Дейвид Балдачи
Абсолютна памет (63)

63

Пътуваха в продължение на още два часа. Декър не знаеше къде се намират. Не че това имаше значение. И бездруго нямаше кой да му помогне.

Накрая микробусът отби от шосето и заподскача по някакъв черен път. След малко зави рязко наляво, поднесе и спря. Уайът излезе навън и Леополд направи знак на Декър да я последва. Огромните му боси крака стъпиха върху студен чакъл и той трепна, когато в дясното му стъпало се заби остро камъче.

Над вратата, към която се бяха запътили, висеше стара лампа с предпазна решетка от отдавна ръждясал метал. Декър различи избелелите, олющени останки от надпис с червени букви върху бяла тухлена стена.

Водопроводни услуги „Ейс“. Осн. 1947.

Буквите наподобяваха кървави следи върху тебеширенобял труп.

Огледа се наляво и надясно, но не видя нищо, освен дървета. Разкривена телена ограда обикаляше изоставения парцел.

Леополд го побутна в гърба и той заплете крака след Уайът. Влязоха в сградата. Леополд затвори вратата и бутна резето.

Уайът бе облечена с джинси и суичър. И тъй като бе свалила перуката, Декър можеше да види, че косата й е къса, руса и оредяла. В ролята на Били Уайът бе носила друга перука, която драстично бе променила външния й вид. Същото се отнасяше и за изпълнението й в ролята на сервитьорка. Декър предположи, че до няколко години тя ще оплешивее напълно.

Ако, разбира се, й оставаха няколко години живот. Дали изобщо на някой от тях му оставаха няколко години живот?

Помещението бе осветено от мъждива лампа. Цялото бе от бетон и почти празно, а подът и стените бяха покрити с машинно масло и мръсотия. В далечния край се виждаше разкривена метална етажерка с наредени върху нея водопроводни тръби и фитинги. До вратата, която водеше към друго помещение, имаше дървено бюро със стол. Покрай една от стените бяха струпани дървени сандъци. На прозорците имаше решетки, а стъклата им бяха боядисани с блажна боя.

Уайът хвана стола и го повлече към средата на помещението. Той заподскача по неравния под.

Леополд направи знак на Декър да седне на стола.

Той се подчини. Уайът взе широка лента тиксо и плътно пристегна Декър към стола, докато се превърнаха в едно цяло. Тя извади иззад бюрото голям кашон, домъкна го и го обърна наопаки. От него се изсипаха трофеите, откраднати от „Мансфийлд“, които изтракаха по бетона. Върху всеки от тях бе изписано името на Еймъс.

Уайът взе един и го разгледа.

— Футболисти и полицаи, моите любимци — каза тя и го захвърли на пода.

После с Леополд донесоха два сандъка, поставиха ги пред Декър и седнаха с лице към него.

Декър отвърна на погледите им, оглеждаше ги, изучаваше ги, не пропускаше нито една подробност. Виждаше, че и Уайът прави същото.

Тя съвсем не приличаше на младото момиче, което Декър бе срещнал в института. Двайсетте години, изминали оттогава, бяха изострили чертите й и й бяха придали изпит, съсухрен вид. Устните й бяха разкривени в жестока гримаса. В ъгълчетата нямаше и помен от онези фини бръчици, които съпътстват усмивката. Имаше ли причини да се усмихва? Дори една? Широкото й чело обаче бе прорязано от бръчки, които бяха започнали да се появяват още в института.

Декър погледна Леополд. Изглеждаше доста по-спретнат, отколкото на последната им среща в бара. Косата му бе сресана, дрехите му бяха чисти.

— Можете ли да ми отговорите на два въпроса, които ме измъчват? — попита Декър. Когато никой не реагира, той продължи. — Старецът и старицата, които съседите са видели в моя квартал, а после и край дома на Ланкастър. Вие ли бяхте?

Уайът се изправи, придърпа качулката над главата си, прегърби се, престори се, че държи бастун, и закрачи бавно из помещението. Изрече с немощния глас на много възрастен мъж: „Ще ми помогнете ли да намеря кученцето си? Джаспър. Само то ми остана“.

После свали качулката и изправи гръб.

— Мога да заблудя всеки — заяви тя, вперила поглед в Декър. — Да се превърна, в каквото пожелая.

— Самата истина — отвърна той.

