Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Еймъс Декър (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Memory Man, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 33 гласа)

Информация

Сканиране
Silverkata (2018)
Корекция
sqnka (2018)
Допълнителна корекция и форматиране
VeGan (2019)

Издание:

Автор: Дейвид Балдачи

Заглавие: Абсолютна памет

Преводач: Милко Стоименов

Година на превод: 2016

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Обсидиан

Град на издателя: София

Година на издаване: 2016

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Абагар“ АД, Велико Търново

Редактор: Димитрина Кондева

Технически редактор: Вяра Николчева

Художник: Николай Пекарев

Коректор: Симона Христова

ISBN: 978-954-769-407-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1195

История

  1. — Добавяне

18

На следващата пряка Декър взе автобус и слезе на половин километър от мястото, където отиваше. Когато дългите му крака го понесоха по тротоара, синьото в главата му стана още по-наситено, докато в един момент му се стори, че сиянието му обгръща целия свят. Дори слънцето бе заприличало на огромна синя боровинка, толкова издута, че сякаш щеше да се пръсне всеки момент.

Причерня му, но продължи да крачи; запъхтя се и забави ход. Не беше във форма, но не това бе причината. Причината го очакваше след броени метри.

Когато зави зад ъгъла и видя някогашния си дом, спря, но само за миг. Знаеше, че ако не ускори крачка, ще се обърне и ще избяга.

Къщата още беше собственост на банката. Никой не искаше да я купи, дори на ниска цена. Най-вероятно в Бърлингтън имаше доста пустеещи къщи. Тази тук бе сред онези, които прогонват купувачите, а не ги привличат. Знаеше, че входната врата е заключена. Но онази встрани от мястото за паркиране, която водеше към кухнята, лесно можеше да бъде отворена. Запита се дали убиецът бе влязъл тъкмо оттам. Ако можеше да се вярва на Леополд, той бе използвал тази врата.

Заобиколи отстрани и отвори металната порта, която водеше към задния двор. Първоначално синият цвят бе ограничен единствено до телата. Сега не само цялата къща, но и всичко в радиус от километър около нея бе оцветено в синьо. Това се бе случило за пръв път при третото му завръщане тук след трагедията и оттогава синкавото сияние я обгръщаше неизменно. Не можеше да обясни какво изпитва, когато види синя трева, сини дървета, синя фасада на къща, която много добре знаеше, че е боядисана в жълто. Дори синьото небе изглеждаше по различен начин, защото облаците, които се носеха по него, бяха не бели, а сини.

Хвърли поглед към дървото отзад и люлката, която висеше от него. Собственоръчно я бе окачил там, защото Моли го бе помолила. Декър я люлееше, когато беше малка. Понякога и Каси сядаше на люлката и той люлееше и двете. Евтино забавление за млада двойка с малко пари.

Въжето бе прогнило вече, а дъската, която Декър бе използвал, се бе изкривила и напукала. Преди време банката бе изпратила някой да окоси двора, но сега той целият бе обрасъл с бурени.

Обърна се и огледа задната част на къщата. Задната врата водеше към малко сервизно помещение. Оттук ли бе проникнал убиецът?

Лесно отвори. Явно нито една ключалка не беше надеждна, което за пореден път го изпълни с огромно чувство за вина. Полицай, който не може да се погрижи за сигурността на собствения си дом.

Затвори вратата след себе си и се огледа. Няколко стъпала водеха към кухнята, където Джони бе пил бира, преди някой да пререже гърлото му от ухо до ухо.

Изкачи се по сините стъпала и влезе в синята кухня. Бе потънала в прах, а подът и плотовете бяха осеяни с мъртви насекоми. Огледа пода, където бе стояла масата. Именно тук бе нападнат братът на Каси.

Кръвта отдавна бе почистена, но Декър помнеше мястото на всяка капка. Макар вече да не бе червена, а синя като вените, които се виждат през кожата, но много по-ярка и наситена.

Надникна в следващата стая и после се качи по стълбата. Същата, чиито стъпала бе вземал по три наведнъж в онази нощ.

