Дейвид Балдачи
Абсолютна памет (2)

2

Пейка в парка, боядисана в червено.

Леденостуден порив на вятъра, който бележеше края на есента и началото на зимата.

Еймъс Декър седеше на пейката и чакаше.

Пред погледа му прелетя лястовица, която се размина на косъм с преминаваща кола, устреми се нагоре, улови повея и се изгуби в далечината. Декър запамети марката, модела, регистрационния номер и външния вид на всички в колата, преди тя да отмине. Мъж и жена отпред, хлапе отзад, настанено в детско столче. Още едно до него, по-голямо, може би на десет. Лепенка на задната броня. ДЕТЕТО МИ Е ОТЛИЧНИК В УЧИЛИЩЕ „ТОРНКРЕСТ“.

Поздравления, току-що обяви на всеки психопат в града откъде може да отвлече умното ти дете!

Появи се автобус, който спря на близката спирка. Декър го огледа набързо, без да пропусне нищо. Четиринайсет пътници, повечето уморени и депресирани, макар да бе още обедно време. Само едно дете беше енергично. Момченцето подскачаше на седалката до изтощената си майка, която стискаше обемиста чанта в скута си. Автобусът се караше от жена, доста неопитна при това, която се оглеждаше нервно. Въпреки сервото на волана тя го завъртя с много усилие и взе следващия завой толкова бавно, сякаш двигателят бе загаснал.

Над главата му прелетя самолет, достатъчно ниско, за да го определи като Боинг 737 на „Юнайтед“, сравнително нов модел, което си личеше по уинглетите. Декър намираше моделите 737 за хубави и елегантни, а сребристият цвят им отиваше много. Всяко число, което започваше със седем, предизвикваше у него подобна реакция. Радваше се, че „Боинг“ са решили всичките им самолети да започват със седмици.

Край него преминаха двама млади мъже. Огледа ги и регистрира всяка подробност. Единият бе по-едър и несъмнено той бе лидерът. Другият бе просто придружител, който изпълнява заповедите. После забеляза четирите деца, които си играеха в парка от другата страна на улицата. Определи възрастта им и мястото им в йерархията на детската площадка. Още не бяха навършили шест години, а вече приличаха на глутница вълчета. Запамети наблюдението си.

Появи се жена с куче. Немска овчарка, не чак толкова възрастна, но с проблеми в бедрата. Най-вероятно страдаше от дисплазия, често срещано заболяване при тази порода. Запамети и това.

Мъж, който говореше оживено по мобилния си телефон. Костюм на „Дзеня“, елегантни обувки с логото на „Гучи“, голям камък, инкрустиран в златния пръстен на лявата му ръка. Приличаше на пръстените, които връчват на шампионите на „Супербоул“. Часовник „Зенит“ за четири хиляди долара на дясната китка. Мъжът бе прекалено дребен за професионален спортист. А и телосложението му не бе типично за атлет. Прекалено добре облечен за наркодилър. Нищо чудно да бе мениджър в някой инвестиционен фонд или строителен предприемач. Паметта му архивира и това наблюдение.

От другата страна на улицата възрастен мъж тикаше жена в инвалидна количка към спрялата линейка. Лявата част от тялото на жената бе парализирана, половината лице също. Инсулт. Регистрира и това. Мъжът имаше лека сколиоза и деформиран по рождение крак.

Еймъс Декър забелязваше всичко. Умът му запечатваше и най-дребния детайл, който виждаше. От време на време прибягваше до дедукция, до спекулативни разсъждения. Понякога просто отгатваше едно или друго. Но това нямаше никакво значение, беше просто начин да се занимава с нещо, докато чакаше. Все едно броеше преминаващите автомобили. Което и правеше по някой път, за да убие време.

Бе спрял да плаща ипотеката и бе загубил дома си. Дори с неговата заплата и тази на Каси едва смогваха да заделят за вноските. Сега, с една заплата, погасяването на заема стана невъзможно. Опита се да продаде къщата, но кой би искал да живее в къща, пропита с кръв?

Живя в апартамент в продължение на няколко месеца. После в мотелска стая. Накрая, когато остана без работа, се настани на канапето на един приятел. А когато гостоприемството на приятеля му се изчерпа, отиде в приют за бездомници. Парите, с които приютът разполагаше, свършиха и той затвори врати. Тогава Декър се настани със спален чувал в парка. А когато спалният чувал се прокъса и ченгетата започнаха да гонят бездомниците от парка, заживя в голям кашон зад един паркинг.

Бе стигнал дъното. Подпухнал, мръсен, брадясал и с разчорлена коса, той приличаше на смахнат отшелник, който живее в пещера и общува с извънземни. Но една сутрин се събуди на паркинга на „Уолмарт“ и докато гледаше прокъсания си кашон, получи внезапно прозрение. Каси и Моли сигурно се срамуваха от това, в което се бе превърнал.

