Дейвид Балдачи
Абсолютна памет (45)

45

На път за Бърлингтън Декър почти не отвори уста и остави без отговор повечето въпроси на Джеймисън. Накрая тя се предаде и включи радиото. Спряха да обядват в един грил ресторант край магистралата, посещаван предимно от тираджии. Джеймисън паркира миниатюрното си возило сред морето от огромни камиони.

Заведението беше препълнено, затова ги настаниха на ъглова маса в дъното, до залата за билярд, където шофьорите блъскаха яростно топките и залагаха на изхода от партиите. В съседство имаше магазин за сувенири, в който най-популярните артикули бяха дамското бельо и секс играчките за приятелките или съпругите, които чакаха шофьорите у дома.

Поръчаха си обяд и Декър си сложи лъжичка захар в кафето, без да откъсва поглед от масата. От джубокса се носеше блус в изпълнение на Бони Рейт.

Джеймисън огледа оживлението, което кипеше около тях, като не пропусна и мъжа с каубойската шапка, който яздеше родео симулатор. Задържа се на гърба едва няколко секунди, преди да се стовари на земята за огромно удоволствие на приятелите си.

Декър поглади брадата си и погледна Джеймисън.

— Трябва да се качиш на първия самолет и да отидеш колкото се може по-далече от мен. Добре ме разбираш, нали?

— Вече сме обсъдили това и сме се разбрали, че участваме заедно. Анди Джаксън беше…

— Бил е твой приятел и ментор. Ако беше жив, нямаше да иска да загинеш.

— Имам спрей и…

— Знаеш ли, че те може да са тук в този момент. Да ни наблюдават. Да наблюдават теб.

— Опитваш се да ме уплашиш.

— Не е нужно да се опитвам, Джеймисън. Ти си умна жена, което означава, че вече си уплашена.

Поръчката им пристигна и те започнаха да се хранят мълчаливо, като всеки от тях избягваше погледа на другия.

Когато донесоха сметката, Декър плати и за двамата.

— Не си длъжен да ме черпиш — каза тя.

— Ядох доста повече от теб. Нямаше да е честно да си разделим сметката поравно.

Запътиха се към колата и Декър огледа района.

 

 

— Къде искаш да те оставя? — попита Джеймисън, когато пристигнаха в Бърлингтън. — В хотела, в училището, в полицейското управление? Накрай света?

— Ще се качиш ли на самолета?

Тя се обърна и го погледна.

— Не знам — отвърна тихо.

— Чух, че по това време на годината във Флорида е много приятно. Какво ще кажеш за Маями?

— Не обичам да бягам от неприятностите.

— Това не е обикновена неприятност. Става въпрос за оцеляването ти.

— Ами ти? Ти оставаш, нали? Няма да се качиш на самолета и да отидеш някъде.

— Оставам — заяви Декър без повече обяснения. — Можеш да ме закараш в хотела.

Когато слезе от колата, той каза:

— Каквото и да решиш, обади ми се, за да знам. Става ли?

Тя кимна и потегли.

Декър се прибра в стаята си, взе си душ, подремна малко и излезе навън. Взе автобуса до „Мансфийлд“.

Ланкастър го посрещна в библиотеката. Изглеждаше бледа и отслабнала, а ръката й трепереше силно. Седнаха отзад и той й разказа събитията от последните два дни.

— Смяташ ли, че Джеймисън ще послуша съвета ти? — попита тя.

Декър сви рамене.

— Надявам се. Не мога да я заставя да замине.

— Добре. Крис Сайзмор също е напуснал Чикаго, а виж какво му се е случило.

— Не могат да открият всеки, Мери. Това не е някаква тайна организация с неограничени ресурси. Двама души са. Да, находчиви и методични, но само двама.

— Това е само твое предположение. Също като моето относно „Севън-Илевън“.

Декър обмисли думите й и кимна.

— Всъщност… права си. Какво стана тук? Има ли напредък?

Тя поклати глава.

— Военните продължават да ни размотават. Не че информацията от тях би ни помогнала кой знае колко. Криминолозите не откриха нищо. Знаем как е влязъл убиецът, как се е придвижвал, откъде се е измъкнал, но пак сме в задънена улица, Еймъс.

— Единственият доказан факт е връзката с мен. Тя ме отведе до Чикаго и института. Тази връзка бе потвърдена от убийството на Крис Сайзмор. Щом знаят за антипатията му към мен, значи са били в института или разполагат с вътрешна информация за някаква случка преди двайсет години.