Матрака отдавна го нямаше в спалнята. Веществено доказателство. В момента се намираше в склада на полицейското управление на Бърлингтън. И можеше да остане там безкрайно дълго.

Въпреки това той съвсем ясно виждаше стъпалото над леглото. Прекоси спалнята, сведе поглед и видя неоновосинята Каси на пода. Цялата бе синя с едно изключение — огнестрелната рана на челото. Дори в промененото съзнание на Декър раната завинаги щеше да остане черна и обгорена.

Обърна се и излезе от стаята. Погледна в банята, където бе открил детето си; коланът от хавлията бе придържал мъртвото телце да не рухне на земята.

Леополд не бе дал никакво обяснение за това. Просто го бил направил. Нямал представа защо. Така бил решил. Това бяха думи на човек, чиято самоличност никой не успяваше да разкрие. Човек, който искаше да се признае за виновен и да умре.

Декър погледна мястото, където бе седял с кръстосани крака и пистолет, първо пъхнат в устата, а после опрян в слепоочието. Пред мъртвата си дъщеря. Предполагаше, че е искал да я придружи в смъртта. Но не бе натиснал спусъка. Ченгетата бяха дошли, бяха го познали и разубедили. Цяло чудо, че не го бяха застреляли. Може би щеше да е по-добре, ако бяха.

Обърна се и тръгна по коридора към следващата врата.

Стаята на Моли. Бе влизал в нея само няколко пъти, след като я опразни.

Някакъв шум отвътре го накара да спре. Ръката му замръзна над дръжката. Огледа се. Бе оставил пистолета в хотелската стая заради посещението си в съдебната палата. Ослуша се и напрежението му отслабна. Това не бяха човешки стъпки.

Тихо шумолене, дращене на нокти.

Отвори вратата тъкмо навреме, за да види как един плъх се скрива в дупка в стената.

Спомняше си разположението на мебелите, мястото на всяка плюшена играчка, мястото на всяка книга, защото Моли много обичаше да чете.

Декър се канеше да излезе от стаята, но изведнъж застина на място. Тук имаше нещо, което безупречната му памет не бе регистрирала досега, и то неслучайно. Защото то не беше тук при последното му посещение.

Надпис на стената с червени печатни букви.

Толкова си приличаме, Еймъс. Толкова много. Като братя сме. Имаш ли брат? Разбира се, че нямаш. Проверих. Сестри, да, но не и брат. Мога ли да бъда твоят брат? И двамата сега си нямаме никого. Нуждаем се един от друг.

Прочете надписа три пъти. Опитваше се да проникне отвъд думите и да открие автора. Но колкото повече се взираше в буквите, толкова по-неспокоен ставаше. Убиецът бе идвал тук. Бе дошъл, за да напише това съобщение, предназначено за него. Не ставаше въпрос за измислено спречкване в магазина. Това бе прекалено лично.

Декър наистина нямаше брат. Но имаше две сестри, които отдавна бяха напуснали града. Едната живееше в Калифорния със съпруга си, който бе военен, и четирите им деца. Другата се бе преместила в Аляска, нямаше деца, но се радваше на живота в компанията на съпруга си, важна клечка в петролодобивната индустрия. И двете бяха дошли за погребението, след което се бяха върнали по домовете си. Оттогава не бе разговарял с тях. Вината бе негова. Те неведнъж бяха правили опити, но той ги бе отблъснал.

Който и да бе написал това, бе проучил миналото му. Сестри. Изведнъж се притесни за тях.

Извади бавно телефона от джоба си и им изпрати есемес. Започна да чака, да чака, да чака… Телефонът изпиука. Сестра му в Калифорния бе добре и се радваше, че й пише.

Две минути по-късно не бе помръднал от мястото си. В Аляска бе доста рано. Може би не се бе събудила…

Ново писукане. Сестра му във Феърбанкс му бе отговорила. Беше добре. Молеше го да й се обади, когато има възможност.

Набра друг номер и зачака.

— Ланкастър — прозвуча гласът на бившата му партньорка.

— Мери, трябва да видиш нещо — каза Декър. — И то веднага.