Започна да се мие, поработи на няколко места, където явно никой друг не искаше да се хване, спести малко пари, нае стая в „Резидънс Ин“ и сложи табела с надпис „частен детектив“. Не отказваше случай — вярно, всичките бяха нископлатени, но и това бе нещо. Повече не му трябваше.

Водеше безцелно съществуване, безцелно като него самия. Все още бе брадясал и рошав и продължаваше да се бори с наднорменото си тегло, но дрехите му бяха относително чисти и можеше да си вземе душ — понякога дори повече от два пъти седмично. И вече не живееше в кашон. Винаги бе смятал, че трябва да измерва прогреса в сантиметри, особено когато постигнатото не можеше да се отчете в метри и дори в дециметри.

Декър затвори очи, за да прогони последните наблюдения, които бе запаметил, макар те да останаха в съзнанието му като прожектирани на екран. И никога нямаше да изчезнат. Често му се искаше да забрави нещата, които виждаше. Но всичко се запечатваше в главата му по начин, който не позволяваше нищо да бъде изтрито. Можеше да повика даден образ при необходимост, но той можеше да изскочи и от само себе си. В първия случай паметта му помагаше, във втория го вбесяваше.

Онази нощ полицаите го бяха разубедили и той не си бе теглил куршума. Много пъти след това бе обмислял възможността да се самоубие. Бе преминал терапия, която да му помогне да преодолее трагедията. Това стана още преди да напусне полицията. Дори бе стоял пред насядали в кръг потенциални самоубийци.

Аз съм Еймъс Декър. Искам да се самоубия. Това е. Точка.

Отвори очи.

Петнайсет месеца, двайсет и един дни, дванайсет часа, четиринайсет минути. Часовникът в съзнанието му продължаваше да отмерва секундите. Толкова време бе изминало от мига, в който откри трите тела в дома си и разбра, че вече няма семейство. След шейсет секунди стрелките му щяха да отмерят петнайсет минути, плюс годината, месеците, дните. И щяха да продължат да се въртят неумолимо.

Замисли се за себе си. Бивш футболист по време на четирите си години в колежа и с кратка кариера на професионалист, той бе продължил да се поддържа в добра форма и като редови полицай, и като полицейски инспектор. Но престана да се грижи за себе си след убийството на съпругата му, брат й и дъщеря му. Бе наддал двайсетина килограма, може би дори повече. Бе висок един и деветдесет и шест, а коремът му висеше, ръцете и гърдите му бяха отпуснати, краката му приличаха на две огромни парчета мортадела. Когато стоеше изправен, не можеше да види пръстите на огромните си стъпала.

Косата му бе прекалено дълга, сребристосива и не много чиста. Изглеждаше напълно подходяща да прикрие факта, че притежава запомнящ всичко мозък, което беше много мъчително.

Брадата му плашеше не само поради обема си, но и поради безредния си вид, цялата на щръкнали във всички посоки кичури и косми като лозови ластари, търсещи къде да се захванат. Нещо обаче му подсказваше, че подобен външен вид се отразява благоприятно на работата, която вършеше. Той преследваше отрепки, а отрепките по дефиниция не изглеждаха като обикновените хора.

Сведе поглед към коленете си, където петната от кръв още личаха върху джинсовия плат.

Нейната кръв. На Каси. Беше ужасно, че продължаваше да носи тези джинси.

Изгори ги, Еймъс. Повечето нормални хора отдавна биха направили това.

Но аз не съм нормален. Не съм нормален, откакто излязох на терена и поех онзи удар.

Ударът бе единственото нещо, което не си спомняше. Приемаше го като ирония на съдбата, защото именно този инцидент беше довел до сегашното му състояние, в което не можеше да забрави нищо. Затова пък спортните новини въртяха записа дни наред. Дори националните канали се почувстваха длъжни да запознаят цялата страна с акта на насилие, извършен спрямо него. Някой му каза, че клипът е качен в Ютюб преди няколко години и е регистрирал осем милиона гледания. А той така и не го видя. Нямаше нужда. Нали той понесе удара, нали го почувства. Това бе достатъчно.

С какво бе заслужил такова внимание? С факта, че бе умрял на футболното игрище, при това неведнъж, а цели два пъти.

Хвърли засрамен поглед към джинсите си. Коремът му преливаше над отеснелия колан; преди време бе доста по-слаб. Беше ги прал, но петната от кръв така и не излязоха. Защо джинсите му трябваше да се различават от главата му? Те можеха да бъдат доказателство. Ченгетата трябваше да ги вземат, но не се сетиха, а и той не им ги предложи. Беше ги запазил и бе продължил да ги облича. Това бе глупав и зловещ начин да носи Каси със себе си. Все едно да носи праха й в пластмасова кутия за храна с картинка на Скуби Ду на капака. Но пък той не бе съвсем наред. И никога нямаше да се оправи.

