Дейвид Балдачи
Абсолютна памет (56)

56

Ланкастър и Джеймисън седяха срещу Декър в училищната библиотека. Очакваха да получат досието на Леополд. Декър бе разказал на Ланкастър всичко, което бе научил до момента.

— Богарт смята, че Белинда не е подала оплакване в полицията — заяви той. — Предполага, че родителите й са я посъветвали да не го прави.

— Ама че отрепки! — възкликна вбесена Ланкастър.

— В резултат на травмата се е сдобила с абсолютна памет. Би трябвало да помни нападателите си.

— Ако изобщо ги е познавала — отбеляза Джеймисън.

— Става въпрос за малко градче в Юта — каза Декър. — Там вероятно всички се познават.

— Изобщо ли не разговаряше на тази тема с останалите в института? — попита Ланкастър.

— Не, никога нищо не е споменавала. По време на груповите сеанси не е говорила за случилото се. Нямах представа какво е преживяла, докато доктор Маршъл не ми каза. И най-вероятно е била изнасилена, защото нападателите й са знаели за нейната интерсексуалност — добави Декър.

Ланкастър поклати глава.

— Никога не бяха чувала този термин, докато не го спомена. Не мога да си представя що за живот водят тези хора. Според Маршъл имала един тестис и един яйчник?

— Да.

— В такъв случай в училище е преживяла същински кошмар. Ами ако в съблекалнята преди часа по физическо някое момиче е забелязало нещо необичайно? Тръгнала е приказка и всички са разбрали. Било е ужасно.

Декър четеше документа пред себе си. Бе открил един факт, който не се връзваше с останалите.

Ланкастър добре познаваше това изражение.

— Какво има?

Той я погледна и обясни:

— Доктор Маршъл спомена, че адресът в досието на Белинда е отпреди петнайсет години. Тя обаче беше в института преди двайсет години.

— Възможно е да е поддържал контакт със семейството й поради някаква причина. Съмнявам се, че Белинда е останала там цели пет години. Явно адресът е по-скорошен.

— Но Маршъл каза още нещо. Родителите й никога не са я посещавали в института. Защо му е изобщо да добавя актуален адрес? Да не би да са им писали?

Извади телефона си и позвъни в института. Доктор Маршъл бе в среща, но се обади пет минути по-късно.

— Да, Еймъс, прав си — каза той. — Семейство Уайът се преместиха на друго място, но поддържахме връзка в продължение на седем години. Изпратиха ми новия си адрес, за да мога да им пиша от време на време.

— Не го споменахте при нашия разговор.

— Знам. Съжалявам. Но се отнасям изключително конфиденциално към личните данни на пациентите. Опитах се да ви помогна, доколкото е възможно в рамките на професионалната етика.

— Казахте, че родителите й никога не са я посещавали в института. Предположих, че това означава, че не са се интересували от нея. Споменахте, освен това, че ги причислявате в графата на невежите, що се отнася до състоянието на Белинда.

— Точно така.

— Как стигнахте до този извод? Как изобщо Белинда е попаднала в института, след като родителите й не са се интересували от нея?

— Не мисля, че идеята е била тяхна.

— А чия?

— Не съм сигурен. Може да е на някой от лекарите, които са я преглеждали, след като е настъпила промяна в когнитивното й състояние, и той да е предложил да постъпи при нас. Още преди двайсет години се радвахме на отлична репутация — заяви той с гордост. — И разполагахме с достатъчно финансиране, за да посрещнем всичките й разходи.

— Добре, но след като родителите й не са имали нищо общо с изпращането й в института, защо ще искат да си кореспондират с вас?

Декър смяташе, че знае отговора, но предпочиташе да го чуе от устата на Маршъл.

— Защото бяха уплашени, Еймъс. Страхуваха се от Белинда. Така поне ми казаха. Когато се върнала у дома в Юта, била съвсем друг човек. Променена до неузнаваемост, и то в лоша посока. Усилията, които положихме в института, явно не са й помогнали. Не след дълго напуснала дома си. От време на време изпращала съобщения на родителите си. Доста плашещи съобщения. Затова се страхуваха от нея.

— Страхували са се да не ги нарани?

— Не бих искал да спекулирам по този въпрос.

— Тогава направете логично предположение, като изходите от професионалния си опит.

Чу Маршъл да въздиша тежко.

— Добре. Мисля, че бяха ужасени, че ще ги убие.

Били са абсолютно прави.

— Можете ли да ми дадете стария им адрес? Онзи в Юта? Имате ли го?

След малко Маршъл му го продиктува. Декър му благодари и затвори.

Седна пред лаптопа и потърси сателитно изображение на мястото. Завъртя екрана, така че Ланкастър и Джеймисън да го виждат.

— Окей, обикновена къща в обикновен квартал — отбеляза Ланкастър. — Като моята. Работата е там, че новият дом на семейство Уайът е пет пъти по-голям от предишния, с басейн и отделен гараж за четири коли, пълен с луксозни автомобили.

Ланкастър сбърчи вежди.

— Какво са работили тези хора?

— Според информацията, която Богарт откри, Лейн е бил помощник-управител в местния клон на щатската автомобилна администрация, а госпожа Уайът е била сервитьорка в ресторант.

— Определено не са получавали кой знае какви заплати — отбеляза Джеймисън. — Как тогава са могли да си позволят подобна къща?

— Ако проследим парите, ще открием отговора. — Декър отново взе телефона. Зададе този въпрос на Богарт. Когато приключи разговора, погледна Ланкастър и каза: — Ще провери и ще ни се обади.

— Докъде сме стигнали, Еймъс? — попита Ланкастър.

— Мисля, че се приближаваме до откриването на мотива зад убийствата, Мери. И когато го направим, всичко ще намери своето обяснение.

— Добре. Защото онова, което знаем до момента, ми изглежда толкова нелогично. Абсолютно нелогично.

— Не, то има своята логика, особено за Уайът и Леополд. Няма логика за нас, защото не разполагаме с достатъчно информация.

— Мразя този свят — възкликна унило Ланкастър.

— Аз не мразя целия свят — отвърна Декър. — Мразя само част от хората, които за мое най-голямо съжаление живеят в него.