Дейвид Балдачи
Абсолютна памет (12)

12

В никое училище не бива да е толкова тихо. Това бе първата мисъл на Декър, след като влезе във фоайето заедно с Ланкастър. А втората му мисъл бе, че това е най-мрачното място, на което е попадал.

Мина покрай редицата портрети на бивши директори на „Мансфийлд“, включително на мъжа, който бе ръководил гимназията, когато той бе учил тук. Хвърли по един поглед на стаите, в които навремето понякога внимаваше и си водеше записки, друг път дремеше и се преструваше, че слуша.

Декър забрави за миналото в мига, в който видя крака на мястото, където се пресичаха двата коридора. Прасецът бе гол, което му подсказа, че трупът е женски.

Предположението му се потвърди, когато сви зад ъгъла. Момичето лежеше на линолеума, който изглеждаше толкова стар, че нищо чудно да не бе сменян от негово време.

Ланкастър му каза, че криминолозите са приключили със снимките, измерванията и събирането на веществени доказателства. Едната ръка на момичето бе протегната, като че ли е искала да поздрави някоя приятелка в мига, в който е била застреляна.

— Деби Уотсън — каза Ланкастър, докато Декър оглеждаше тялото. — Абитуриентка, току-що навършила осемнайсет. Родителите й вече са уведомени.

Декър се огледа. Бе обработвал местопрестъпления в продължение на двайсет години, първо като обикновен полицай, после като инспектор. Само че сега се чувстваше като натрапник. Изведнъж усети задух, сякаш някой или нещо бе изсмукало въздуха от цялото училище. Положи усилия да овладее надигащото се безпокойство.

— Но още не са я видели, така ли?

Ланкастър поклати глава.

— Знаеш процедурата. Това е местопрестъпление. Никой няма достъп, включително родителите. Освен това защо да искат да я видят… в това положение?

Декър си бе сложил калцуните и ръкавиците, които Ланкастър му бе дала. Коленичи до Деби Уотсън. Зави му се свят. Покашля се и насочи цялото си внимание към тялото. Деби бе застреляна с пушка право в лицето. В резултат на това вече нямаше лице. Той погледна стената отзад. Беше покрита с червени пръски. До нея лежаха разпилени учебниците й. Една от тетрадките й бе подгизнала от кръв. Забеляза някаква рисунка, очевидно изпаднала от учебник. Ако я е нарисувала Деби, помисли си Декър, значи е имала талант.

— Знаете ли реда на стрелбата? — попита Декър.

— По всичко изглежда, че тя е първата жертва.

— Откъде е проникнал стрелецът?

— Ела — каза Ланкастър и го поведе към задната част на сградата. Посочи вратите и обясни: — През деня са заключени. — После му показа камерата в горния ъгъл. — Тази камера ни дава добра представа за появата му.

— Описание?

— Записът е на лаптопа ми в командния център, който разположихме в библиотеката. Едър мъж в камуфлажни дрехи. Лицето му е напълно скрито от маска и шлем с визьор.

— Все едно да носиш и колан, и тиранти — отбеляза Декър. — Значи е методичен.

Ланкастър продължи:

— Предполагаме, че е дошъл оттам, завил е по коридора, срещнал е Деби Уотсън и я прострелял.

— Нямало ли е други хора в коридора?

— По това време всички са в час.

— А Деби защо е излязла?

— Помолила да отиде при медицинската сестра. Оплакала се от стомашни проблеми и учителката я пуснала.

Декър се огледа отново.

— Всички са били в час. Стрелецът или е извадил късмет, или е знаел разписанието на часовете.

— Мина ми през ума.

— А след като е застрелял Деби?

— Отишъл във физкултурния салон, убил Джо Креймър, учителя, когото заварил там, върнал се обратно и се насочил към предната част. Към този момент обаче изстрелите разтревожили децата и учителите, но, така или иначе, те били в капан в класните си стаи. Убил един ученик. Застрелял го направо в класната стая. Влязъл в друга стая и открил огън. Още един убит ученик и един тежко ранен учител.

