Дейвид Балдачи
Абсолютна памет (41)

41

След като се настаниха в мотела, дремнаха малко, взеха си душ и се преоблякоха. Сега стояха пред осеметажна тухлена страда с малки прозорци, която бе построена преди шейсет-седемдесет години, ако се съдеше по вида й.

Джеймисън погледна адреса на сградата, изписан с метални букви и цифри, закрепени с болтове върху фасадата.

— „Дъктон“, седемстотин и единайсет. Значи това е бил твоят дом?

Декър кимна, без да откъсва поглед от сградата.

— Променил се е малко. Все пак минаха двайсет години.

— Наистина ли е било изследователски институт?

— До голяма степен. Хората тук се опитваха да разберат как точно функционира мозъкът. Провеждаха всевъзможни изследвания и експерименти — в края на краищата мозъкът е орган и работата му се основава на електрически импулси. Но заедно с това организираха и терапевтични сеанси — групови и индивидуални. Ровеха се надълбоко в личния живот на всеки от нас. Искаха да извършат научен пробив в тази област, но се опитваха и да ни опознаят по-добре. Да открият отговора на въпроса как необикновените ни умствени способности са повлияли върху живота ни.

— Звучи доста сериозно и задълбочено.

— Самата истина.

— И какъв беше резултатът?

Декър сви рамене.

— Така и не разбрах. Не ми казаха. Прекарах тук месеци наред, но в един момент ми заявиха, че мога да си вървя. Не ме потърсиха за повторни изследвания.

— Чакай малко, казали са ти, че можеш да си вървиш? Да не би да си бил затворен тук против волята си?

— Не, бях доброволец.

— Защо?

Декър се обърна и я погледна.

— Защото бях уплашен, Джеймисън. Мозъкът ми се беше променил, което означава, че всичко в мен беше променено. Всичко — емоции, характер, социални умения… Исках да разбера защо. Предполагам, че съм се опитвал да узная в какво ще се превърна след време.

— Промяната е имала и много положителни страни. Искам да кажа, че идеалната памет улеснява нещата в ученето и работата.

Декър отново погледна сградата.

— Ти харесваш ли се?

— Какво?

— Харесваш ли се такава, каквато си?

— Ами… да. Вярно, че мога да тренирам по-упорито във фитнеса и да си намеря подходящия мъж, но, да, харесвам се.

— Аз също харесвах човека, който бях. Но той изчезна изведнъж. И никой не ме беше питал дали искам да се случи така.

Тя се смути.

— Прав си. Не помислих за това.

— Бих се радвал да можех да забравя някои неща. Нали разбираш… хората искат да забравят едно или друго.

— Декър, дори човек с най-обикновени умствени способности не би могъл да забрави неща като например трагедията с твоето семейство.

— Аз обаче си спомням и най-незначителната подробност, при това в син цвят. Никога няма да забравя нищо, няма да забравя какво изпитах, когато открих телата. Ще помня, докато съм жив. При мен времето не лекува, защото мозъкът ми не му позволява да замъгли спомените. Те си остават също толкова ярки, колкото в деня, в който се е случило нещо. Приличат на снимки, които никога, ама никога не избледняват. Някои хора казват, че не могат да се върнат назад. Е, аз не мога да продължа напред.

— Съжалявам.

Декър се обърна и я погледна.

— Съчувствието не ми помага — каза той. — Преди можеше, но вече не.

Влезе в сградата и Джеймисън забърза след него.

Не откриха името на научноизследователския институт в списъка с компании и учреждения, помещаващи се в сградата. Декър попита за него на рецепцията, но жената там не успя да му помогне. Никога не бе чувала за института.

Двамата с Джеймисън обиколиха фоайето. Той огледа всяко кътче от него, за да не пропусне нито една подробност.

— Разхождаш се из паметта си, а? — попита шеговито репортерката.

Той я изгледа с повдигнати вежди и тя се изчерви.

— Съжалявам, опитвах се да разведря атмосферата. Предполагам, че чувството за хумор не е от най-силните ти страни.

Декър обаче вече прекосяваше фоайето на път към малкия цветарски магазин в единия ъгъл. Джеймисън го настигна тъкмо когато той застана пред щанда.

