбеляза Ланкастър. — Не виждам как ще ни помогне.

— Помага ни, и то много. Трябваше да го забележа по-рано.

— Кое? — попита Джеймисън.

— Че отговорът, който търся, не се крие в проследяването на подателя. А в името.

— В името? — учуди се Ланкастър. — Какво име?

Декър се изправи и погледна Джеймисън.

— Имаш ли кола?

Тя кимна и също стана.

— Сузуки, малко и старо, на почти сто и седемдесет хиляди километра. Налага се да го лепя с тиксо, за да не се разпадне, но пък е доста икономично. — Тя го огледа и добави: — Може да ти е тясно. Къде отиваме?

— В Чикаго.

— Чикаго?! — възкликна Ланкастър. — Какво, по дяволите, има в Чикаго?

— Всъщност в покрайнините на Чикаго. Там е… ами всичко е там, Мери.

— Но как разбра къде точно в Чикаго да търсиш?

Декър й обясни нетърпеливо:

— Той ми даде адреса, като спомена „Севън-Илевън“.

Ланкастър поклати глава и попита учудено:

— Добре, Еймъс, но знаеш ли колко магазина на „Севън-Илевън“ има в Чикаго и предградията?

— Не търся супермаркет, Мери. Търся номер седемстотин и единайсет на някоя улица. Не е име на магазин.

Тя го зяпна смаяно.

— Мамка му, да не искаш да ми кажеш, че никога не е ставало въпрос за магазините, а за номер на сграда? Но той каза…

— Той е казал „седем-единайсет“. Което си е седем-едно-едно. Ти обаче си го записала по начина, по който би го записал всеки човек в тази страна. Предположила си, че става въпрос за веригата магазини, а той е имат предвид нещо съвсем друго.

— Но той не ме поправи!

— Да не би да си очаквала да ти нарисува карта? Те възприемат това като игра. Която се играе по техните правила.

— Добре, разполагаш с номера, но каква полза от него, ако не знаеш името на улицата.

— Знам името на улицата. То се крие в имейл адреса.

— Малард две хиляди? Но откъде знаеш, че се намира точно в Чикаго? Как този град е свързан със случилото се в Бърлингтън?

— Не е свързан с Бърлингтън, а с мен.

— Но, Еймъс, какво…

Ланкастър не успя да довърши изречението, тъй като Декър вече бе излязъл от стаята.

— Кучи син! — промърмори Ланкастър.

Джеймисън я погледна разбиращо.

— Не ти е за пръв път, предполагам.

— Дръж ме в течение, Джеймисън. И се грижи за него. Може да е гениален, но понякога дори гениите вършат глупости.

— Обещавам.

И Джеймисън забърза след Декър.

Ланкастър се отпусна на стола и впери поглед в записките си. Смачка ги на топка и ги запрати към другия край на кабинета си.

— Майната им на „Севън-Илевън“!