— Анди Джаксън? Чух по новините.

— Да. После тръгнал по другия коридор и влязъл в трета стая. Още една жертва. Влязъл в друга стая в същия коридор и оставил шести труп. Тръгнал към кабинетите на администрацията, където убил заместник-директора. Накрая влязъл в следващата стая и застрелял още един ученик. Дотук осем. А Джаксън е в критично състояние, така че броят на жертвите може да се увеличи.

— Шестима ученици и двама учители?

— Да. И един тежко ранен.

— Каза, че стрелецът е бил облечен в камуфлажни дрехи и е носил каска с визьор и маска.

— Точно така.

— Какво друго? Обувки?

— Видеозаписът го показва от кръста нагоре. Никой от разпитаните не е обърнал внимание на обувките. Носел е ръкавици. Имал е пушка и пистолет. Колегите от балистиката още търсят куршуми и гилзи. Част от куршумите и сачмите не са извадени от телата. Когато е използвал пистолета, е стрелял по няколко пъти във всяка жертва.

— За да се увери, че е мъртва — отбеляза Декър. — С пушката не е имал този проблем.

— Да.

— Маска плюс визьор?

Тя кимна.

— Значи е държал лицето му да остане скрито. Вероятно се е опасявал, че ще го разпознаят. Каза, че бил едър. Колко едър?

Ланкастър отвори бележника си.

— Камерата го е заснела до постер на стената. Направихме изчисления. Висок е метър и осемдесет и шест-седем, с много широки рамене. Като теб. Як. Над деветдесет килограма.

— Обиколил е цялото училище. Защо разполагаме с един-единствен негов кадър?

— Вероятно е знаел къде са разположени камерите и ги е избягвал — отвърна Ланкастър. — А може да е дошъл предварително да проучи обстановката.

— Но в един случай не е успял да избегне камерите — отбеляза Декър.

— Какво мислиш? Неволно ли го е направил? Грешка ли е допуснал?

— Твърде рано е за изводи, но ако го е направил съзнателно, трябва да открием причината.

Ланкастър си записа нещо.

— Каза, че е влизал в класните стаи.

Тя кимна.

— И във всяка от тях е убил само по един човек?

— Точно така. Само в едната е ранил и учителя.

— Жертвите имат ли нещо общо помежду си?

— Мислиш, че е търсел конкретни жертви?

— Не мога да изключа тази възможност.

— Откъде ще знае кой от тях в коя стая има часове по това време на деня?

— Възможно е да го е научил отнякъде.

— Ще проверя — обеща Ланкастър. — Но ми се струва малко вероятно в цялата тази суматоха убиецът да започне да отмята имена от списък с набелязани жертви.

— Хаосът и суматохата са били за всички останали. Но не и за него. Той е бил въоръжен.

— Въпреки това, Еймъс… — каза колебливо бившата му партньорка.

— Откъде е излязъл? — попита той, без да обръща внимание на последните й думи.

— Още не сме открили.

Той я погледна.

— Колко време е минало от началото до края на стрелбата?

— По грубите ни изчисления десет минути, може би малко повече.

Декър погледна през прозореца.

Предната част на училището бе далече от улицата, от която я делеше обширно открито пространство. От другата страна на улицата се издигаха жилищни сгради.

— Никой ли от живеещите отсреща не е чул нищо? Изстрели, викове?

— Още проверяваме. Възможно е да е използвал заглушител.

— Не и на пушката. Искам да кажа, как е възможно човек в камуфлажни дрехи, с маска и визьор на лицето, с поне две огнестрелни оръжия, едно от които дългоцевно, да излезе от тук, без никой да го види? Това ме подсеща и за още нещо: как е влязъл незабелязано?

Отново започна да изпитва задух. По челото му изби пот. Подпря се с ръка на стената.

Дори Ланкастър да забеляза неразположението му, не каза нищо.

— Записът доказва, че е влязъл от задния вход. Там няма нищо, освен старата военна база. Може да се е промъкнал тайно. Или да се е скрил в някоя кофа за боклук и после да е изскочил.