Зачуди се дали Уайът винаги е била в състояние да се преобразява по подобен начин. Озовала се на границата между двата пола, стъпила с по един крак във всеки от тях, но без идентичност в никой, тя живееше в същински ад. Когато бе играла ролята на Били, бе постигнала невероятно превъплъщение. Безгрижна, повърхностна, безобидна. Както сама бе казала, можеше да изиграе всяка роля.

Всяка, освен една. Самата себе си.

Представи си я да крачи по коридорите на „Мансфийлд“, предрешена по начин, който я правеше по-висока и по-едра. Този слаб мъж — бивша жена — превърнал се във въоръжен гигант, избиваше хора с такова хладнокръвие, сякаш тъпчеше буболечки по тревата. Мъж, превърнал се в хищник. Мъж, който никога не би могъл да бъде наранен от друг мъж. За разлика от една жена.

— Защо прекара нощта във фризера? Защо не влезе откъм военната база за срещата си с Деби в работилницата по трудово?

— Защото Деби прекара онази нощ във фризера с мен — отвърна Уайът. — Измъкна се от дома си. Тогава го направихме. За пръв път. — Тя се усмихна, макар усмивката да не достигна очите й. — Стори й се възхитително! Секс във фризер. В мрака. Разбираш ли, това върна някои спомени. Бях изнасилена в училищния стол. Сега обаче аз правех секс с момиче. После тя си тръгна. А на сутринта използвах тунела, за да стигна до другия край на училището.

— До каква степен беше посветена тя в плановете ти? — попита Декър. — Открихме нейна рисунка. На нея си ти в камуфлажни дрехи.

— Обличах се така по време на някои от нашите срещи. Казах й, че съм служил в армията. А сега работя за военното разузнаване. Обясних й, че разследвам терористична клетка и тя може да ми помогне. В крайна сметка я прелъстих. Не беше никак трудно. Не подозираше за истинските ми намерения. Въобразяваше си, че ще го направим отново в работилницата, и то по време на учебните занятия. Аз го предложих, разбира се.

— А как откри, че тя може да знае нещо за подземния проход?

— Преди години прочетох статия за бомбоубежищата, които са строили под училищата. Предположих, че след като в съседство има военна база, би трябвало да има и скривалище, а може би дори нещо повече. Затова претърсих старата военна база. Лесно проникнах в нея. В някакъв шкаф в една от стаите открих дневник за дежурствата. В него фигурираше името на Саймън Уотсън. Пишеше, че служил в инженерните войски. Двамата със Себастиан се поровихме и установихме, че старецът е живял в дома на Деби Уотсън, а тя учи в „Мансфийлд“. Един ден уж случайно се натъкнах на нея. Не бързах, изложих постепенно легендата си, но в крайна сметка стигнахме до дядо й и спомените му за базата. Тя знаеше за подземния проход. Знаеше, че тръгва от базата, но нямаше представа къде точно излиза. Но това ни беше достатъчно. Всичко си дойде на мястото. И тъй като тя вярваше, че изпълнявам секретна мисия, разбираше, че никой не трябва да знае за „нас“. Пазеше тайната. Оказа се доста полезна.

— Знаеш ли, че те е наричала Исус? Боготворяла те е. Явно е била много влюбена. Обичала те е до момента, в който е загинала.

Уайът не отвърна нито дума.

Декър погледна Леополд и попита:

— Ти ли измайстори онези раменни подложки?

— Направихме ги заедно. Всичко правим заедно.

— И заедно открихте кои момчета играят в отбора на училището и какви часове имат.

— Не ние, Деби — обади се Уайът. — Казах й, че може да се наложи да вербуваме някои от съучениците й, в случай че се нуждаем от подкрепа на местно ниво. Беше глупаво, разбира се, но тя беше готова да повярва на всичко.

— А „Лишени от справедливост“? Оставили сте листовете в онзи коптор в Юта, където живее Евърс. Предполагам, че сте искали да ги намерим. Нали така успях да се свържа с вас.

— Не сме единствени — каза Уайът.

Декър я погледна.

— Не сте единствени?

— Има много като нас. Хора, които не могат да получат справедливост.

Декър кимна.

— Какво име използваш в момента? Или предпочиташ да те наричам Уайът?

— Можеш да ме наричаш Белинда. Ти си от онова време. Не от това. Макар че няма да останеш дълго в него.

— Добре, Белинда. Леополд ли те запозна с „Лишени от справедливост“?