— А ти не си спомняш нищо, което да ни помогне, така ли? Не подозираш никого от всички хора, които са били там по твое време?

Декър се облегна на стола си и обходи с поглед полицаите и федералните агенти, които работеха върху различни аспекти на случая. Забеляза в очите и движенията им нарастваща умора и безпокойство. И преди бе виждал как един или друг случай зацикля и в крайна сметка остава неразрешен. В тези хора се прокрадваше убеждението, че няма да хванат виновника. И то изпиваше силите им.

Погледна отново към Ланкастър.

— Леополд със сигурност не е бил в института. Единственият човек, за когото би могъл да мине, беше Сайзмор. Но предположението, че двамата са един и същ човек, вече е отхвърлено.

— Добре, видяхме, че тези хора са майстори на преобразяването. Успяха с лекота да ни заблудят да издирваме по-едър човек. Разпратили сме новото описание на всички служби. И нищо. Убиецът просто изчезна.

— И никаква следа от сервитьорката в бара?

— Не. Сервитьорка или сервитьор, ако се вярва на бармана.

— Отново умела дегизировка. Мъж, който се представя за жена. И го прави умело. Поднесе ми бира, беше на сантиметри от мен, а аз така и не заподозрях нищо.

— Убеден ли си, че сервитьорката е замесена?

— Барманът разказал на ФБР, че е изчезнала пет минути преди Леополд да си тръгне, и не се върнала повече. Може да е съвпадение, но по-скоро не е.

— Добре, но не е и факт. Все още. — Ланкастър прелисти някакви документи. — Аз обаче разполагам с нещо, което е факт.

Декър изправи гръб на стола си.

— Какво?

— В гимназията загинаха шестима ученици и трима учители. Петима от учениците са момчета.

— Деби Уотсън е единственото момиче.

— И петте момчета са били във футболния отбор. Или по-точно трима. Четвъртият е бил мениджър на отбора, а петият бил освободен неотдавна заради грубо нарушение на правилника.

Декър се напрегна.

— Бет Уотсън спомена, че Джими Шикъл е бил в отбора. Но не направих връзката с останалите заради Деби и учителите.

— Джо Креймър, учителят по физическо, е бил и треньор на футболния отбор.

— А Дрездън, заместник-директорът?

— Не открих никаква връзка между Бари Дрездън и футбола. Децата му не учат в „Мансфийлд“, следователно не биха могли да играят в отбора. Анди Джаксън също няма нищо общо с футбола.

— Той е убит, защото се е опитал да спре стрелеца — каза Декър. — Възможно е останалите жертви да са избрани заради връзката им с отбора.

— Но при Дрездън такава връзка липсва.

— И все пак, пет момчета от отбора плюс треньора? Това не може да е съвпадение, Мери. Вероятността е твърде малка. Във всяка класна стая е имало предостатъчно мишени. Но убиецът е стрелял само по една. Чакай малко, всички жертви ли са били едри? Имали ли са вид на футболисти?

— Двама са били доста едри, но останалите са били с нормално телосложение. Съмнявам се да ги е подбирал единствено в резултат на външния им вид. В петък обикновено идвали облечени с футболните си фланелки, защото имали мач, но това не стана в петък. Въпреки това убиецът лесно е можел да разбере кой е в отбора и кой не. Както и да открие учебната им програма и да разбере в коя стая са. Или пък Деби му е казала. В такъв случай тя е знаела какво ще се случи. — Ланкастър замълча. — Както и да е, исках да знаеш какво съм открила.

— Браво, Мери, добре си се справила. Никой друг не направи тази връзка, включително и аз.

Тя се усмихна уморено.

— Не съм свикнала да те изпреварвам, но усещането е приятно. Какво означава всичко това, Еймъс?

— Играех в отбора на гимназията. Убиецът е отнесъл всичките ми трофеи…

Декър замълча.

— Какво има?

— Дрездън не е бил случайна жертва. Стрелецът се е отправил целенасочено към кабинета му, за да го убие. Лесно можем да обясним смъртта на Деби и Джаксън. Но не и на Дрездън. Защо е загинал, ако не е свързан по някакъв начин с отбора?

— Нямам представа — призна Ланкастър.

— Добре, няма смисъл да седим тук и да си блъскаме главите в стената. Трябва да отидем на едно място.

— Кое място?

— В бара.

— Жаден ли си?

— Да, но не за бира.