Декър разтри корема си.

— Добре ли си, Еймъс?

— Ядох ужасни неща. Проверихте ли кофите?

— Проверихме навсякъде и не открихме нищо. Проверихме дори оградата около базата. Непокътната е. А и мястото е толкова обрасло, че все щяха да останат някакви следи от преминаване.

— Добре, влязъл е отзад и се е насочил към предната част на училището. Вероятно е излязъл оттам. Как така никой не го е видял? Отсреща има жилища. По улицата непрекъснато минават коли.

— Сградите точно срещу нас са полупразни заради неизплащани ипотеки. Кварталът е работнически. По това време на деня едва ли е имало много хора по домовете им. А училището е доста навътре и е напълно възможно отсреща да не са чули изстрелите.

— Но по улицата трябва да е имало някакъв трафик. Децата и учителите вероятно са се появили по прозорците и са започнали да викат. Да набират деветстотин и единайсет. После са се появили патрулните коли с включени сирени. Бях пред участъка, когато полицаите хукнаха насам. За колко време са изминали разстоянието с автомобил? Петнайсет минути?

— Там някъде.

— Дори никой отвън да не го е видял да си тръгва, децата са гледали през прозорците. Хлапетата използват телефоните си като фотоапарати и видеокамери. Доколкото помня, сградата няма нито един изход, който да не се вижда от прозорците на някоя класна стая.

— Знаеш всичко това, защото често си зяпал през прозорците в час, нали?

— Непрекъснато.

— Явно ме превъзхождаш в това отношение. Аз не съм учила тук. Ти си на своя територия, не аз.

— Не може никой да не го е видял нито на излизане, нито още на влизане. Дори да е дошъл отзад. Там също има прозорци.

— Така е, но вторият и третият етаж не се използват.

— Но има прозорци на първия, които гледат към задната част.

Ланкастър само поклати глава.

— Претърсихте ли сградата?

— Правим това в момента.

— А учителите, служителите на администрацията, учениците?

— Евакуирани са на безопасно място.

— На безопасно място? — попита Декър, без да обръща внимание на болките в главата и стомаха си.

— Не бяхме сигурни дали стрелецът наистина е избягал, Еймъс. В подобни ситуации приоритетът ни е да отведем цивилните на сигурно място и да обезопасим района.

— Добре, ще посоча очевидното, като попитам: след като никой не е видял стрелеца да си тръгва, как можете да бъдете сигурни, че не е сред евакуираните на това сигурно място?

— Не позволихме на никого да напусне района, преди да получим описанието на извършителя. Жените очевидно бяха извън подозрение. А в сградата не остана нито един мъж, който да съответства на описанието.

— Дори сред учениците? Днешните младежи са доста едри.

— Всички ученици със сходен ръст и тегло имат алиби. Повечето са в отбора по футбол и всички ги познават. Стрелецът не е сред тях. Четирима ученици не са били в час по различни причини. Но никой от тях не е по-висок от един седемдесет и пет и не тежи повече от шейсет и пет, седемдесет килограма. Всички свидетели казват, че стрелецът е бил много висок и едър, над деветдесет килограма. И широкоплещест, като спортист.

— А учениците, които не са дошли на училище днес?

— Все още ги проверяваме. Може да изскочи нещо. Но инстинктът ми подсказва, че е външен човек.

— Ръстът и теглото на някой от учителите не съвпадат ли с тези на нападателя?

— Учителят по физическо. Но той е мъртъв. И заместник-директорът. Той също е мъртъв. Всички останали са по-дребни.

— Къде ли е отишъл този изверг? С кола ли е дошъл?

Ланкастър поклати глава.

— Не мисля. Никой не е видял кола да пристига или да потегля за времето, което ни интересува.

— Искаш да кажеш, че никой не е видял някой да идва или да си отива по това време.

— Това е проблем, знам — призна тя. — Виж, ако убиецът се крие в сградата, ще го пипнем. Районът е отцепен от полицията. Никой няма да се измъкне.

