Дейвид Балдачи
Абсолютна памет (25)

25

Декър тръгна по улицата и измина стотина метра първо в едната, после в другата посока. Отстрани на бара имаше пресечка, но тя завършваше без изход. От там не се виждаха никакви врати, с изключение на служебния вход на бара и на съседната аптека, но и двата бяха затворени с решетки, а решетките — заключени. Нямаше други странични улички, по които Леополд да изчезне за петнайсет секунди, дори да спринтираше с всички сили. Декър надникна в бара, за да се увери, че Леополд не се е върнал там, ала той не беше вътре.

Някои от близките магазини бяха отворени, но не откри Леополд в нито един от тях, а никой от продавачите не си спомняше да е видял човек с неговото описание. На улицата също не откри хора, които да са го виждали.

Имаше само едно обяснение. Някой бе качил Леополд в колата си и двамата бяха потеглили нанякъде. Това, разбира се, засили подозренията на Декър. И го разстрои допълнително, тъй като бе позволил да му се изплъзне.

Не можеше да направи нищо повече тук и реши да отиде в гимназията „Мансфийлд“.

Опечалените си бяха тръгнали, но мястото им бе заето от две групи протестиращи, струпали се зад жълтата полицейска лента. Едните защитаваха правото да се притежават оръжия, другите го заклеймяваха. Двете групи викаха, скандираха и периодично влизаха в словесни престрелки.

Повече оръжия! Не на оръжията! Втората поправка гарантира правото на гражданите да носят оръжие! Оръжията убиват! Не, хората убиват! Кога ще сложим край на тези кръвопролития? Вървете по дяволите!

Декър заобиколи импровизираните митинги и показа временната си карта, за да влезе в охранявания периметър. Завари Ланкастър в командния център в библиотеката.

Тя остана смаяна, когато й разказа какво се е случило в съдебната зала.

— И той си тръгна ей така?

Декър кимна.

— Мак ще побеснее. Очаквах повече от Шийла Линч. Този служебен адвокат направо я е разбил.

— Той просто си вършеше работата. Правосъдието е уравнение, в което невинаги има място за истината и справедливостта. Струва ми се, че Абернати взе правилното решение. Оттеглянето на самопризнанията остави прокурорката без никакви доказателства. А Абернати вече й бе вдигнал мерника. Вероятно просто търсеше начин да сложи край на делото. И го направи. Двамата с теб сме го виждали и преди.

През годините Декър бе взел участие в толкова много съдебни процеси, че се чувстваше като опитен адвокат с тази разлика, че не притежаваше тога и не членуваше в колегията.

— Радвам се, че приемаш нещата по толкова хладнокръвен и логичен начин, Еймъс — отвърна Ланкастър, без да прикрива студенината в гласа си.

— А как трябва да ги приема? — отвърна рязко той. — Вторача ли се в случилото се, превърна ли го във фикс идея, докъде ще ни доведе това?

Тя извърна поглед и задъвка яростно дъвката си.

— Извинявай — каза. — Имам ужасен ден.

Декър не й спомена, че е проследил Леополд и че после той е изчезнал. Чувстваше се като глупак. А кой иска да изглежда като глупак, макар и с усъвършенстван мозък?

— Момчетата от ФБР изглеждат развълнувани — отбеляза той.

Агентите на Бюрото, издокарани в елегантни костюми, излъчваха повече енергия и ентусиазъм от обичайното.

— Масово убийство, свързани случаи, нещата, които откри по отношение на Деби Уотсън… Това определено покачи залозите. — Ланкастър помълча, после, докато прелистваше някакви документи, добави: — Искат да говорят с теб, Еймъс. От ФБР.

Той се изненада.

— Защо?

— На първо място, защото ти откри всички нови улики. Освен това убиецът има специално отношение към теб. Надписът в стария ти дом беше предназначен за теб. Шифрованото послание в стаята на Деби също. Затова от ФБР искат да те разпитат с надеждата да попаднат на следа, която да обясни тази вендета срещу теб.

— И кога искат да го направим?

— Мисля, че моментът е подходящ.

Декър се обърна и видя до себе си висок широкоплещест мъж между четирийсет и петдесет години. Костюмът му бе безупречно елегантен чак до жълтата кърпичка в джобчето, която бе в тон с вратовръзката. Изглеждаше в отлична форма. Явно той бе старшият тук, ако се съдеше по притеснените погледи, които отправяха към него другите агенти.