Уайът изглеждаше изненадана.

— Откъде знаеш?

— На първо място, сайтът е базиран в чужбина. А Леополд е австриец. Семейството му е било убито. Всъщност той е създал сайта. Част от използваните думи предполагат, че английският не е родният език на човека, който ги е писал.

Уайът и Леополд се спогледаха.

Декър помръдна леко на стола.

— Знаете ли, щеше да е по-лесно да убиете мен — каза той. — И да оставите семейството ми на мира.

— Мен никой не ме остави на мира — възрази Уайът. — Никой. — Тя извади нож от джоба си и го вдигна високо. — С това убих Джайлс Евърс. Съвсем скоро баща му ще получи колет.

— Джайлс е изчезнал отдавна. Какво си правила с него толкова време?

— Различни неща — отвърна Уайът. — Най-различни неща. — Имаше вид на човек, който иска да се усмихне, но не знае как да го направи.

— Не мисля, че Клайд обича сина си чак толкова. В крайна сметка Джайлс е съсипал живота му.

Уайът се изправи, прекоси помещението и заби ножа в бедрото на Декър.

Той изкрещя. Когато тя завъртя острието в раната, изкрещя още по-силно, изруга и се завъртя на стола в опит да се освободи. Накрая Уайът извади ножа, а Декър рухна на стола и повърна от шока.

— Не съм засегнала артерията — заяви спокойно Уайът и отново седна на дървения сандък. — Знам къде се намира. Повярвай ми. Изчетох куп медицински книги. Както и книги по балсамиране — добави тя и почука с пръст по слепоочието си. — А както знаеш, ние никога не забравяме. Нищо.

— Освен това няма да се отървеш толкова лесно — каза Леополд и покри раната с тиксо, макар от краищата му да продължи да тече кръв.

Пребледнелият Декър вдигна глава. Уайът не откъсваше поглед от него.

— Значи смяташ, че неговият проклет живот е бил съсипан, а? Така ли мислиш?

— Но не колкото твоя — изрече на пресекулки Декър. Ситуацията започваше да ескалира. Не можеше да си позволи повече грешки. Погледна Леополд и попита: — На колко хора като Белинда си помогнал да постигнат правосъдие?

— Не на достатъчно.

Декър напрегна цялата си воля, за да потисне болката поне за няколко минути, да проясни мисълта си и да анализира ситуацията. За да каже онова, което трябваше да каже. В противен случай всичко свършваше.

— Добре че си бил в ареста по време на убийствата на моето семейство и на децата в гимназията. Съдията те пусна, защото имаше желязно алиби.

— Приятелката ми държеше честта да се падне на нея — обясни Леополд. — Така беше редно.

— В такъв случай, каквото и да говорите, явно не правите всичко заедно. Не и когато става въпрос за реални престъпления. Разполагаме с улики против Белинда, с веществени доказателства, но нямаме нищо срещу теб.

— Нямате нищо и срещу мен — отвърна рязко Белинда.

— Твоите родители са били убити. Твоят лекар от института е бил убит. Разбирам защо си го убила. Защото се е възползвал от теб. Още един човек, който би трябвало да те закриля, всъщност те е наранил. Оставила си послания на няколко места. Снехме твой отпечатък от кофата в „Севън-Илевън“. И още един от тоалетната на бара, където си работила като сервитьорка. — Изричаше предимно лъжи, но това нямаше никакво значение. Погледна Леополд и продължи: — В същото време нямаме нищо срещу него. Но както той каза, честта се е паднала на теб, докато той е стоял на безопасно място в миманса.

Леополд се изправи и погледна Уайът.

— Мисля, че е време да сложим край на това.

Декър продължи:

— Клайд Евърс е платил на родителите ти шест милиона долара, за да им затвори устите. Къщата в Колорадо струва милион и осемстотин хиляди. Не са направили никакви подобрения. Проверихме финансовото им състояние. Разходите им са възлизали на двайсет процента от приходите от инвестиционния портфейл, който са съставили. Останалото се е трупало през годините. Цените на акциите, в които са инвестирали, са се покачили. Към момента, в който си ги убила, те вече са разполагали с десет милиона в ликвидни активи. Някой обаче се е сдобил с потребителските им имена и пароли и е започнал да източва парите. По един милион на месец в продължение на девет месеца. Сега от състоянието им не е останало почти нищо. Ти ли взе парите, Белинда?