— Каза, че претърсвате училището.

— Претърсихме го сантиметър по сантиметър веднага щом опразнихме сградата. Никой не би могъл да се измъкне незабелязано, Еймъс.

— Въртите се в омагьосан кръг.

Ланкастър лапна нова дъвка.

— Какво имаш предвид?

— След като сградата е празна и никой не е видял убиецът да си тръгва, той трябва да е някой от училището. Учител, ученик, служител в администрацията… Проверихте ли пазачите?

Тя кимна.

— Те са по-възрастни, всичките с огромни шкембета. Но разбирам какво искаш да кажеш.

— Мога ли да видя записа?

Ланкастър тръгна към библиотеката и Декър я последва. Когато влязоха, той видя, че в единия ъгъл са се настанили агенти на ФБР, другият е зает от представители на щатската полиция, а на Ланкастър и екипа й е отреден далечният край на помещението.

Тя се запъти към колегите си, които бяха подредили техниката и документацията, но Декър остана до вратата. Не бе напуснал този свят толкова отдавна, а имаше чувството, че е минала цяла вечност. Не обичаше тълпите. Не искаше да се присъединява към тази голяма група ченгета и агенти, дори да преследваха една и съща цел. Предпочиташе да се върне в „Резидънс Ин“, да заключи стаята си, да затвори очи и да се остави феерията от цветове да го погълне. А и каква полза от него тук? Та той не успя да открие дори убиеца на собственото си семейство? Как тогава щеше да открие този? Погледна към вратата. Все още можеше да се измъкне. В този момент влезе капитан Милър. Бе облякъл полицейската си униформа.

— Еймъс! — протегна той ръка, която Декър неохотно пое. — Благодаря ти за помощта, Еймъс — каза Милър. — Ще ни бъде от полза.

Декър огледа хората в библиотеката.

— Струва ми се, че получаваш достатъчно помощ.

Направи опит да издърпа ръката си, но Милър я стисна и впери поглед в него.

— Нещата невинаги са такива, каквито изглеждат. Искам да се включиш, Еймъс. Ти виждаш онова, което другите не могат. А ние непременно трябва да пипнем този тип. — Продължи да се взира упорито в Декър, докато той не отвърна на погледа му. — Трябва да разрешим случая, Еймъс. Ти ме разбираш. Знам, че ме разбираш.

— Да — отвърна Декър. — Разбирам те.

Милър пусна ръката му.

— Защо не се присъединиш към твоята партньорка? Радвам се, че отново ще работите заедно.

Декър замълча. Обърна се и тръгна към мястото, където го очакваше Ланкастър. Знаеше, че Милър е разбрал какви мисли минават през главата му, докато стоеше до вратата. И ловко отряза пътя му за бягство.

Декър намести едрото си туловище до Ланкастър. Масата им бе разположена в средата на командния център на местната полиция. На нея бяха наредени лаптопи. Подът бе покрит с кабели, които свързваха компютри, принтери и скенери. Около тях сновяха хора с документи, папки, таблети. Във въздуха тегнеше тихо отчаяние. Знаеше, че децата на много полицаи учат в тази гимназия. Не че се нуждаеха от допълнителен стимул да пипнат убиеца.

Няколко цивилни и двама униформени полицаи познаха Декър и му кимнаха или го изгледаха мрачно, но никой не го заговори. Не бе напуснал управлението по най-добрия начин, макар да се съмняваше, че е обидил някого.

След като така или иначе се озова тук, най-добре бе да се залавя за работа.

Погледна Ланкастър и попита:

— Записът?

Тя натисна няколко клавиша на лаптопа си и след секунди Декър вече гледаше зърнестото изображение от екрана.

— Ето го мръсника — отбеляза Ланкастър.

Декър провери часа.

— Осем и четирийсет и една. Кога започват часовете?

— Точно в осем и половина. По това време всички вече трябва да са в класните стаи.

— Каза, че е влязъл през задната врата. Записът е от там, нали?

— Да.

— Тя не е ли винаги заключена?