Декър го виждаше за пръв път. Сигурно бе пристигнал направо от Вашингтон. Тежката артилерия, изпратена заради тежък случай, който приковаваше вниманието на цялата страна. Така действаха федералните. Оставяха дребните случаи на местните, докато те обираха лаврите в разследванията, които националните медии отразяваха.

Непознатият протегна ръка и се усмихна. Имаше идеално бели зъби с разстояние между предните два.

— Специален агент Рос Богарт. Трябваше да довърша някои неща във Вашингтон и затова не пристигнах веднага. Господин Декър, предлагам да си намерим тихо място, където да обсъдим някои неща, ако нямате нищо против.

— Дори да имах нещо против, това едва ли е от значение.

— Всички преследваме една цел. Разбрах, че сте били полицай, а после и инспектор. Знаете процедурата, знаете, че нямаме право да пропуснем и най-незначителната подробност, да пренебрегнем и най-ненадеждната следа. — Богарт посочи вратата в дъното на библиотеката, която водеше към читалня за учениците, чийто роден език не бе английският.

Декър стана и го последва. Към тях се присъедини втори агент, жена, която Декър не бе виждал до този момент. Беше блондинка на трийсет и няколко, с мускулести прасци и леко издадена напред четвъртита челюст. Държеше дигитален диктофон в едната си ръка и бележник с химикалка в другата. Бе окачила служебна значка на колана си.

— Специален агент Лафърти ще се присъедини към нас — каза Богарт.

— В такъв случай имате ли нещо против и инспектор Ланкастър да присъства? — предложи Декър. — Тя разследва случая от самото начало.

— Може би по-късно — отвърна Богарт с усмивка, докато придържаше вратата и палеше осветлението.

Седнаха около малка маса, Декър от едната страна, двамата специални агенти от другата. Лафърти включи диктофона и отвори бележника си. Бе готова да запише всяка дума, изречена в стаята.

— Все още ли преподават стенография при всичките тези модерни технологии? — попита Декър, вперил поглед в нея. — Смятам, че дигиталният запис ще бъде абсолютно точен, докато стенографията може да съдържа интерпретации и подсъзнателно подбрани нюанси. Просто ми хрумна.

Тя не знаеше как да реагира на думите му, затова погледна шефа си.

Богарт каза:

— Защо не започнете от самото начало? Така ще навляза по-бързо в нещата.

— А защо просто не ме оставите да обобщя, за да не си губим времето? — отвърна Декър. Не дочака позволение от страна на Богарт, а започна направо: — Семейството ми бе убито преди шестнайсет месеца. Случаят остава неразрешен. — После разказа за самопризнанията на Себастиан Леополд, за престоя му в ареста, оттеглянето на самопризнанията, липсата на каквито и да било улики и оправдателната му присъда. — Както знаете, балистичната експертиза доказа връзката между двата случая.

— Сигурен ли сте, че Леополд не е стрелецът от гимназията? — попита Богарт.

— Невъзможно е. По това време беше под ключ. Бил е арестуван няколко часа преди касапницата.

— Вие открихте мястото, където се е крил нападателят — каза Богарт. — В склада за хранителни продукти.

— Анализирах показанията на свидетелите и направих логична връзка между тях.

— Пак вие сте открили тетрадката в шкафчето на Деби Уотсън с рисунката на стрелеца.

— Още едно логично заключение.

Богарт продължи, все едно не го беше чул:

— После сте отишли в дома на семейство Уотсън и сте открили кодираното съобщение, замаскирано като музикални ноти. Преди това е имало друго съобщение в бившия ви дом, където семейството ви е било убито. И то е намерено от вас. — Богарт помълча за миг, сетне добави: — Още едно логично заключение?

— Предполагам, че е излишно да го казвам, след като вие направихте това вместо мен.

— Струва ми се, че подхождате доста лекомислено. Мога ли да ви попитам защо?

— Съвсем не подхождам лекомислено. Затова работя по случая, макар да не съм полицай.

Богарт погледна папката пред себе си.

— Всъщност по случаите, нали така? Делят ги шестнайсет месеца.

— Всъщност шестнайсет месеца, два дни, дванайсет часа и шест минути.

— Откъде знаете с такава точност? Дори не погледнахте часовника си.

— На стената зад вас има часовник.

Богарт не се обърна, но Лафърти го направи и си записа нещо.

Декър нямаше нужда да поглежда часовника на стената. Той разполагаше с вътрешен хронометър, по-точен от „Ролекс“.

— Въпреки това! — учуди се Богарт. — До минута?

— Мога да ви кажа колко време е изминало с точност до секунда — отвърна спокойно Декър. — Ако случайно се питате къде съм бил по време на стрелбата в гимназията, трябва да знаете, че бях във Втори участък.

