Дейвид Балдачи
Абсолютна памет (34)

34

Декър се взираше във вратата на бара. После погледна вдясно и вляво. И съседните тухлени сгради изглеждаха занемарени.

Той изкачи стъпалата пред входа и се озова в тъмния задимен салон.

Огледа се и видя двама мъже с вид на работници, които пиеха бира в сепарето отзад. До висока кръгла маса стоеше жена с чаша бяло вино в едната ръка и недопушена цигара в другата. Проследи с поглед как тя остави чашата и подпря цигарата върху черния пластмасов пепелник, после извади от чантата си червило и огледалце и начерви устните си.

Декър ги подмина и се запъти към бара, зад който стоеше същият барман. Седна и си поръча „Корс“. Барманът му наля халба, отряза пяната с нож за масло и плъзна чашата към него. Декър му подаде пет долара и му каза да задържи рестото. Това привлече вниманието на мъжа.

— Идвали сте тук и преди — рече барманът.

Декър кимна и отпи от бирата си.

— Да. С един човек.

— А, да! Онзи, смахнатият!

— Идвал ли е отново?

— Не — отвърна мъжът и започна да бърше махагоновия плот. Използваше платнена кърпа, която въртеше с енергични кръгови движения.

— А идвал ли е преди това?

— Един-два пъти.

— Разговаряли ли сте?

— Той не говори с никого. Освен онзи път с вас.

— Наблизо ли живее?

— Нямам представа. Не съм го засичал из квартала.

— Не виждам сервитьорката.

— Точно така — подсмихна се барманът.

— Какво стана с нея?

— С нея? — Този път мъжът се засмя, спря да бърше плота, опря лакти на него и каза: — Наричаш я нея вместо то. Аз не я наричам нея.

— А защо то!

Барманът посочи Декър с пръст и отвърна:

— Много добър въпрос. Но не аз наемам персонала тук. Аз само разливам напитките, бърша чашите и от време на време изхвърлям някой нафиркан през вратата.

— Кой тогава наема персонала?

— Шефовете, които и да са те в момента. Това място беше препродадено четири пъти за последните три години. Аз обаче оставам, макар че бих се махнал в мига, в който си намеря по-добре платена работа.

— Искаш да кажеш, че е мъж, преоблечен като жена?

— Травестит или нещо подобно. Не съм сигурен. Не съм проверявал, така че няма как да съм сигурен. Не си падам по такива неща.

Декър затвори очи и кадрите пробягаха през главата му.

Висока, слаба, с руси къдрици.

Които скриваха голяма част от лицето й. Или от лицето му.

Ами адамовата ябълка, която винаги издаваше травеститите, тъй като можеше да бъде отстранена единствено с операция?

— Разполагате ли с някаква информация за тази личност? Име или адрес? Някакви данни, които е предоставила при постъпването на работа?

— Шефовете се занимават с това. А те дори не са местни. Май са от друг щат. Мисля, че притежават няколко бизнеса, които са обединили в една фирма. Обзалагам се, че изкарват купища пари, за разлика от мен.

— Тук не разполагате с досиета на персонала, така ли?

— Не.

— А кой я интервюира, преди да постъпи на работа?

— Дойде от някаква агенция.

— Знаете ли от коя?

Барманът погледна Декър.

— Да не би да си падаш по такива?

Декър извади временната си полицейска карта.

— Работя по един случай. Може да се наложи да поговоря с този човек.

Мъжът огледа документа и каза:

— Добре. Честно казано, нямам представа от коя агенция дойде. Това нещо се появи един ден и започна работа.

— Не ви ли се стори странно?

— Да, но имахме нужда от сервитьорка. Предишната не се появи на работа. Спомена агенцията, която шефовете използват, затова я оставих да работи.

— Кога стана това?

— Един ден преди да се появите с онзи тип.

— Ами ако не е била изпратена от агенцията?

— Че защо ще лъже?

— Имате ли тоалетна за персонала?

— Да, отзад.

— И сервитьорката я е използвала?

— Разбира се. На всеки му се налага да свърши някоя работа от време на време, нали? Било прав, било клекнал.

— Покажи ми я.

Барманът го поведе по коридора отзад до олющена врата, на която пишеше ТОАЛЕТНА.

— Имаш ли тиксо? — попита Декър.

— Там, отзад.

— Донеси го.

Обърканият мъж се върна след малко с цяло руло тиксо. Декър запечата вратата с две дълги кръстосани ленти.

— Какво правиш, по дяволите? — попита барманът.

— След пет минути ще изпратя криминолози. Никой да не влиза.

— Ами ако ми се наложи?

— Ще ползваш тоалетната за клиенти. И тъй като колегите ще те помолят за описание на онова нещо, опитай се да си спомниш всяка подробност.

Декър позвъни на Ланкастър.

— Веднага ги изпращам — отвърна тя. — Как мина разговорът ти с Богарт?

— Според очакванията.

Той затвори телефона и излезе навън.

Повторното му посещение на бара бе отговорило на два въпроса.

Първо, сервитьорката ги беше снимала двамата с Леополд и беше изпратила снимка на Александра Джеймисън, както и подробностите за статията. Никой, освен нея не би могъл да го направи. Целта бе да се съсипе репутацията му, доколкото изобщо му бе останала някаква.

Нещо повече, престъпниците искаха да подложи истината на съмнение.

Второ, сервитьорката бе излязла по-рано и бе качила Леополд в колата, когато той бе напуснал заведението. Би трябвало да е хибрид или електромобил, защото Декър не бе чул паленето на обикновен двигател, а той не би го пропуснал.

На кадрите, които превъртя наум, се виждаше само барманът. Леополд вече бе излязъл. Сервитьорката отсъстваше. Защото тя бе отишла за колата.

 

 

Мъж в женски дрехи.

Или жена, която се преструва, че е мъж, и то травестит. Това му напомни за един филм отпреди години с Джеймс Гарнър и Джули Андрюс — „Виктор Виктория“.

Може би именно сервитьорката бе съучастничка на Леополд в престъпленията?

Декър не бе погледнал краката й, за което сега безкрайно съжаляваше. Ако трябваше да гадае обаче, би предположил, че носи четирийсет и втори номер. Опита се да прецени ръста й. Би могла да носи токчета. Превъртя кадрите един по един.

Може би метър и седемдесет и осем, дори метър и осемдесет. Стройна с тесни рамене и бедра.

Това съвсем не беше метър и осемдесет и седем, над деветдесет килограма и рамене като на Декър.

Но не бе невъзможно с малко изобретателност. Освен това в този случай май всичко беше възможно.

Декър зачака криминолозите. Когато пристигнаха, той им каза какво точно трябва да направят. Ланкастър ги беше инструктирала да следват стриктно разпорежданията му. Полицейският художник седна срещу бармана, който трябваше да му опише подробно сервитьорката, а Декър тръгна към следващото място.

Беше му хрумнала една идея.