Дейвид Балдачи
Абсолютна памет (33)

33

Всички излязоха заедно отвън. Богарт погледна хората си и каза:

— Оставете ни за две минути. Ще се видим при колите. — След като агентите си тръгнаха, Богарт се обърна към Ланкастър. — Искам да си поговорим насаме с партньора ти.

Ланкастър погледна Декър, който каза:

— Ще се видим по-късно, Мери.

— Сигурен ли си?

— Сигурен е — отвърна рязко Богарт.

Ланкастър впери поглед в него.

— Съжалявам за агент Лафърти.

— Специален агент Лафърти. Благодаря.

Тя се обърна и се отдалечи. Погледна ги през рамо, преди да свие зад ъгъла, и изчезна. В следващия миг Богарт сграбчи Декър и го блъсна в тухлената стена на моргата. Притисна го с ръка под брадичката като с лост.

— Добре, дебело копеле, да си изясним нещата още сега.

Богарт бе едър, як и в много по-добра форма от Декър. Освен това кипеше от омраза, което му даваше допълнителни сили. Но пък Декър тежеше поне с петдесет килограма повече и навремето бе играл футбол в професионален отбор.

След като двамата напрягаха сили в продължение на минута, като всеки се опитваше да надделее, Декър подгъна леко колене и се оттласна от стената. От рязкото движение политнаха напред. Всъщност за Богарт това бе назад. В същото време Декър затъкна лявото си стъпало зад десния крак на агента и той падна на земята. Декър се стовари върху него със силата на огромна канара.

Макар върху Богарт да лежаха сто и петдесет килограма, все пак успя да улучи с юмрук челюстта на Декър, който усети вкуса на собствената си кръв. Освен това му се разклати зъб. Заби лакът в главата на агента и той изохка, когато тя се блъсна в тротоара.

— Ще те убия! — изкрещя Богарт, който не спираше да удря и да рита, докато противникът се мъчеше да обездвижи крайниците му.

Декър се надигна десетина сантиметра, след което се отпусна с цялата си тежест и рамото му попадна в диафрагмата на Богарт. Направи го отново. Едва тогава агентът простена, отвори уста като риба на сухо и престана да се съпротивлява.

Декър се надигна, олюля се и отстъпи назад. Опря ръце на разтрепераните си колене и задиша тежко. Когато вдигна поглед, видя, че Богарт е седнал на земята и пистолетът му сочи към него. Агентът се надигна бавно — явно изпитваше силни болки, — но продължаваше да се цели в главата му.

— Току-що нападна федерален агент — едва изрече той и притисна раната на главата си със свободната си ръка.

Декър погледна пистолета, сетне Богарт.

— Мога да те арестувам — добави Богарт.

Декър се изправи, залитна и се подпря на тухлената стена. Успя най-сетне да възстанови дишането си и попита:

— Нали искаше да ми кажеш нещо?

Без да отмества оръжието, Богарт отметна кичур коса, паднал върху лицето му, и оправи вратовръзката си. Пристъпи към него и изръмжа:

— Какво?

— Каза, че искаш да си поговорим насаме. Мислех, че имаш да ми кажеш нещо, а не да ме нападаш.

Богарт посочи вратата на моргата.

— Той е оставил послание върху… върху моя агент, което е предназначено за теб.

— Знам.

— Което означава, че би трябвало да познаваш този звяр. Трябва да си му направил нещо. Нарича те братле! — Богарт изкрещя последните думи.

Декър издиша тежко и се отлепи от стената. Вече стоеше уверено на краката си.

— Не го познавам. И не съм му „братле“.

— Нали каза, че никога не забравяш? Е, явно и той не забравя. Направил си нещо. Може да не осъзнаваш какво, но той уби… той уби… — Не успя да намери думи, свали пистолета, поклати глава и впери поглед в земята с израз на отчаяние.

Декър разтри разцепената си скула и ожулването, останало от юмрука на Богарт. Опипа с език разклатения си зъб.

— Той уби цяла дузина жертви, включително моето семейство и специален агент Нора Лафърти — каза Декър.

Богарт вдигна поглед и кимна.

— Включително Нора. — Сетне прибра оръжието и каза: — Виж какво… съжалявам… Ако искаш да повдигнеш обвинение срещу мен… давай. Нямам оправдание.

— Не съм сигурен какво точно се случи, но мисля, че се спънах и паднах върху теб — заяви Декър. — Доста непохватно от моя страна. Но пък съм твърде едър и дебел и определено не съм във форма. Мисля, че трябва да дадеш костюма си на химическо чистене и да се погрижиш за тази рана на главата.

Богарт изтупа мръсотията от ръкава на сакото си и попита:

— Какво ще правим сега?

— Открихме доста неща в базата, но все безполезни. Твоите хора имат ли някакви находки там?

— Само боклуци. Още не сме получили отговор от Пентагона. Съмнявам се, че могат да ни кажат нещо ново. Ами онази история във вестника?

— Разговарях с репортерката.

— Ланкастър ни каза. Даде ни адреса, от който е изпратен имейлът. Хората ми се опитват да го проследят, но засега не успяват.

— Съмнявам се, че ще ни отведе до извършителя.

— Това означава, че не разполагаме с нищо, така ли? — попита унило Богарт.

— Разполагаме с много неща, стига да успеем да открием логиката в тях. А също и със Себастиан Леополд.

— Но той има алибита и за двата случая.

— Но не и за Лафърти.

— Искаш да кажеш, че Леополд работи с някого? Това ли имаше предвид, когато каза, че никой не може да бъде на две места едновременно?

Декър кимна.

— Но как можеш да си сигурен, че той е убил Нора?

— Не съм. Освен това не мисля, че Леополд е издълбал онези думи върху нея.

— Защо?

— Срещнах се с него. Щях да го запомня, ако го бях виждал преди. Но не го помня, което означава, че не съм го виждал. Остава партньорът му. Този тип не би позволил Леополд да направи това. Твърде лично е. Аз съм неговият брат. Никой друг. Той ми има зъб.

— Но как е възможно да си вбесил този, другия… и да не го помниш? След като те мрази до такава степен, че да избие толкова хора?

— Не мога да ти отговоря, защото самият аз нямам отговор. Но ти обещавам, че ще го открия.