Посрещна го четирийсетгодишна жена, нисичка и пълна, с късо подстригана светлокестенява коса. Работното й облекло се състоеше от черен панталон и бяла блуза с дълги ръкави.

— Мога ли да ви помогна? — попита тя.

— Магазинът ви е тук много отдавна — започна Декър. — Спомням си го.

Тя се усмихна:

— „Дорас Флорас“. Тук е от самото откриване на сградата. Дора беше майката ми. Тя го създаде.

— Помня и нея. Много си приличате.

Жената се усмихна още по-широко.

— Поех магазина преди десет години. Двамата с баща ми създадоха страхотен бизнес. Докато следвах в колежа, често идвах тук да им помагам. Аз съм Маргарита, между другото. Как иначе да ме кръстят, нали? Най-малката съм от четири момичета и всички носим имена на цветя.

— Значи сте тук от десет години, така ли?

— Да — отвърна жената и леко сбърчи вежди. — Защо ли си мисля, че не се интересувате от букетите?

— Така е — призна Декър и показа картата си.

— От друг щат сте — отбеляза тя. — Трябва да е нещо важно.

— Да. Тук имаше изследователски институт. Вярно, беше преди двайсет години. Институт за когнитивни изследвания.

Маргарита се усмихна.

— О, помня ги, разбира се. Бяха добри клиенти.

— Бяха? Следователно не са тук?

— Няма ги, изнесоха се. Беше… чакайте да помисля… преди седем-осем години. Помня големите камиони отвън. Знаете ли, мястото е страхотно, великолепна стара сграда, отлично поддържана, наистина първокласен имот. При това е толкова близо до Чикаго.

— Предполагам, че не знаете къде са се преместили.

— Не, не знам. Потърсихте ли в телефонния указател? Предполагам, че имат страница в интернет.

— Проверих, но не успях да ги открия.

— О, съжалявам.

— Благодаря все пак — каза Декър и понечи да си тръгне.

— Доктор Рабиновиц обаче е тук.

Декър се обърна.

— Харолд Рабиновиц?

— Да, откъде знаете малкото му име?

— Направих известни проучвания, преди да дойда — отвърна той.

— А, да. Още живее тук и — можете ли да повярвате — продължава да поръчва цветя при нас. Откачалките, така ги наричахме помежду си, бяха едни от най-добрите ни клиенти. Поръчваха свежи цветя всяка седмица. И изпращаха много букети на други хора. Беше хубаво. Хубаво за тях, хубаво и за нас.

— Имате ли адреса му?

Изражението й се промени.

— Не би трябвало да давам информация от този род — поколеба се жената.

— А можете ли да ми дадете телефонния му номер?

— Не мисля, че имам право. Изглеждате ми симпатичен, но това е в разрез с фирмената ни политика.

— Какво ще кажете да позвъните на доктор Рабиновиц и да му кажете, че Еймъс Декър би искал да се срещне с него. Ако ви позволи, ще ми дадете адреса му. Ако ли не, няма проблем.

— Струва ми се коректно. Значи го познавате? Вие сте Еймъс Декър. Видях името ви на служебната карта.

— Да, познавам го.

— Защо не казахте веднага? Един момент.

Тя отиде до телефона, потърси номера в компютъра си и го набра. Проведе разговора с гръб към тях. Минута по-късно остави слушалката и се върна при Декър. Написа нещо на лист хартия и му го подаде.

— Бинго! Каза, че ще се радва да се видите.

Декър погледна листчето, вдигна глава и попита:

— Родителите ви живи ли са?

Маргарита изглеждаше изненадана от въпроса.

— Майка ми живее в старчески дом. Хубав е, харесва й, но идва редовно и аранжира всичките ни букети.

— Предайте й тогава, че Еймъс Декър не е забравил цветята й. И те… много са му помогнали.

— Непременно. Ще се зарадва да го чуе. Мама смята, че колкото повече цветя има на този свят, в толкова по-добро място ще се превърне той.

Когато излязоха навън, Джеймисън погледна Декър и каза:

— Браво!

Той не реагира.

— Цветята наистина ли са ти помогнали?

Декър я удостои с бегъл поглед.

— Да, наистина ми помогнаха.

— Явно не си се променил толкова, колкото си мислиш.