— Това бяха парите от откупа, който родителите ми приеха, за да мълчат. Заплашиха ме, че отворя ли си устата, ще разтръбят на целия свят какъв изрод съм. Бяха… бяха ме снимали… гола. Казаха, че ще изпратят снимките на вестниците. Затова отговорът ми е: не, не съм взела парите. Не исках тези… тези кървави пари. Те бяха изцапани с моята кръв!

— Питам се къде са парите тогава. Може би приятелчето ти знае?

Уайът погледна Леополд, после отново Декър.

— Не разбирам какво говориш — отвърна машинално тя.

— Очевидно Леополд е помогнал на много хора чрез този негов сайт „Лишени от правосъдие“. А с хората, на които е помогнал, са се случили две неща. Първо, парите им изчезват. И второ, скоро умират.

Декър нямаше представа дали това е вярно, но подозираше, че Леополд прави именно това. Парите от сметките на семейство Уайът трябваше да са отишли някъде. Освен това се съмняваше, че Леополд ще иска „наследницата“ да разбере какво се е случило с тях. Когато погледна към него, изражението му подсказа, че е прав.

— Казал ти е, че неговото семейство също е било убито, нали? — продължи Декър. — Жена му и дъщеря му?

— Те наистина са били убити — отвърна Уайът.

— Да, така е.

— От ченгета.

— Не, не от ченгета. Той ги е убил.

Декър чу Леополд да запъва петлето на ударника.

— Това са глупости! А ти си лъжец! — извика Уайът.

Гняв, загуба на контрол, това е добре. До известна степен.

Декър поклати бавно глава.

— Прочетох досието по случая. Видях снимки на телата. И двете жертви са били обесени. В основата на вратовете им, където въжето е отнело последния им дъх, полицаите са открили доста необичаен белег. Почти идентичен и при двете жертви. Австрийските полицаи не са имали представа какво е това. Били са озадачени, тъй като убиецът срязал бесилките, свалил труповете и отнесъл въжетата със себе си. Били са озадачени, защото така и не са заподозрели Леополд. Този късметлия отново имал желязно алиби, осигурено му от двама приятели, които заявили, че е бил в Германия по това време. Ако го бяха заподозрели и бяха проучили въпроса, щяха да открият на какво се дължи необичайният белег.

Дулото на пистолета се заби в слепоочието му.

— Нали каза, че си умрял два пъти? — попита Леополд. — Третия път няма да ти се размине.

Декър продължи да говори:

— Вече бях виждал подобен белег. В една книга, която прочетох, но не забравих, защото ние никога не забравяме нищо, нали, Белинда? Сама го каза. — Помълча и я изгледа изпитателно. Когато тя понечи да каже нещо, той продължи: — Това е специфичен възел. Нарича се двоен удушвач. Прилича на кръстовиден възел, но е малко по-сложен. Упражнявах се да го правя по време на обратния полет от Юта. Установих, че е почти невъзможно да се развърже. Дори се нарежда сред най-ефективните възли в света. Използва се от шейсетте години на деветнайсети век. Нарича се още котвен възел. — Погледна Леополд. — Всеки моряк по света знае да връзва този възел. А преди да бъде разпределен на военна подводница, твоето приятелче тук е отраснало на лодките на баща си, който е бил рибар и е прекарвал шест месеца от годината сред водите на Адриатическо море. — Погледна Уайът и каза: — Мога да продължа. Знаеш, че всичко е в главата ми. Всеки факт, всяка подробност.

— Военна подводница? — отвърна надменно Леополд. — Австрия няма военен флот.

— Но Русия има. А ти си живял там след деветнайсетата си година. Изгонили са те от руския флот, защото са те хванали да крадеш от екипажа. Отне ми доста време да разгадая акцента ти, защото в него има и австрийско, и руско влияние. — Хвърли бегъл поглед на Леополд. — Ist gut, Herr Leopold? Така каза в бара. Може дори да не си се усетил.

Леополд стовари пистолета върху главата му.

Декър се отпусна безжизнено на стола.

Сега не само кракът, но и главата го болеше ужасно. Поносимостта му към болката бе по-висока, отколкото при повечето хора. Човек не може да играе професионален футбол, без да е в състояние да търпи болка. Но куршумът в главата нямаше да му причини болка. А да го убие.