Отначало бе заподозрян за убийствата, защото в подобни случаи съпрузите винаги попадат под подозрение. Но не задълго. Времето на настъпване на смъртта бе неговото алиби. Но Декър не се вълнуваше за алибито си. Знаеше, че не би позволил да падне и косъмче от главите им, и не го бе грижа какво мислят останалите.

Истинският проблем бе, че полицията така и не арестува никого за убийствата. Не разполагаха дори със заподозрени, с най-незабележимата следа, с най-тънката нишка, която да ги отведе някъде.

Работническият квартал, в който живееха, бе тих и спокоен, а хората — дружелюбни; редовно предлагаха помощ на своите съседи, защото никой не притежаваше кой знае какво, а всеки се нуждаеше да му подадат ръка от време на време. Да се поправи кола или печка, да се забие пирон в някоя дъска, да се сготви нещо за ядене, защото съседката е болна, или нечии деца да се заведат на училище посредством една обща транспортна система, основана на доверие и нужда.

В квартала живееха безделници и дребни нарушители, разбира се, но той не бе забелязал убийствени наклонности у някого от тях. Бяха предимно рокери и любители на марихуаната. Беше ги проучил до един. Не бе подхващал нищо друго, докато още работеше в полицията. Бе посветил на разследването цялото си време, макар да го бяха предупредили официално да стои настрана. Но колкото и упорито да търсеше, така и не успя да открие дори една улика.

Много неща благоприятстваха и много неща възпрепятстваха подобно престъпление. Мнозина оставяха незаключени вратите си, в повечето къщи непрекъснато влизаха чужди хора. Така че възможността несъмнено бе налице. Но пък къщите бяха разположени близо една до друга, все някой трябваше да е чул нещо. Въпреки това в онази нощ от дома на Бостън авеню №4305 не бе прозвучал нито звук. Не би ли трябвало насилствената смърт да предизвика някаква реакция? Викове? Писъци? Борба? Каквото и да е? Очевидно, не. Ами изстрелът в нощната тишина? Или целият квартал бе оглушал точно тогава? Ослепял. Онемял.

Изминаха месеци, но не изникна нищо, следата изстина и шансовете за разрешаване на случая и залавяне на убиеца започнаха да клонят към нула. Тогава Декър напусна полицията, защото не можеше повече да работи по други случаи и да се занимава със служебните драми, които се разиграваха в управлението. Шефовете му заявиха, че съжаляват за неговото решение, но никой не го помоли да остане. Истината бе, че той стана опасен и неконтролируем. Така беше. Защото пет пари не даваше за нищо.

Освен за едно.

През цялото това време бе ходил редовно на гробовете им. Бяха погребани в парцели, които бе купил набързо, защото кой мъж на четирийсет и няколко мисли предварително за тези неща? После обаче спря да ги посещава, защото срещата с тях бе мъчение. Те лежаха заровени в земята, а той не бе отмъстил за смъртта им. Не бе направил абсолютно нищо, освен да идентифицира телата им. Жалко покаяние за човек, който бе допуснал семейството му да умре. То едва ли щеше да впечатли бог.

Смъртта им трябва да бе свързана с работата му. През годините бе пратил толкова хора зад решетките. Някои вече бяха излезли. Други имаха приятели. Малко преди трагедията бе разбил местна банда дилъри на метамфетамини, които бяха положили сериозни усилия да разпрострат дейността си в целия град, без да подбират своите клиенти по възраст, пол, раса. Това бяха опасни типове, много опасни, които можеха да убият човек само защото им се е сторило, че ги е погледнал накриво. Те лесно можеха да открият къде живее. Декър не работеше под прикритие. И можеха да си отмъстят на детето му и на жена му, а също и на брат й, който бе дошъл на гости във възможно най-неподходящия момент. Не успяха обаче да открият нито една улика срещу тази групировка. А без улики няма арест. Няма процес. Няма присъда. Няма екзекуция.

Грешката бе негова. Вината бе негова. Вероятно сам бе отвел убийците при семейството си, в резултат на което вече нямаше семейство.

Хората от квартала бяха събрали малко пари, за да го подпомогнат. Няколко хиляди долара. Те стояха недокоснати. Възприемаше харченето им като акт на предателство спрямо семейството си, затова парите си стояха в банката, макар да му трябваха. Все пак се справяше, макар и едва-едва, на ръба. Но повече не му и трябваше. Защото той живееше на ръба.

Облегна се на дървената пейка и се загърна с палтото. Не бе дошъл тук случайно.

Имаше задача.

Погледна наляво и видя, че е време да се залавя за работа.

Стана и последва двамата, които бе чакал.