Дейвид Балдачи
Абсолютна памет (55)

55

Наблюдава магазина в продължение на десет минути, застанал от другата страна на улицата. Гледаше как клиентите влизат и излизат, как колите спират и потеглят.

Продължи да наблюдава. Искаше да провери дали някой не наблюдава самия него. Когато установи, че никой не го следи, прекоси забързан улицата и пристъпи към вратата. Надникна през стъклото и видя на касата същата жена, която отново броеше и подреждаше кутии цигари. Не видя други клиенти.

Отвори вратата и звънчето иззвъня. Жената вдигна поглед. Миг по-късно го разпозна.

Трудно можеше да се забрави мъж с неговите габарити и външност.

— Върнахте се — каза тя.

— Върнах се — рече Декър, докато оглеждаше магазина. Пъхна ръка в джоба, където бе прибрал пистолета.

— Дължа ви ресто от миналия път — каза жената. — Кафето, сладкишът и вестникът не правят пет долара.

— Задръжте рестото. Работите много. И сутрин, и вечер.

— Вярно, работя много, и то на смени. Днес съм нощна.

— Как е бизнесът?

— Нощем няма много клиенти. Но сутрин има доста, когато хората отиват на работа. Кафе, цигари, закуски… цели стекове „Ред Бул“.

— Когато дойдох за пръв път тук, имаше един човек. Май се казваше Били. На смяна ли е?

Тя поклати глава.

— Не, няма го.

— Не работи вече тук, нали?

— Как разбрахте? — учуди се жената.

— Кога напусна?

— В деня, в който вие се появихте за пръв път. Бях много ядосана, когато не дойде на работа на следващия ден. Имах си достатъчно задачи…

— Пазите ли служебното му досие?

— Да, отзад е.

— Мога ли да го видя?

— Не. Политика на компанията.

— Кажете ми поне фамилното му име.

— Защо?

— Може да се окаже човекът, когото търся.

— Не.

Декър вдигна телефона си.

— Мога да се обадя във ФБР и агентите да дойдат до пет минути. Те ще вземат всички досиета. — Огледа невъзмутимо жената и попита: — Американска гражданка ли сте?

Тя пребледня.

— Не, но имам документи…

— Сигурен съм, че всичко с тях е наред. Надявам се да е така. Защото федералните агенти ще ги проверят. Няколко пъти.

Жената остави бавно кутията цигари, която държеше в ръце, и отбеляза нещо в инвентарния списък. Личеше си, че обмисля как да реагира на думите му.

— Може… може работната ми виза да е изтекла неотдавна…

— Много жалко. Правителството се бори да прокара имиграционната си реформа и властите са доста чувствителни по този въпрос. Сигурен съм, че ще проявите разбиране.

— Ами ако ви позволя да видите досието на Били?

Декър свали телефона.

— Това може да промени нещата.

Жената отиде в офиса отзад и минута по-късно се върна с една папка.

— Можете да го задържите. Направих ви копие.

Декър отиде до вратата, заключи я и обърна табелката, така че отвън да се вижда ЗАТВОРЕНО.

— Какво правите? — извика жената.

Декър отново извади телефона си.

— ФБР ще пристигне след пет минути. Опасявам се, че магазинът няма да работи за известно време.

— Но нали ви дадох досието?

— За което съм ви благодарен. Но едното няма нищо общо с другото.

— Какво ще прави ФБР тук?

— Ще търси следи от Били. Не се притеснявайте. Няма да се интересуват от работната ви виза.

— Но защо Били е толкова важен? Той просто мие подовете!

— Важен е най-вече защото не е Били. Истинското му име е Белинда.

 

 

Няколко часа по-късно агент Богарт излезе от магазина и се присъедини към Декър, който стоеше на паркинга и пиеше кафе под прехвърчащия сняг.

— Открихме един отпечатък, който можем да използваме — обяви Богарт. — Върху кофата за вода в склада. В момента го проверяваме, но още нямаме резултат. Може да е на Уайът, а може да е на някой друг, който също е използвал кофата. Дори да е неин, едва ли фигурира в нашата база данни. А може и вече да не се казва Белинда, а Били.

— Според доктор Маршъл тя е била изнасилена в Юта. Полицията би трябвало да разполага с досие по случая.

— Така си мислиш. Проверихме в полицейското управление в градчето, където е израснала. Няма никакъв документ, който да подсказва, че Белинда Уайът е станала жертва на изнасилване.

Декър остана смаян.

— Невъзможно! След групово изнасилване и побой?! Това е променило мозъка й, била е изпратена в института. Чу доктор Маршъл — каза, че е разговарял с онзи лекар от Юта. Тя наистина е била изнасилена и пребита!

— Възможно е. Но е възможно и друго — да не е подала оплакване в полицията.

— Защо да не подаде?

— Заради положението, в което се е намирала. Живеела е в малък град, където всички се познават. Може да е решила да не разгласява случая.

— А може и родителите й да са взели това решение вместо нея — отвърна Декър.

— Това е още по-вероятно — призна агентът.

Декър допи кафето си и захвърли чашата в кофата за боклук.

— Белинда беше слаба и доста висока за жена, около метър и осемдесет. Били имаше същия ръст, но изглеждаше малко по-едър, може би шейсет и пет — седемдесет килограма.

— И беше мъж?

— Така мисля, макар да имаше андрогенна външност. Същото се отнасяше и за Белинда в института. Дадох описанието му на художника ви. Той вече завършва рисунката.

— Когато приключи, ще я разпратим на всички.

— Предлагам за момента да се ограничим с полицията и ФБР. Не я разпращайте до медиите. Разберат ли, че сме стигнали толкова далече, двамата ще потънат вдън земя.

Богарт не изглеждаше убеден, но каза:

— Добре, така ще направим. Засега. — Пъхна ръце в джобовете си и заби поглед в асфалта. — Свързахме се с компанията за поддръжка на басейни, която семейство Уайът е използвало в Колорадо. Идвали са да зазимят басейна преди два месеца, но не са видели никого. Парите си получавали по банков път. Всъщност семейство Уайът е плащало по този начин всичките си сметки. Не им се е налагало да общуват с никого. Така че тази следа ни отведе до задънена улица.

— А Леополд?

Богарт въздъхна дълбоко.

— Да, Леополд. Щях да стигна и до него. Тук отбелязахме известен успех.

— Истинското му име?

— Можеш да се изненадаш, но той наистина се казва Себастиан Леополд. Беше прав. Австриец е.

— Нещо за миналото му?

— Очакваме подробности. Но доколкото знаем, съпругата му и дъщеря му са били убити, а престъплението не е било разкрито.

— Кога е дошъл тук?

— Трудно ни е да преценим. Убийствата са извършени преди осем години. Следователно по някое време след това. Съмнявам се, че пребивава легално в страната. От друга страна обаче, към европейците не сме толкова взискателни, както към останалите имигранти.

— Ако е тук от едва няколко години, много бързо се е отървал от акцента. Допусна само една грешка по време на целия ни разговор. Мога ли да погледна с какво разполагате?

— Ще го уредя. Къде да те открием?

— В библиотеката в „Мансфийлд“.

— Да те закарам до там?

— Първо трябва да се отбия на едно място.

— Къде?

— Да взема партньорката си.

— Партньорката си? Нямаш предвид Ланкастър, нали? Не мисля, че е в състояние да работи след ужаса, който преживя.

— Мери ще се справи.

— Откъде си толкова сигурен?

— Защото я познавам. Тя е по-силна от нас двамата, взети заедно.