Вдигна поглед към Уайът, която се взираше в Леополд. Декър не можеше да види лицето на австриеца и нямаше представа накъде гледа той. Пистолетът обаче си оставаше опрян в слепоочието му.

— Виждаш ли бучката на врата му, Белинда? Мисля, че е в терминален стадий и пет пари не дава за нищо. Освен това е наркоман. А за целта са нужни много пари. Мисля, че обича да манипулира хората. Според мен е измамник, който се възползва от отчаяни хора и ги прецаква. Ако междувременно изкара няколко милиона, както в твоя случай, толкова по-добре.

— Себастиан? — изрече едва доловимо Уайът.

Не това се надяваше да чуе Декър. Това нямаше да го спаси.

— Пълни глупости — отвърна Леополд.

Това също нямаше да го спаси.

— Ти си убила всички тези хора, Белинда — извика Декър. — Но има големи празноти. Продължителни интервали, в които не се случва нищо. Изминават почти двайсет години и изведнъж отвличаш Джайлс Евърс. После идваш и избиваш семейството ми. Кой е бил следващият? Родителите ти? Крис Сайзмор? Отново празнота. После „Мансфийлд“. И Нора Лафърти.

— А сега и теб — озъби се Леополд.

— На какво се дължат тези интервали, Белинда? Защо ми отмъщаваш след двайсет години? Заради него ли? Заради този тип? Заради „Лишени от правосъдие“? Затова ли измина толкова много време, преди да започнеш да убиваш? Знам, че си запомнила думите, които изрекох преди двайсет години — че искам да стана полицай. Спомням си изумения ти поглед, болката, която изпита. Но не си направила нищо. Не и тогава. Нищо до момента, в който си срещнала този тип. И си споделила с него. Разказала си му за парите, които родителите ти са получили като откуп. И той е решил да се възползва. Изопачил е думите ми, провокирал е тази маниакална отмъстителност, тази твоя всепоглъщаща вендета. Внушил ти е, че можеш да направиш само едно нещо, за да получиш възмездие. Внушил ти е, че трябва да го направиш, защото без него няма живот.

— Защо да й го внушавам? — попита Леополд. — Това беше нейното отмъщение, не моето. Тя трябваше да раздаде справедливост. Тя дойде при мен!

— Следователно идеята да се предреши като едър мъжага и да стреля по беззащитни деца е била нейна? — Декър погледна към Уайът. — Да не би да ми казваш, че си искала тъкмо това, Белинда? Да прелъстиш уязвима млада жена като Деби Уотсън, след което да й пръснеш главата? Ти ли го измисли? Та тя е била почти на твоята възраст, когато си била изнасилена. Тя е била едно уплашено хлапе с разбито семейство. Като теб! Искала е по-добър живот. А ти си я прелъстила. Накарала си я да се влюби до такава степен, че е започнала да вижда в теб своето спасение. Затова те е нарекла Исус. След което ти си я убила. Сякаш не те е било грижа за нея. Сякаш не те е било грижа за себе си. Като в случаите, когато хора, които би трябвало да защитават другите, правят точно обратното. Това ли е представата ти за отмъщение, Белинда? Защото не мога да повярвам. Това не си ти. Пет пари не давам колко си се променила. Не си се променила чак толкова!

Уайът мълчеше. Декър обаче възприе като позитивно обстоятелството, че не гледаше към него. А към Леополд.

Тя се надигна от сандъка и попита:

— Ти ли взе парите на родителите ми?

— Защо да го правя? Да си ме видяла да разполагам с пари?

Декър нямаше намерение да изпуска контрола върху ситуацията. Извика:

— Той го прави заради тръпката, Белинда. Обича да манипулира. Сигурно е останал очарован от онова, което си направила в училището. Той го е режисирал, все едно става въпрос за театрално представление. Най-вероятно е прехвърлил парите в някоя банка. Той е убил собственото си семейство, защо му е да създава „Лишени от правосъдие“? Единственият, който е бил лишен от правосъдие в случая, е самият Леополд, защото не си е получил заслуженото за това, че е убил семейството си.

— Вярно ли е? — попита Уайът.

Декър очакваше Леополд да продължи да отрича. Той обаче не го стори.

— Да — отвърна Леополд с ясен и категоричен глас. — Доволна ли си?

Отмести пистолета от главата на Декър. В същия миг Декър се хвърли встрани, като се оттласна със здравия си крак и повлече стола след себе си.

Пистолетът изгърмя.