Богарт смръщи вежди и погледна изумено Декър.

— Защо бързате да изтъкнете алибито си? Да не би да смятате, че сте под подозрение?

— Ако се замислите, ще стигнете до извода, че всички сме под подозрение.

Декър погледна Лафърти, която записваше думите му.

— Този антагонизъм в поведението ви преднамерен ли е, господин Декър? — попита любезно Богарт.

— Не, характерът ми е такъв. Попитайте всеки, който ме познава. Не признавам условностите. Загубих задръжките си преди години и така и не ги възстанових.

— Полицейското ви досие е отлично. Постигнали сте забележителни резултати. Вие и вашата партньорка.

— Бившата ми партньорка — поправи го Декър, който изпитваше нужда да се изразява възможно най-точно. Особено в този момент.

— Бившата ви партньорка — съгласи се Богарт. — От разговорите с бившите ви колеги останах с впечатлението, че вие сте били водещата личност в екипа. Не казвам, че вие сте били мозъкът, защото не искам да подценявам приноса на детектив Ланкастър за разкриването на случаите, които сте разследвали.

— Радвам се да го чуя. Защото Мери е добър детектив и си скъсва задника от бачкане. — Декър погледна към Лафърти и каза: — Ако и вие работите така усърдно, можете да станете нещо повече от стенографка на шефа си. Сигурен съм, че ще покажете на какво сте способна, стига да получите възможност.

Лафърти се изчерви и остави химикалката.

Богарт се приведе напред.

— Този човек като че ли преследва лично отмъщение. Имате ли представа кой може да е?

— Ако имах, щях да съм предал информацията на полицейското управление на Бърлингтън.

— Ние работим по случая заедно — отвърна Богарт, който вече не се усмихваше любезно.

— Радвам се, че смятате така.

— Нищо ли не ви хрумва?

— Когато разговарях с Леополд, той заяви, че съм го засегнал по някакъв начин в „Севън-Илевън“. Станало е месец преди семейството ми да бъде избито. Само че аз никога не съм имал конфликт с когото и да било там. Ако пък някой е имал проблем с мен, щях да го запомня.

— Искате да кажете, че паметта ви е безпогрешна?

— Искам да кажа, че щях да запомня, ако някой беше имал проблем с мен.

— Но това е било отдавна, може да сте забравили. Може да е било нещо дребно… невинно на пръв поглед. Може изобщо да не сте му обърнали внимание. Всички пропускаме или забравяме. Спомените могат да ни подведат.

— Кога сте роден?

— Какво? — попита рязко Богарт.

— Кажете ми кога сте роден. Ден, месец, година?

Богарт погледна Лафърти и отговори:

— На втори юни шейсет и осма.

Декър премигна няколко пъти и каза:

— В такъв случай сте роден в неделя.

Богарт се облегна на стола си.

— Точно така. Но го разбрах доста по-късно. А вие как разбрахте? Да би да сте чели досието ми и да сте научили датата предварително?

— Не бих могъл да получа достъп. А и допреди пет минути дори не подозирах за съществуването ви. Ако искате още едно доказателство, мога да задам същия въпрос и на колежката ви.

— И какво ще докажете с това?

— Че бих запомнил евентуален конфликт с друг клиент в „Севън-Илевън“ независимо дали е възникнал преди седемнайсет месеца или седемнайсет години.

— Смятате, че Леополд лъже, така ли?

— Мисля, че Себастиан Леополд не е този, за когото се представя.

— И за кого се представя?

— За бездомник, който не е с всичкия си.

— Искате да кажете, че не е бездомник и се радва на отлично психическо здраве?

— Подозирам, че може да е опасен.

— Но нали казахте, че не би могъл да е убиецът от гимназията? Да не би да смятате, че е убил семейството ви?

— Има алиби и за него. Но мисля, че е свързан по някакъв начин.

— Защо?

— Защото първо се появи и си призна, че е извършил тройно убийство. А после изчезна. Нито едното, нито другото са плод на случайност.

— Значи смятате, че е свързан по някакъв начин. И сега е изчезнал?

— Нямам доказателства. Но дори да го открием, не можем да му повдигнем обвинение, защото не разполагаме с никакви улики против него.

— Защо смятате, че е замесен? — обади се агент Лафърти.

Богарт се обърна към нея, изненадан, че тя е проговорила.

Декър я погледна и отвърна:

— Защото поведението му е нелогично и необяснимо. А аз не харесвам такива хора.