— Би трябвало. Но едва ли е проблем да се отключи.

— Открихте ли следи от насилствено проникване?

— Вратите не са сменяни, откакто са поставени през седемдесетте, Еймъс, и са в ужасно състояние. Невъзможно е да преценим дали вратата е била отворена с шперц или нещо подобно.

Тя натисна още няколко клавиша и увеличи изображението.

— Това е коридорът, който тръгва от входа. Би трябвало да е завил зад ъгъла малко по-късно и да е срещнал Деби Уотсън… може би минута след това.

— Тоест първият изстрел е прозвучал в осем и четирийсет и две, което оставя прозорец от една минута между регистрирането му от видеокамерата и срещата му с Уотсън?

— Точно така. Всички са обърнали внимание на изстрела с пушка. Доста хора са погледнали часовниците си, когато са го чули. Да, първият изстрел е прозвучал в осем и четирийсет и две.

Декър се замисли какъв да е следващият му въпрос. Би трябвало сам да изникне в главата му. Явно бе загубил форма. Обхвана с поглед опитните следователи, които работеха наоколо. Някога той бе един от тях. Но бе приключил с професионалния си живот в мига, в който бе открил семейството си мъртво. Трябваше да признае, поне пред самия себе си, че най-вероятно повече ще пречи, отколкото да помага на разследването.

Погледна Ланкастър, която се взираше в него. Лицето й изразяваше разбиране.

— Това е като карането на колело, Еймъс — отбеляза тя, очевидно отгатнала съмненията му.

— А може би не, Мери. Мисля, че скоро ще разберем. Но не би трябвало да съм тук, ако няма полза от мен.

Тя насочи поглед към екрана.

— Добре, камерата няма звук, затова не можеш да го чуеш. А в следващия коридор камерата не работи.

— Защо?

— Как защо? Парите не стигат. Трябва да сме доволни, че изобщо има камери, които работят.

Декър се замисли за миг.

— Но са оставили като предпазна мярка тези, които не работят.

— Точно така. Защото хората не знаят това.

— А той е избегнал всички записващи камери, освен тази.

— Няма значение дали го е направил или не. Лицето му е напълно скрито, Еймъс. Невъзможно е да го идентифицираме.

Декър кимна бавно. Отново изпита усещането, че мисълта му тече прекалено бавно. Погледна изображението на екрана. Маска и визьор. Записът не беше ясен заради отблясъците от визьора. Приближи се към екрана като хрътка, надушила плячка.

— Въпреки че е маскиран, не застава с лице към камерата в нито един кадър. Знаел е къде се намира тя и я е избегнал въпреки маскировката.

— Смяташ ли, че това е важно?

— На този етап от разследването няма подробност, която да не е важна.

Ланкастър кимна.

— Мисля, че това е второто правило, на което ме научи.

— А първото изисква да подозираш всички — добави разсеяно Декър, без да откъсва очи от екрана.

Тя не промълви нито дума и той най-сетне погледна към нея.

— Работата ни е като карането на колело, Еймъс. Ти беше най-добрият, когото съм срещала. И все още можеш да бъдеш.

Декър извърна глава. Похвалата й не му помогна да се почувства по-добре, защото промененото му съзнание отдавна не реагираше на подобни неща.

— Може ли пак да пуснеш записа до момента, в който изчезва зад ъгъла?

Ланкастър го направи, и то три пъти, тъй като Декър я помоли отново и отново. Накрая той се облегна на стола си и потъна в мисли. Тя го погледна.

— Нещо направи ли ти впечатление?

— Много неща ми направиха впечатление. А най-вече обстоятелството, че въоръжен човек, облечен по този начин, може просто да се изпари във въздуха.

— Не вярвам нито в призраци, нито в магии.

— Аз също, Мери. Но знам едно.

— Какво?

— Че този тип няма да се измъкне.

Тя продължи да се взира загрижено в него.

— Сигурен ли си, че не говориш за Леополд?

Той сви рамене. Изглеждаше отнесен.

— В известен смисъл между него и Леополд няма особена разлика.