Дейвид Балдачи
Абсолютна памет (36)

36

Декър пристигна пред сградата запъхтян. Втурна се към входа на склада и въведе кода в електронната ключалка. Кодът не бе кой знае колко сигурен. Рожденият ден на Моли.

Влезе в коридора с отделните клетки. Всички те имаха ролетни врати и той забърза към последната в редицата. Извади ключа от джоба си, но видя, че ключалката е разбита.

Бяха го направили напълно съзнателно. Бяха искали да разбере.

Извади пистолета. За всеки случай. Вдигна вратата, но в помещението нямаше нищо живо.

Тук бе складирал вещите, които бе запазил от стария си дом, защото апартаментът, където се бе преместил първоначално, беше съвсем малък. В същото време не можеше да изхвърли тези неща. Те бяха реални, осезаеми спомени за живота, прекаран с двете му най-близки същества. Каси и Моли.

Всичко бе прибрано в кашони, а кашоните — надписани и подредени по металните рафтове. Складът бе разход, който трудно можеше да си позволи, но никога не пропусна нито един наем, гладуваше и студуваше, за да плаща за това място, за да запази спомените непокътнати. То бе огледало на съзнанието му — препълнено с всевъзможни неща, но подредено и организирано по начин, който позволяваше достъп до всяко от тях с минимални усилия.

Трябваше да надзърне в един кашон. Само в един.

Намираше се на задния ред на втория рафт отляво — беше четвъртият кашон в десния край.

Достигна мястото и спря. Кашонът бе там, но капакът бе вдигнат. Свали го от рафта и го постави на бетонния под.

В него бяха вещите, които бе запазил от кариерата си на полицай. Сред тях и старата си полицейска униформа, която прибра там, след като стана следовател. Направи го, защото в живота на управлението имаше моменти, когато дори цивилните ченгета трябваше да обличат униформи. Когато напусна управлението, правилата изискваха да върне униформата, но никой не му я поиска и той не я предаде. Така или иначе, тя не можеше да бъде използвана от друг човек. В цялото полицейско управление на Бърлингтън нямаше нито един, който да се доближава до габаритите му.

Униформата не беше в кашона. Някой я бе използвал, за да заблуди Нора Лафърти да свали гарда си за няколко ценни и в крайна сметка фатални секунди на онази уличка.

Знаят къде живея. Знаят къде държа склад.

И го бяха осквернили.

Потърси в паметта си кога за последен път бе идвал тук.

Преди двайсет и седем дни, в 1:35 ч. следобед. Нима го бяха проследили тогава? Или по-рано?

Забърза към входната врата, където имаше охранителна камера.

Не очакваше тя да му помогне и се оказа прав.

Обективът бе зацапан с черен спрей. Очевидно никой не полагаше грижи за тази камера, след като не бе забелязал, че тя не записва вече почти месец.

Позвъни на Богарт.

Петнайсет минути по-късно няколко джипа спряха пред входа на склада. Декър ги поведе към своята клетка.

Пътьом обясни на агентите какво е открил. Когато пристигнаха, екипът на Богарт се залови за работа. Агентите търсеха пръстови отпечатъци, следи, нещо, каквото и да било, останало от онзи, който бе проникнал тук.

Богарт и Декър стояха отстрани и наблюдаваха работата на агентите.

— Защо не върна униформата си, след като напусна полицията? — попита Богарт.

Декър знаеше накъде отива този разговор, но не можеше да направи нищо. Освен това Богарт беше прав.

— Трябваше да я предам — призна той. — Но не го направих.

Богарт кимна бавно.

Декър не бе сигурен дали федералният агент няма отново да изгуби контрол над нервите си, но прецени, че вероятността за това е малка предвид присъствието на екипа му.

— Да — каза Богарт, — само истинска полицейска униформа би заблудила Лафърти. Вероятно са били наясно с това.

Думите му само подсилиха чувството на вина, което Декър изпитваше. Очевидно това бе намерението на Богарт. Да му нанесе съкрушителен удар, но без физически контакт.

— Тук ли е униформата? — попита Декър.

— В плик за улики е в една от колите.

— Мога ли да я видя?

Донесоха му плика.

— Изследвахме дрехите и фуражката за следи. Нищо, което да ни свърши работа.

Декър обаче търсеше нещо съвсем друго. Огледа крачолите около подгъва. Откри това, което търсеше, по ръбовете и трийсетина сантиметра по-нагоре.

Показа го на Богарт.

— Дупки? — учуди се агентът на ФБР.

— От безопасни игли. Или от карфици.

— Карфици?

— Аз съм висок един и деветдесет и шест и имам много дълги крака — обясни Декър. — Онзи, който е обул панталона, е трябвало да подгъне крачолите с петнайсетина сантиметра. В противен случай Лафърти е щяла да забележи, че униформата не е негова. Тогава бях по-слаб, но съм сигурен, че онзи тип е трябвало да я стесни и на талията, и на гърба. Ризата също.

Огледа ризата и откри две дупчици в плата отзад.

— Тук и тук. Може да е навил ръкавите или да е обърнал маншетите и след това да ги е закопчал, за да компенсира разликата в дължината на ръцете. А с уплътнителна лента от вътрешната страна на фуражката една голяма шапка ще пасне на средно голяма глава.

— Тоест спорел теб престъпникът е доста по-дребен.

— Около метър и седемдесет и осем-девет. И слаб.

— Ланкастър ми каза какво си намерил в училището. Ботуши с дебели подметки, които да направят убиеца по-висок, и подплънки, които да увеличат обема на торса.

— Като на футболистите. С тях човек изглежда много по-едър.

— Не постигнахме нищо по отношение на имейла. Адресът ни отведе в задънена улица — призна Богарт.

— Не съм изненадан.

Той погледна името, изписано върху униформената риза.

Декър.

Униформеният полицай Декър. Човекът, който бе някога.

После видя още нещо. Беше едва забележимо, но знаеше, че е отскоро.

— Погледни значката — каза той.

Богарт я погледна.

— Това да не е…?

— Хикс е. Някой е изписал хикс върху значката.

— Какво ли означава? Дали е свързано с убийството на Лафърти?

— Нямам представа.

Подаде униформата на Богарт, който я взе и огледа склада.

— Защо си запазил всичко това?

Декър каза по-скоро на себе си:

— Само то ми остана.

Богарт го погледна. Съчувствието омекоти чертите му.

Декър явно забеляза промяната в изражението му, защото каза:

— Не бива да ме съжаляваш. Човек прави своя избор. И е принуден да живее с него.

— Ти не си избрал смъртта на семейството си, Декър.

— Мисля, че човекът, който го е направил, е бил убеден, че изборът е мой.

— Това е лудост!

— Да, той е луд.