Дейвид Балдачи
Абсолютна памет (54)

54

Кацнаха обратно в Бърлингтън и Богарт откара Декър до „Резидънс Ин“. Декър го погледна и посочи с очи Джеймисън.

Богарт разбра посланието и каза:

— Госпожице Джеймисън, имам удоволствието да ви поканя в охраняваната от ФБР къща.

— Какво? — попита рязко тя. — Не, аз ще…

— Ще се радвам да приемеш, защото иначе ще те пратя в ареста — прекъсна я Богарт.

— На какво основание?

— Публикуване на невярна и клеветническа информация и настройване на общественото мнение против Еймъс Декър.

Тя понечи да каже нещо, но се отпусна на седалката и направи гримаса.

— Добре, както кажете.

Докато Декър слизаше от джипа, Богарт го хвана за ръката.

— Ще пуснем отпечатъците и ДНК-то на Леополд в останалите бази данни и ще те уведомим, ако изскочи нещо.

— Бих искал да ми изпратите и всичко, което откриете за миналото на Белинда Уайът.

Богарт кимна и потегли.

Декър се запъти към стаята си и седна на леглото. Погледна пистолета на кръста си и се замисли за мига, в който капитан Милър бе почукал на вратата. Щеше ли да се самоубие, ако полицейският началник не се бе появил на прага му?

Декър осъзнаваше, че Милър е прав, осъзнаваше го с кристална яснота, благодарение на времето, изминало от онази стресова ситуация. Дори да бе натиснал спусъка, онези двамата щяха да продължат да убиват. Той едва ли бе единственият, от който Уайът се чувстваше засегната по някакъв начин. Или пък сега щяха да се заемат със списъка от хора, обидили Леополд?

Затвори очи и се замисли върху два интервала от време — единия скорошен, другия отдалечен в миналото. Анализира първо по-отдавнашния, като спираше кадрите, които го интересуваха.

Белинда Уайът. Висока, стройна блондинка, която можеше да мине и за младеж. Изглеждаше уплашена през цялото време. Държеше се плахо, сякаш се опитваше да стане невидима и никой да не забележи съществуването й. Макар умът й да бе в състояние да върши невероятни неща след случилото се, Декър я помнеше като неуверено момиче с изключително ниска самооценка. Почти не обелваше дума по време на груповите сеанси. Декър я бе харесвал, разбира се, до онази степен, до която новото му съзнание можеше да му позволи да хареса някого.

Случилото се с него бе ужасно. Но той бе излязъл на игрището по своя собствена воля и с ясното съзнание, че професионалният футбол е жесток, много по-жесток, отколкото може да си представи и най-информираният фен.

Белинда Уайът бе изнасилена от цяла банда, бе пребита и зарязана да умре. Бе жертва на потресаващо насилие. В това нямаше нищо доброволно. Животът й бе достатъчно труден и без тази трагедия. Откриването на телата на родителите й премахна всяко съмнение, че е замесена във всички останали убийства. Нищо в миналото й, колкото и ужасяващо да бе то, не би могло да оправдае престъпленията й, макар не само тя да носеше вина за тях.

Сега мислите на Декър се насочиха към по-близкото минало.

Седеше в килията срещу Себастиан Леополд. Припомни си чертите и маниерите му до най-малката подробност. Празният поглед, абсолютното спокойствие, липсата на чувство за самосъхранение, след като се бе признал за виновен в извършването на тройно убийство. Разбира се, сега Декър знаеше, че Леополд е имал алиби и е бил сигурен, че няма да бъде съден. Желязно алиби, осигурено му не от кого да е, а от полицията.

Това означаваше, че Белинда Уайът е убила семейството му. Както и че тя е стреляла в „Мансфийлд“. В този случай Леополд отново бе разполагал с алиби. И пак осигурено от полицията.

Декър анализира този факт. От полицията? Случайно ли бе това? Важно ли бе? Криеше ли някакво послание, което той непременно трябваше да разбере? Нямаше представа, защото не разполагаше с достатъчно информация.

Превърташе кадрите напред-назад в главата си, преценяваше всяка дума от разговора с Леополд в бара. В един момент кадрите спряха да се въртят, застинаха неподвижно и Декър отвори очи.

„Не пия. Обаче… е добро“.

Макар да запаметяваше всичко, понякога умът му, подобно на умовете на всички хора, променяше думите и изразите така, както би искал да звучат, а не както бяха изречени. Това се бе случило и когато мислено поправи Леополд, а не биваше. Предположи, че онзи смотаняк е изял част от израза или че самият той не е чул добре. Но това не беше вярно. Нямаше начин да не е чул добре. Та нали седеше до него?

Взе телефона си и позвъни на Богарт.

— Трябва да разширите търсенето и да проверите някои чуждестранни бази данни в Европа. Интерпол би трябвало да ви помогне. Първата държава, с която трябва да започнете, е Германия.

— Защо? — попита Богарт. — Защо да предприемаме международно издирване?

— Защото си спомнях нещо погрешно. Само че сега си го спомних правилно.

Декър затвори телефона. „Обаче… е добро“. Един американец би казал: „Обаче това е добро“. Всъщност Леополд може би не беше изрекъл Is good, а немския израз Ist gut, който звучеше почти по същия начин.

Гърленото произнасяне на някои звуци и по-острата форма на лицето наведоха Декър на мисълта, че Леополд най-вероятно е германец или австриец. Тези страни имаха доста хомогенно население и там характерните за него черти на лицето се бяха запазили, за разлика от Съединените щати, които си бяха един котел за претопяване на етносите.

Възможно ли бе Белинда Уайът, американско провинциално момиче, вероятно превърнало се в момче, да е обединила усилия с по-възрастен имигрант от Европа? Как се бяха намерили двама души, които са толкова различни? Как бяха замислили всички тези убийства?

Декър бе сигурен, че разкрие ли истинската самоличност на Леополд, ще намери отговорите на много въпроси.

В този момент му хрумна друга възможност.

Изрече я на глас:

— „Севън-Илевън“.

В записките си от разпита Ланкастър подсъзнателно бе възприела думите като название на популярната верига супермаркети. Дори го бе попитала за кой точно магазин на „Севън-Илевън“ става въпрос и след като той не бе отговорил, тя бе предположила, че има предвид най-близкия до дома на Декър. Леополд не я бе поправил. Би трябвало да знае, че полицията и — което е по-важно — Декър ще проверят магазина. Че той ще отиде там и ще се опита да научи нещо повече. А това означаваше…

Можеше и да греши. Но не смяташе така. Всъщност не се съмняваше, че е прав.

Напусна стаята си и излезе навън в нощта.